54-годишният самоубиец бе изпратен от десетки близки и приятели в столицата.
Опя го отец Христо от Храм Света Параскева на ул. Раковски 38 в София, Софийска Митрополия. По-долу снимки на отец Христо по време на богослужение в Храма на Света Параскева.
Днес на 24 юли 2025 г. комунистите и привилегированите се сбогуваха с Тодор Славков, син на Иван Славков и Людмила Живкова, полубрат на Евгения Живкова и внук на бившия комунистически диктатор Тодор Живков.
Тодор Славков се самоуби на 21 юли в село Асен след като се застреля със законно притежавания си револвер, 22-ри калибър. Две седмици преди това Славков се оттеглил в селото, в имота на собственика на „Локомотив“ Пловдив Христо Крушарски.
На същата дата през 2021 г. умира неговия вуйчо, а майка му умира също на 21 юли, но през 1981 г.
Поклонението пред бизнесмена бе днес в 10 часа в ритуалната зала на траурен комплекс „Мира“ в София. Десетки приятели и близки (основно с комунистическо потекло и привилегии) се събраха, за да се сбогуват с него. Сред тях Валя Славкова, Евгени Минчев, Ути Бъчваров, Христо Крушарски, Емил Велев – Кокала, Велислава Дърева, Янчо Таков, Йоло Денев и още десетки близки и приятели.
Въпросът е защо свещеник извършва опело на самоубиец и защо се допуска поставянето на кръст на самоубиец? Това е в абсолютно нарушение на Свещените Канони. Да не говорим, че е и комунист от семейство, което убивало, преследвало и затваряло свещеници в затвора.
Получил ли е разрешение от архиерея на Епархията – Софийския Митрополит и Български Патриарх г-н Даниил?
От Doxologia Infonews отбелязваме, че не за първи път свещеници на БПЦ дръзват с разрешение на своите митрополити да отслужват опело на самоубийци. На такива не се полага нито опело, нито надгробен кръст. В случая дори става въпрос и за внук на комунистическия диктатор, който цял живот се е ползвал с привилегии и държавна издръжка.
Свещеникът дори и да е поличил разрешение на Патриарх Даниил си навлича огромен грях върху себе си, опявайки един самоубиец, т.е. приел вярност и подчинение чрез кръвта си на Сатаната. Отделно това е гавра и подигравка с Църквата и нейните канони, които са именно за това за да възпират невежеството и неграмотността у свещенството и епископата. За такива действия има и съответните наказания.
Прави впечатление, че на погребението основно присъстваха деца и внуци на комунисти, пребоядисани политици и хора със скандални прояви в обществото. С две думи, привилегировани заради комунистическото им потекло.
Поради масовата неграмотност у вярващи, свещеници и епископи, да не кажем и митрополити в БПЦ от Doxologia Infonews публикуваме подробно разглеждане на самоубийството от историческа, съвременна и религиозна гледна точка:
Самоубийството и позицията на Православната Църква
- Определение за самоубийство
Самоубийството е човешки акт, при който човек слага край на живота си. В буквалния смисъл самоубийството е завършеният човешки акт, който води до смъртта на самоубиеца. И това винаги е във връзка с така наречения опит за самоубийство, който е незавършен акт, т.е. не води до смъртта на лицето, опитващо се за самоубийство. Прави се разлика и между самоубийство и склонност към самоубийство, т.е. действие, което току-що се е проявило, или идеята за самоубийство, която е проста психическа отправна точка, желание за смърт, понякога интензивно, а понякога не.
Самоубийството е „убийство“, и е „ доброволно отнемане на собствения ни живот“ , поради което се различава от обикновеното убийство, т.е. отнемането на живота на друг човек от някого. Освен това, самоубийството се разграничава на пряко и непряко. Прякото самоубийство се нарича доброволно насилствено, с убийствен инструмент или движение, отнемане на собствения ни живот, докато непрякото е самоубийство, което се извършва с наше знание, но също така умишлено, постепенно, малко по малко, отнемане на живота ни (напр. отказ от храна, прием на наркотици, докато знаем края на това действие, евтаназия, умишлено прекратяване на живота на пациента, когато това е поискано от самия пациент или лекаря, или от негови близки, съзнателно и без причина излагане на живота ни на опасност, като например неразумна скорост с мотоциклети или кола и др.).
На този етап трябва да се отбележи какво имаме предвид, когато казваме предумишленост за самоубийство. Анализирайки термина предумишленост, трябва да кажем, че той указва източника и критерия на човешките действия, общата посока на мисленето и на емоционалното (= съвкупността от емоции и настроения) на човешкото същество, въз основа на което самият човек преценява своите действия, но и действията на другите от морална гледна точка. С други думи, става въпрос за съвкупността от вътрешни движения на човека или по-скоро за съвкупността от неговите волеви предразположения, които му диктуват какво трябва да прави във всеки отделен случай, но без много и дълго обмисляне и проучване.
- В Древна Гърция
В Древна Гърция е съществувал закон, според който самоубийците не са получавали същото погребение като другите, чийто живот е завършил по естествен път, а са били погребвани извън общото гробище и дори без ръката им, която е държала инструмента на убийството и е нанасяла жестоките и фатални удари и в крайна сметка е довела до смъртта им, които са били погребвани отделно от другото тяло. Освен това, самоубиецът се е смятал за недостоен да има табела (= надгробен камък) с името си, написано върху нея, така че никой да не знае кой лежи в този конкретен гроб. Това е така, защото древните гърци са смятали самоубийството за голямо престъпление както по религиозни, така и по политически причини (питагорейци, Платон, Аристотел и др.). Отношението към самоубийствата е било подобно и сред другите народи от древността. Когато обаче моралните и политическите идеи се размиват в древността, циничните, а по-късно и стоическите философи започват да учат, че „ безразличието към живота е характерно за мъдрите, а смъртта, която е просто разделяне, е средство за спасение на независимостта на душата “ (К. И. Диовуниоту, „Самоубийство – [РЕЛИГИЯ]“, Велика гръцка енциклопедия VI, стр. 274). Това стоическо учение и възглед за самоубийството се разпространяват особено широко в Римската империя (Сенека) и самоубийствата на много видни мъже по това време под натиска на римския деспотизъм са чести, както ни информират Тацит и Плиний. Тези възприятия на древните мъдреци, с различни модификации, са възприети от по-късни философи и се появяват във философската мисъл на Новото време.
- Други религии
Самоубийството винаги е било осъждано от всички религии като тежко престъпление. Така еврейската религия счита самоубийството за малодушие и неуважение към Бога, както характерно отбелязва Йосиф Флавий: „Самоунищожението, дори на общото за всички естество, е неуважение към другите и към Бога Създателя… Онези, чиито ръце са били отсечени от самите тях, Хадес приема душите им на най-тъмното място, а баща им Бог наказва обидителя на бащите в потомството“ (Юдейска война, III, 8.5) . Докато Старият завет включва самоубийството в Божията заповед „ не убивай “ („Изход 20, 15) и го осъжда.
Ислямът също осъжда самоубийството, тъй като според неговите учения най-висша добродетел се счита за абсолютното подчинение на човека на божествената воля, с която самоубийството като доброволно (умишлено) унищожаване на живота е напълно несъвместимо. Свещените будистки текстове също осъждат самоубийството по същия начин.
- Православната Църква
Християнското учение счита самоубийството за един от най-големите грехове, докато Православната Църква, основавайки се на Светото писание и Свещеното предание, разглежда самоубийството като престъпление срещу светостта на човешкия живот и като шок и загуба на вярата и надеждата на самоубиеца в Бога. Според Новия Завет човек няма живот от себе си, а го е получил като дар от Бога и като дар от Бога трябва да го цени и да се отнася към него според предназначението му. „Защото никой не живее за нас, и никой не умира за себе си. Защото, живеем ли, за Господа живеем; умираме ли, за Господа умираме. Живеем ли, или умираме, Господни сме“ (Рим.14, 7 – 8).
Тоест, „никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си; защото, ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме. Следователно, независимо дали живеем, или умираме, принадлежим на Господа, на когото принадлежи животът ни“ и само Той има абсолютна собственост върху него, тъй като ни е изкупил от проклятието на Закона и то с голямата цена на собствения Си живот: „Вие не принадлежите на себе си, а сте били купени с цена “ (1 Кор. 6:19). Всеки, който доброволно унищожава живота си, защото неправилно преценява, че го намира за непоносим, си присвоява Божиите права и дори ги нарушава очевидно, и е неуважителен към Бога, поради което се счита за непростим.
Животът, като дар от Бога, има специфична и дори възвишена цел, тъй като Бог не е правил нищо и не прави нищо безцелно. А целта на човешкия живот, на всяко човешко същество, според християнското учение, е духовното усъвършенстване на човека, тоест святостта, която ще има за своя последна награда Царството.на Небето. Правата вяра, съзнателното участие в Тайнствата на Църквата и спазването на заповедитеБог да го водичовека към освобождаване от страстите и впоследствие към единение с Бога, къмтоест, по благодат, неговото обожествяване, чрез участие в нетварните енергии на Триединия Бог. И на тази цел човекът, като Божие дете и „син на Неговото Царство“ (Мат. 8:12), трябва да служи, „ходейки достойно за званието, с което е бил призван“ (Еф. 4:1) винаги (Галатяни 4:19), цел, която „освен ако Христос не се изобрази в него“ нарушава и е осуетена от преждевременно и насилствено излизане от този живот, тоест самоубийство или самонараняване.
Цялата личност, която се състои от тяло и душа, има голяма ценност за Бога, защото е храм на самия Бог, „защото вие сте храм на живия Бог“ (2 Кор. 6:16) и тъй като ние сме храм на Бога, ние сме и обиталище на Светия Дух, „защото вие сте храм на Бога и Божият Дух живее във вас“ (1 Кор. 3:17). Ето защо, от тази гледна точка на християнската вяра и учение, Църквата осъжда самоубийството по два начина, от една страна, като безбожиеи бунт срещу Бога , а от друга страна като поквара и разрушение на Божия храм, и го характеризира и наказва като смъртен грях, както апостол Павел характерно подчертава: „ Ако някой оскверни Божия храм, Бог ще го погуби, защото Божият храм е свят, който храм сте вие “ (1 Коринтяни 3:17).
- Тежки духовни наказания – епитимия
Съвестта на Църквата класифицира самоубийството сред смъртоносните и ужасни духовни прегрешения и поради тази причина тя също така установява, както в Древна Гърция строги духовни наказания – епитимии за самоубийците, за да подчертае необходимостта от уважение към светостта и ценността на човешкия живот. Следователно християнският човек, и особено православният, не може да разполага с тялото си както си поиска. Освен това, знаейки истинската цел на живота си, както беше отбелязано по-горе, която е неговото обожествяване по благодат, никакво страдание или злодеяние не можеможе да го доведе до отчаяние и безнадеждност. Християнинът знае и вярва, четрябва да понася трудности и горчиви ситуации без оплакванена този живот, както е позволено от Бога, за наша духовна полза. И все пак, християнският човек знаече няма толкова голям и тежък грях (с изключение на самоубийството, което е извършено съзнателно и осъзнато), че Бог да не прощава (напр. примерът с предателя Юда).
Църквата отхвърля прекратяването на живота без Божията воля и затова забранява всякакви църковни служби и церемонии (изходно последование, погребение в гробище на верните, възпоменателна служба, Трисагий, Божествена Литургия) за тези, които се самоубиват, защото с деянието си, според споменатото по-горе, те са оскърбили божествения дар на живота и са били откъснати от тялото на Църквата. Причината за забраната на църковните погребения е величината на греха, извършен от самоубиеца, който по този начин се лишава от живот, този божествен дар, и се осъжда на смърт чрез самоубийство, деяние, което нито гневът, нито бедността, нито скръбта, нито разочарованието от надеждите, нито страхливостта, нито каквато и да е друга поквара може да оправдае. „Страданията на настоящето време не струват да се сравняват с идната слава… какво може да ни отлъчи от Христовата любов? Скръб ли, или утеснение, или гонение, или глад, или голота, или опасност, или меч… но във всичко това ние сме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил; защото сме уверени, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито сегашното, нито бъдещето, нито височина, нито дълбочина, нито друго кое да е творение ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Иисус Христос, нашия Господ “ (Римляни 8:18-39). Само онези, които не вярват в Бог, могат да одобрят самоубийството като героичен акт и евентуално да хвалят насилственото излизане от този живот, когато преценят, че животът им не им носи никаква полза. Християните, които вярват в Бог и в безсмъртието на душата обаче, във всеки трагичен случай – икономически, социален, морален и т.н. – и във всяка непростима ситуация, няма да се въоръжат, за да сложат насилствен край на живота си за предполагаемо освобождение, защото това е малодушие.
В действителност самоубийството е върховен израз на краен егоизъм и непокаяние.
Вярващият християнин не се отчайва, не губи вярата си в милостта, благодатта и любовта на Бог. Той знае как да издържи.
Тази строгост (акривия) на Църквата, която желае да предотврати самоубийствата, не е несвързана с целта да учи оцелелите (роднини, приятели, познати и др. на самоубийца) за светостта на божественото благо на живота, но също и за тежестта на греха самоубийство, поради което тя подчертава, че каноничните санкции – покаяния, които налага на самоубийците, предполагат, че когато е взел решението да се самоубие, е бил в здрав разум и че това действие е извършено по негова собствена воля. С други думи, самоубиецът е „владял себе си“ и не е бил в състояние на психопатия.
- Евтаназия = убийство + самоубийство
Относно „евтаназията“ в съвременния свят трябва да се коментира деликатно. Тя представлява умишленото прекратяване на човешкия живот, когато е поискано от самия пациент, от лекаря или от роднините на пациента, така че „пациентът да не страда “, също се класифицира като „косвено“ самоубийство, което се извършва с наше знание, но също така умишлено, постепенно, малко по малко, отнемайки ни живота.
„Евтаназията“ е съвременна социална концепция за „достойна смърт“ и нейната правна защита се основава на „правото на смърт“ , което всяко човешко същество има според тази концепция, произтичаща от идеологиите на еуфорията, които поне през предходния (20-ти) век причиниха геноциди и безброй кланета.
Досега никоя държава не беше легализирала „евтаназията“, защото тя се разглеждаше от всички правителства на щатите като комбинация от „убийство и самоубийство“. За първи път в историята на човечеството „социалният плод на евтаназията“ беше институционализиран от холандския парламент на 28 ноември 2000 г. и беше легализиран с гласовете (104 „за“, 40 „против“) на членовете на холандския парламент! С приемането на този закон Холандия стана първата държава в Европа, която въпреки законите си, осъждащи убийството и самоубийството, легализира близнака на смъртта, а именно евтаназията, която, както бе отбелязано по-горе, е комбинация от убийство и самоубийство!
По повод приемането на този закон от правителството на Нидерландия и поради сериозността на въпроса, Свещеният Синод на Еладската Църква, на 14 декември 2000 г., издаде Енциклика, информираща православните гърци за това какво е „евтаназия“ , от една страна, и от друга, какви са позициите на Църквата по този деликатен въпрос.
Към днешна дата немалко държави в Европа легализираха евтаназията. В последният месец Словения я узакони.
Този информативен текст е преведен от бюлетина на Свещената Архиепископия на Атина и Еладската Църква.