Днес на 7 януари 2023 г. Киевският Митрополит Епифаний, предстоятел на автокефалната канонична Православна Църква на Украйна отслужи Рождествена Божествена Литургия в Успенската Катедрала на Киево-Печерската лавра.
Киево-Печерската лавра е киевски православен монастирски комплекс. Един от най-големите християнски и културни центрове на Украйна, забележителност на историята и архитектурата. Киево-Печерската лавра е държавна собственост и религиозните организации я използват под наем.
Лаврата е основана е през 1051 г. като пещерен монастир извън Киев. Името си получава от пещерите, в които са се заселили първите монаси.
През Средновековието той е бил крепост на украинското православие, което тогава носи наименованието руско, което няма нищо общо с днешното разбиране за руско. През 1592 г. монастирският комплекс на Киевската Митрополия Вселенска Патриаршия се издига и става Патриаршески и Ставропигиален Монастир на Вселенска Патриаршия. През 1688 г. московските окупатори и узурпатори противоканонично присвояват Лаврата от Вселенската Патриаршия. Оттогава започва „русифицирането“ на комплекса и подмяна на неговия украински и византийски литургичен характер.
За първи път богослужение се извършва на украински език от три века и половина на руска духовна и езикова окупация.
До московската окупация от 1688 г. богослуженията са се извършвали основно на украински език, но и на езика на Евангелието – гръцки език.
Тогава украинският език е носил наименованието руски език или русински език, което е различно и няма нищо общо със съвременното наименование на езика, който говорят в днешна Русия. Московските открадват и наименованието на езика на Украйна-Рус – руски.
Наименованието „українська мова/украински език“ се използва от 16 век за обозначаване на езика на украинските земи на Полско-литовската общност (Реч посполита), но до средата на 19 век основното име на езика, който сега се нарича „украински“ е изразът „руська мова/русинська мова/руски език“. Това започва да предизвиква объркване от момента, в който Украйна е окупирана и присъединена към Московия и по-късно към Руската империя, тъй като московците вече самонаричащи се „руснаци“ през 18 век започват да обозначават собствения си език с подобно прилагателно (руски правопис до реформата: русскій языкъ).
След известен период на колебание, през който езикът на Украйна – украински език се опитва да бъде разграничен от „російська мова/росийския език“ с различни имена, терминът „українська мова/украински език“ в крайна сметка постепенно побеждава във всички украински земи.
За това в литературата в онзи период се среща това наименование, но това е същият език, който векове са говорили жителите на Украйна-Киев-Рус, днешните украинци.
Днес бе спечелена още една битка – богослужение на разбираем и роден език в Киево-Печерската лавра.
Въвеждане на български език в богослуженията в България и изхвърляне на т.нар. „църковнославянски език“
За разлика от България, където се служи на език, неразбираем за българите – т.нар. църковнославянски език или по точно цинична и агресивна руска редакция на късен старобългарски език, в Украйна отдавна са решили този проблем. Има частично храмове на Българската Православна Църква, където се извършва богослужение на български език. Но има и епархии и архиереи, които дори наказват свещеници, които служат на български език, вместо на църковнославянски език!
В този ред на мисли вече е редно в храмовете на България богослужебният език за мнозинството от черкуващите се православни българи да бъде български език, а там, където живеят други православни малцинства в България богослуженията да бъдат на майчиния им език – гръцки за гръцката общност, гагуизки за гагаузите и ромски за ромите в България.
Както Вселенската Патриаршия е предоставила богослужения на църковнославянски език за българската православна общност в Одрин и Константинопол, това е редно да го направи и Българската Църква за съответните православни етнически малцинства в България.
Нека да припомним, че една от причината българските схизматици да искат да се отделят от Вселенската Патриаршия е езикът. Макар Вселенската Патриаршия в крайна сметка да им предлага богослужения на църковнославянски език в местата, където българите преобладават, където са смесени на гръцки и църковнославянски, и гръцки за райони с предимно гръцко население, те отказват под руско давление и причиняват 73 годишно страдание на българския народ, който остава извън Църквата и нейния богослужебен живот. От 1872 до 1945 г., когато Вселенската Патриаршия вдига схизмата, българите са извън Църквата.
Независимо, че това в днешно време е „голяма гордост и постижение“ за българските националисти, всъщност това си остава голямо постижение за руския агресор и окупатор, който използва наивните и неграмотни българи от 19 в. и подкупни архиереи на Вселенската Патриаршия от български произход, за да реализира своята цел, насочена срещу Вселенската Патриаршия.