Отделът за външни църквони отношения на Руската Православна Църква (ОВЦО) отново излезе с пропагандно и срамно изявление, основано на фалшификации и лъжи срещу личността на Вселенския Патриарх Вартоломей, Вселенската Патриаршия и христолюбивите действия на архиереите на Патриаршията.
По-конкретно, повод за тяхната сатанинска злоба е разобличителната реч на Вселенския Патриарх Вартоломей, която той произнесе на 09 декември 2022 г. в Абу Даби.
Истината боли страшно много, но истинският християнин, който има любов в себе си я приема и започва да размишлява за допуснатите грешки, но непокаялите се руски църковници, които повече приличат на сатанисти, отколкото на православни, започват да заливат Вселенския Патриарх с поредната си порция злобна и омразна пропаганда, характерна за сатанисти.
Няма смисъл да коментираме обстоятелствено и подробно т.нар. „коментар на ОВЦО относно речта на Вселенския Патриарх“, защото във всяко едно изречение има исторически лъжи и измислици, руска пропаганда, руска богословска неграмотност, липса на каквито и да е познания по канонично право на Православната Църква, омраза към украинския народ, омраза към хомосексуалистите и омраза изобщо към всичко, което Бог е дал чрез Евангелието и това, което прави Вселенската Патриаршия, Вселенския Патриарх Вартоломей, архиереите и клириците на Патриаршията.
Всички тези глупости и лъжи многократно са повтаряни и изказвани от руските еклисиологични еретици.
Но този път прави впечатление един абзац в злобния коментар на Руската „Православна“ Църква:
„Каноничната територия на Руската Православна Църква включва 17 държави и във всяка от тях нашата църква подкрепя суверенитета на страната, допринася за духовното усъвършенстване на обществото, създаването на социална хармония и допринася за укрепването на традиционните морални ценности и институцията на семейството.
На този фон усилията на Константинополската Църква в областта на укрепването на традиционните и семейни ценности изглеждат далеч недостатъчни и нейната позиция е изключително двусмислена. Откритата подкрепа от страна на някои фанариотски йерарси на ЛГБТ движението, абортите и контрола на раждаемостта, както и официалното разрешение за повторен брак на духовници нарушават хилядолетните канонични основи на Православието, влизат в противоречие с приетите по-рано общоправославни документи и предизвикват най-голямото изкушение в световното православие, включително сред клира и вярващите самата Константинополска Църква“.
Това е една от болните теми за Руската „Православна“ Църква – хомосексуализма, идващ от прогнилия Запад, т.нар. „християнски традиционни ценности“, абортите, второбрачие на духовниците и пр.
Мнозинството от епископите и монасите в Руската Църква са видни хомосексуалисти, които имат своите сексуални партньори, живеят с тях. Руската Църква е разтърсвана през годините от стотици сексуални скандали сред своя епископат и клир.
Ето защо, Руската Църква за да прикрие сексуалния хомосексуален разврат сред своя висш клир, започва една злобна хомофобска кампания срещу всички, които съгласно Евангелието нямат омраза към хомосексуалистите.
Нима Христос някъде е осъдил хомосексуалистите? Нима Христос е затворил вратата за някой човек, заради неговите различия – пол, раса, език, сексуалност, социален статус? Нима Бог мрази своето творение? Не, Бог не мрази своето творение, а Руската Църква оспорва това, как Бог да твори и по какъв начин да го прави.
Руската Църква иска да говори от името на Бога, настройвайки хората едни срещу други въз основа на техните различия.
Браво за това, че има архиереи от Вселенската Патриаршия, които следвайки това, което Христос е правил, както ни казва Евангелието, приемат всички хора с много любов и внимание, а не с омраза и сатанинска злоба.
Омразата към Божието творение е характерна само за Сатаната и неговите последователи.
Същото е и с втория брак за свещениците, обществена тайна е, че голяма част от свещениците в Православната Църква имат втори брак, но за това се мълчи и се крие. Няма нищо срамно в това.
В Руската Църква почти всеки втори и трети свещеник е с втори брак, но това се прикрива.
Руската Църква съди хора и се представя за много морална и много „християнска“, но всъщност Руската Църква е еманация освен на човешкото лица на сатанизма, но и пристан на всякакъв сексуален разврат.
Само в Руската Църква може да се срещне явлението – секс шопове с продажба на сексуални играчки в монастири и то с „благословията“ на игумена на монастира.
Колко ниско може да падне Руската Църква, щом тръгва да напада Вселенската Патриаршия за това, че изпълнява Евангелието и приема всички хора без значение техните различия.
По-добре Руската Църква да отправи всичките си въпроси към Бог, защо Той е решил да създаде такова разнообразие и богатство от хора, а не към Майката Църква Вселенската Патриаршия.
Не може от Руската Църква да говорят за морал и ценности, след като в нейните монастири се продават сексуални играчки, а в редиците ѝ властва огромен сексуален разврат!
Следва коментара на ОВЦО относно речта на Вселенския Патриарх Вартоломей в Абу Даби на 9 декември 2022 г.:
Коментар на пресслужбата на ОВЦО относно речта на Константинополския патриарх Вартоломей на Конференцията за световна политика (Абу Даби, 9 декември 2022 г.)
На 9 декември в Абу Даби, на Конференцията за световна политика „За един разумен свят“, Константинополският патриарх Вартоломей отправи редица некоректни, необосновани и откровено клеветнически обвинения срещу Руската православна църква. В своето изказване, което беше почти изцяло посветено не толкова на темата на конференцията, колкото на критиката на руското православие, той даде тенденциозно, изопачено тълкуване на историята на нашата Църква и народите, които тя обединява, а също така намекна за предполагаемо отклонение на Руската църква от православната догматика и канони.
Без да засягаме крайно противоречивите, некомпетентни и политизирани оценки на патриарх Вартоломей за редица исторически събития от историята на Русия и Източна Европа, трябва да заявим следното.
Православното християнство наистина формира основата на държавната и културната идентичност на Киевска Рус и до голяма степен оформи националната идентичност на народите, които водят своята история от купела на Киевското кръщение. Въпреки периодите на разпокъсаност и размирици, тези народи винаги са се признавали за единна църковна общност.
Киев, наричан в нашите древни хроники „майката на руските градове“, исторически е бил люлката на руското православие и първата катедра на Руската църква. Както древна Антиохия е за православния Изток, Мцхета е за Грузия, Печката патриаршия е за Сърбия, така Киев и до днес е останал обща светиня за нашите народи, почитана в цялата Руска църква.
Възникването на украинската идентичност не е свързано с „диалектиката между сътворението и разрушението“, както бегло формулира предстоятелят на Константинополската църква, а с обстоятелствата в историята на Югозападна Рус в контекста на вековната борба на Православните християни да запазят своята вяра, култура и традиции пред лицето на агресивната експанзия на други вероизповедания, както от Изток, така и от Запад. В тази борба дедите ни разчитат на подкрепата на своите едноверци от север, а резултатът от нея е обединението на Москва и Киев през 17 век – политическо и църковно. То отговаря на вековните стремежи на нашите предци, неговият доброволен, общонароден характер е документиран и това обединение в никакъв случай не може да се нарече „руско чуждо владение“, защото участниците в това обединение и от двете страни се чувстваха, мислеха и наричаха руснаци.
В бъдеще нашите народи преживяха заедно както славни, така и трагични страници от общата си история. 20-ти век, който специално споменава Константинополският патриарх, е „особено жесток” не само за украинския, но и за руския народ. Заедно преминахме през трудностите и загубите на Първата световна война (1914-1918); опустошенията от Гражданската война (1918-1923); масов глад в СССР (1932-1933 г.), който обхвана не само земите на съвременна Украйна, но и Поволжието, Урал, Централния Чернозем и Северен Кавказ; и накрая, нахлуването на нацистките нашественици през 1941 г.
Да се каже, че украинският народ току-що се оказа „в средата на въоръжената конфронтация между Съветския съюз и нацистка Германия“, да се представи като безразлична и безволна жертва на световен конфликт, означава да се подцени и омаловажи подвигът на украинците по време на Великата отечествена война. През 1941-1945 г. руският и украинският народ застават рамо до рамо срещу обединената от фашизма Европа. В името на победата над германския нацизъм повече от пет милиона руски войници и около милион и половина украински войници дадоха живота си в битка. Именно на правата на победителите във Втората световна война както руският, така и украинският народ станаха сред основателите на ООН. Жалко е, че Константинополският Предстоятел не осъзнава заслугите на нашите народи към световната история и не съчувства на жертвите, които са дали, че е готов да хули паметта на загиналите в името на моментна политическа реторика и конюнктура.
Атеистичните гонения по време на комунистическия режим, за които патриарх Вартоломей споменава само накратко, също трябва да бъдат отнесени към изпитанията, които понасят нашите народи през 20 век. Тези религиозни гонения – едни от най-жестоките в историята на християнството – струват живота на много хиляди клирици на Руската православна църква и стотици хиляди миряни. През 20-те години на миналия век комунистическите власти изкуствено създават обновленчески разкол в Руската църква, а Константинопол открито го подкрепя.
Обвиненията срещу Руската църква, че след падането на Константинопол през 1453 г. „Москва претендирала да замести Вселенската патриаршия“, изглеждат неблагодарни и безскрупулни от страна на Константинополския патриарх. Дори в най-безславните за Константинополската църква години на отклонение към унията (1439 г.) и легитимирането на украинския църковен разкол (2018 г.), Руската православна църква се ограничава до прекъсване на общение с онези, които сами се отлъчват от догматичните и канонично единство на православната църква. Но тя никога не е претендирала да заеме мястото на Константинополската Патриаршия в семейството на Поместните Православни Църкви.
След падането на Византийската империя Московското княжество, а след това и царството, в продължение на много години наистина остава единствената независима православна държава, способна да поддържа православните християни на Изток. Именно поради тази причина Константинополският патриарх Йеремия II в Хартата от 1589 г. за учредяването на патриаршията в Русия се обръща към цар Теодор Йоанович: „Вашето, благочестиви царю, великото руско царство, Третият Рим, надмина всички в благочестие, и всички благочестиви царства във вашите обединени се събраха, и вие сам под небето се наричате християнски цар в цялата вселена, във всички християни“.
Но от времето на патриарх Йеремия до наши дни нито в руските държавни актове и документи, нито в официални документи и изявления на Руската църква политическата концепция за „Третия Рим” никога не е прилагана. През двадесети век идеите, споменати от патриарх Вартоломей, се превръщат предимно в инструмент на идеологията и пропагандата на Фанар. По време на Студената война прословутите „Трети Рим“ и „панславизъм“ традиционно плашеха нашите сънародници гърци и западната общност. Както показват наскоро публикуваните документи на ЦРУ за сътрудничеството на патриарх Атинагор с американското разузнаване, митичният аргумент за „Третия Рим“ е бил активно използван от Фанар, главно за укрепване на религиозния фактор в международната политика и привличане на подкрепата на света политически сили.
Жалко е, че Патриарх Вартоломей нарича помощта на едноверските народи на Балканите, в това число и на братския гръцки народ, за освобождението му от османско иго „дългогодишната политика на Москва“ за „разединение на православния свят“. Очевидно е, че светът на Православието за Предстоятеля на Константинопол по стар навик е ограничен от границите на Османската империя от 18-19 век. Нейната подкрепа и административният механизъм на принуда бяха използвани след това от фанариотите, за да изкоренят безмилостно оригиналната култура на балканските народи, техните богослужебни традиции, пение и дори език, заменяйки ги навсякъде с гръцки. Така Фанар разбира тогава „универсалността на евангелското послание” и всяко противопоставяне на тази агресивна експанзия от страна на българи, сърби, румънци получава етикета „етнофилетизъм” и се заклеймява като ерес.
В същото време е измислена идеята за изключителното право на Константинопол да отнема едностранно автокефалия от покорните му Поместни църкви, основана не на хилядолетното Предание на Църквата, а на административни привилегии на предоставения от турските власти милет-башия.
Изобретил понятието етнофилетизъм и осъдил го на Константинополския събор през 1872 г., Фанар всъщност осъжда собствената си дългогодишна политика на културно поробване на православните народи. Абсурдни и вулгарни са обвиненията в „етнофилетизъм” – или още повече в „църковен расизъм”! – на Руската православна църква, която обединява милиони вярващи и стотици народи, проповядва, моли се и извършва богослужения всеки ден на десетки езици на народите по света.
Каноничната територия на Руската православна църква включва 17 държави и във всяка от тях нашата църква подкрепя суверенитета на страната, допринася за духовното усъвършенстване на обществото, създаването на социална хармония и допринася за укрепването на традиционните морални ценности и институцията на семейството.
На този фон усилията на Константинополската Църква в областта на укрепването на традиционните и семейни ценности изглеждат далеч недостатъчни и нейната позиция е изключително двусмислена. Откритата подкрепа от страна на някои фанарски йерарси на ЛГБТ движението, абортите и контрола на раждаемостта, както и официалното разрешение за повторен брак на духовници нарушават хилядолетните канонични основи на православието, влизат в противоречие с приетите по-рано общоправославни документи и предизвикват най-голямото изкушение в световното православие, включително сред клира и вярващите самата Константинополска Църква.
Проповядването на „новия свят” не пречи на Константинополския Патриарх да обвинява опонентите си в ерес. Апелирането към „елементарните правила на църковната организация на Православието” не го затрудни да разпознае „архиереите” на украинския разкол, които нямат апостолско приемство. А популяризирането на споменатите в речта „западни ценности“, включително своеобразното тълкуване на темата за човешките права, широко разпространена в либералния дискурс, не пречи на предстоятеля на Константинополската църква да си затваря очите за грубите нарушения. на основните права и свободи на духовенството и вярващите в Украйна.
В дните, когато се подготвяше речта на патриарх Вартоломей в Абу Даби, течаха масови обиски и разпити в манастирите и църквите на Украинската православна църква, бяха образувани наказателни дела срещу нейните йерарси и духовници по изкуствени и клеветнически обвинения, насилствени продължаваха заграбванията на нейните църкви и побоищата над духовенството, без съдилища и разследвания бяха лишени от конституционни права и пълна възможност да живеят в своята страна, нейните архипастири и пастири. Нито дума за това не се чу в парадното слово на константинополския примас. Междувременно украински политици и официални лица директно се позовават на Томоса на Константинополския патриарх като основание за преследване и пълна забрана на дейността на Украинската православна църква. Нещо повече, йерарсите на Фанар публично подкрепят гоненията в Украйна, като лицемерно ги наричат „очистване и обновление на украинското православие“.
В словото си Патриарх Вартоломей неоснователно обвинява Руската Църква, че „използва държавни средства“ за постигане на целите си. Трудно е да се даде по-нагледен пример за използването на държавни лостове за църковни цели от процеса на легализиране на църковния разкол, предприет от Константинопол в Украйна, и признаването му от предстоятелите в някои Поместни православни църкви. Според очевидци през 2018 г. президентът на Украйна е бил в президиума на т. нар. „Събор“ на разколниците, оказвал е натиск върху разколнически йерарси и дори върху представителя на Константинопол, сегашния Халкидонски митрополит Емануил. Американски дипломати и представители на специалните служби свършиха колосална работа, оказвайки безпрецедентен за нашето време натиск върху предстоятелите и епископата на Поместните православни църкви, за да ги принудят да се съгласят с антиканоничния акт на Константинополската патриаршия.
Именно този брутален натиск на световните политически сили върху Православната църква по света и желанието на Фанар да действа едностранно в Украйна – против волята и протестите на другите Поместни църкви – доведоха до онова дълбоко разделение в православния свят, което Патриарх Вартоломей споменава в словото си.
Със съжаление сме принудени да констатираме, че и сега Константинополският примас само подкрепя и задълбочава това разделение. Той не само прави опити косвено да обвини Руската православна църква в определени „грешки“, „ереси“, отклонения от канони и догми, но и с обиден тон коментира позицията на всички Поместни православни църкви, които не са заели страната на Фанар по украинския църковен въпрос.
Именно това неуважение на Константинополския патриарх към неговите събратя в другите поместни църкви стана основната причина за провала на Критския събор от 2016 г. В продължение на десетилетия на подготовка за събора представителите на Константинопол пренебрегнаха и премълчаваха мнението на другите Поместни църкви, потискаха нежеланите дискусии, блокираха и изключваха от дневния ред най-острите въпроси на междуправославните отношения. Това естествено доведе до забавяне на подготвителния процес, а след това и до същински разваляне на събора. Със скандалната си реч в Абу Даби примасът на Константинопол само потвърждава фактическата загуба на моралното си право и способност да бъде координатор на междуправославните отношения.
Иска ми се да се надявам, че позицията на Константинополската православна църква не се ограничава до личните възгледи и мнения на нейния предстоятел и в нея все още има здрави сили, спомняйки си думите на Спасителя : Който иска да бъде пръв между ти, нека ти бъде роб; защото Човешкият Син не дойде да Му служат, а да служи и да даде живота Си като откуп за мнозина (Матей 20:26-27).