Тивериополският Епископ Тихон: Дайте топлина и любов на другия, не чакайте да ви я дадат

Алчността е бич в нашия живот, тя е рожба на неверието и безверието, опошляваме празниците със скъпи и ненужни подаръци и загърбваме духовното, смята викарият на патриарха.


Тивериополски епископ Тихон е викарий на Негово Светейшество патриарх Неофит. Духовник и медик дядо Тихон винаги има позиция не само по религиозни и църковни въпроси, но и по обществени и политически и не се страхува да изрази личното си мнение. Неговата мъдрост, доброта, сърдечност, дар слово и богат житейски опит му помагат да общува леко с хората и да отправя Божиите послания към миряните. С Негово Преосвещенство разговаряме за Рождество Христово, за вярата у българските християни, за това защо материализмът измести духовното и на християнските празници, както и за спазването на обещанията от страна на държавниците и политиците. Навръх Коледа чрез Lupa.bg епископ Тихон отправи и своето пожелание към всички българи за празника и за Новата 2022 година. 

– Ваше Преосвещенство, за всички християни Рождество Христово се възприема като Божествен триумф над злото, като празник на надеждата и светлината. Къде вие виждате надежда в края на тази изпълнена с много повратности година?

– Постите приключват с Бъдни вечер. Постите са времето, през което ние би трябвало да помислим за нас самите и за онова, което християните наричат лични грехове. Да ги обмислят и да потърсят начин да се избавят от тях. Когато посрещаме Рождество Христово трябва по-малко да говорим за греховете и да обърнем по-голямо внимание на благодетелите, на всичко онова, което ни носи положителни мисли, деяния, да говорим за добродетелите, да се сприятелим с тях и да се помъчим да ги направим свой начин на живот.

Действително тази година беше тежка. Имаше много повратности, както емоционални, така и политически, икономически и социални катаклизми, които ни се случиха. Бих искал да подчертая и за голямата битка, която тръгнахме да правим срещу тази зараза, която и сега вилнее, но ние някак си й свикнахме. Трябва да намерим начин да проявим една здравословна надежда, една истинска вяра, защото има много хора които само казват, че когато вярваш в нещо много силно то ще се случи. Но това по-скоро е една неразумна вяра, защото аз мога да вярвам твърдо, че ще спечеля голямата печалба от лотарията, мога да вярвам, че ще ми се случи нещо най-хубаво, но това не е истинската вяра.

Истинската вяра е да се уповаваш на нещо, което знаеш, че е неизменно. А това може да бъде само Бог. Знам, че в ново време вярата в Бога е доста не модерна. Ето за първи път в германския парламент новият канцлер се закле без да спомене името на Бога, същото се случи и у нас.

– Да, правителството на Кирил Петков положи клетва в отсъствието на патриарх Неофит, а премиерът не се закле пред Библията, каквато традиция бе възприета в България през годините.

– Като полагаш клетва пред кого я полагаш? И като полагаш клетва пред кого се ангажираш и с какво? Когато аз дам клетва пред Бога, рискувам да загубя собствената си душа, ако наруша тази клетва. Като я дам пред народа – какво рискувам? Нищо! Да отида в историята, но с дебел джоб или пък незабелязан от никого.

В чужбина хората поне пазят собственото си име и държат на него. Никой не иска да бъде посрещан с презрение и насмешка. Но там имената са много различни. Ние в България сигурно имаме 100 души, които се казват Кирил Петков. Нали? И ако се разчуе, че Кирил Петков е направил някаква беля никой не знае кой Кирил Петков точно го е направил и затова се крием зад анонимността на личното ни име. А ние трябва да пазим нашето лично достойнство, независимо колко други хора се казват като нас.

Всеки, който ме види на улицата трябва да ме разпознае и аз трябва да рискувам, ако не си изпълня обещанията, да бъда презрян или да бъда дори руган за моето поведение. А то, както виждате, каквото и да направи човек все се намират някакви хора, които са му приятели и той продължава да живее съвсем нормален живот без никакви последици. Това че ние не очакваме никакви последици от поведението си е най-опасното нещо, както в личния ни живот, така и в обществения. 

Разбирам, че новото поколение гледа на нас, духовниците, по наша вина, като носители на нещо ретроградно, на нещо, което иска да им развали този прекрасен, според тях, начин на живот, в който всеки прави каквото си пожелае, когато си пожелае, но никога не си дава сметка, че всичко това, което се прави накрая се плаща от някого или по-скоро е за нечия сметка. Истинската вяра е, когато не искаш нещо обезателно. Ние сме свикнали да се молим „Господи, дай ни това, нека стане това“, „Отивам на изпит, нищо не знам, дано получа добра бележка.“ Истинската вяра е, когато човек осъзнава, че Бог е един наш любещ Отец и Той ще ни дари всичко онова, което нам е полезно, а което не е полезно ще го държи настрани от нас. Моята вяра е в това, че след коледните празници и след всички тези катаклизми, които преживяхме, ще има едно по-размислено време, по-размислено действие и поведение от всички нас. Това е една надежда за мен.

– Забравиха ли съвременните хора смисъла на думата „Благодаря“?

– Понякога сме щастливи и доволни, когато само най-формално ни кажат „Благодаря“. В повечето случаи и това не се казва. Редно е всички ние, благодарейки за всяко нещо, да приучим и децата си, и младите хора затова да изразяват благодарност, защото благодарността е всъщност забелязване на нашата всеобщност.

Когато аз съм направил нещо за някого все пак очаквам като човек да разбера дали другият го е получил. Когато човек получи подарък, било по Коледа, било за рожден ден, трябва поне да го отвори, да види какъв е този подарък и е добре да каже „Благодаря!“ А пък, когато подаряваш и няма никакъв отговор отсреща, е тъжно и това те спира по-нататък да се стараеш да го направиш с много любов.

Ние, религиозните хора, осъзнаваме, че всичко, което имаме на този свят ни е един подарък. Животът ни е подарък от Господа. Грижите, лишенията и жертвите, които полагат нашите родители за нас са също един подарък. Ние сме свикнали да мислим, че това е в реда на нещата. Трябва да знаем, че всяко нещо е един подарък, който получаваме. И това, което някои казват: „Аз с много труд съм си извоювал мястото, на което съм сега и съм постигнал това или онова“ всъщност забравят, че в успеха, който са постигнали, участват още много хора, за които е забравено. Това са родителите, които са му дали първите понятия за този свят, това са бабите и дядовците, които са му предали една мъдрост, която ние носим от векове в живота.

Кой би могъл да направи някаква кариера или постижение в ученето, ако тези около него не са се грижили за други неща – да има нещо топло за хапване, да има чисти дрехи, да живее в чистота и да го предпазва от други грижи. Всичко това все пак е участие в този успех на този човек и той не бива да го забравя, и трябва да бъде благодарен и на тези хора.

Всъщност ние вярваме твърдо, че успехите ни са дарувани от Господа, защото той е избрал нас, където и да сме, да постигнем дадено нещо за общото благо на хората. Защото ние не живеем на някакво малко островче, където сами можем всичко да оправим и с големия си труд и безкраен интелект да постигнем някакви постижения. Това става само в общността, сред хората, с хората и би трябвало да е за всички хора.

– В романа си „Тютюн“ още преди 70 години Димитър Димов пише: „И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.” В този смисъл как бихте коментирали, че светската суета по празниците взима връх над духовния размисъл, че материалните подаръци са издигнати в култ от мнозина?

– Точно това е голямата ми болка – че дори в днешно време на Бъдни вечер само някои семейства се сещат да седнат всички заедно на трапезата със седем или повече постни ястия и в някаква тишина или спокойствие, без шумна музика, да отпразнуват това очакване на спасението. Защото всъщност припомняме празника на очакването на Спасителя от Господа.

Сега очакваме спасители от друго място, но тези празници действително биват опошлявани от материализма.

Докато едно време децата са получавали по нещичко, за да забележат колко е специален този празник. Сега всички се състезават да си правят скъпи подаръци. Знаете ли кой прави скъпи подаръци? Прави ги бедният човек, който по този начин иска да покаже, че може да си го позволи. Той всъщност не може да си го позволи, защото средствата му не са чак толкова големи, че да може да отделя големи суми за неща, без които може – скъпи часовници, бижута, още по-големи телевизори и т.н.

Действително ме е страх не само от онова, което казва Димитър Димов в „Тютюн“. Много години преди това един индиански вожд беше казал, че белите хора, когато отровят и последната река, унищожат и направят безплодна земята и отсекат последното дърво заради парите, едва тогава ще разберат, че парите не се ядат. Тази заплаха виси и над нас – докъде разумът ще бъде достатъчен и ние да разберем най-накрая най-важното в нашия живот – кое е съществено и кое не е и да съкращаваме всички онези несъществени неща, които все повече и повече отнемат ресурс от нас като хора, било в материален, било в духовен смисъл.

Жалко е, че дори такива празници започват да се празнуват доста формално при нас. Минават под знака на т.нар. традиции. Традицията е важно да се пази, само когато знаем и търсим да се съхрани дълбокият смисъл на тази традиция. Иначе традицията да пускаме някакви цветенца в близката рекичка, за да разберем за кого ще се ожени момата или ред такива неща – тази традиция е по-скоро фолклорна забава. Това не е традиция на ценностите, които са съществени и които сме избрали да следваме, за да имаме някакъв просперитет, някакво развитие и издигане. Вярно е, че без материални блага е много трудно да се постигне едно духовно развитие като например в областта на културата.

Виждате, че сега покрай ковид мнозина се вълнуват, че театрите и концертните зали страдат от недостиг на средства заради ограничените зрители. Съществено е добре да определим кое ни е важно и кое не ни е важно – колко ни е важно посещението в дискотеката и колко важно е все пак да се отиде на театър или на концерт, защото по този начин подкрепяме една дълготрайна проява на човешкия дух. А пък за съжаление материализмът изгаря сърцата ни. И както беше казал един висш духовник: дяволът краде душата ти през джоба.

Всъщност алчността е един от най-големите бичове на нашия живот, но тя пак е рожба на неверието и безверието, защото колкото и да виждаме, че нищо няма да занесем на оня свят, все гледаме да трупаме като Плюшкин, който нищо съществено не е събрал или наложил. Господ казва: „Не се грижете да събирате богатства на земята, а богатства в Царството Божие.“ Което ще рече – гледайте да направите себе си богати и издигнати духовно хора, защото това богатство и тази издигнатост никой не може да ти я вземе и тя те прави като един мощен двигател за всички и около теб, за тези, които пък не могат всякога да се погрижат за своето духовно издигане, а ние имаме дълг и към тях. Защото те пък със своя труд допринасят за условията, в които живеем и с които ние не искаме по никакъв начин да се разделим.

Бих казал, че колкото и студен, и безчувствен да е светът, винаги ще има хора, които ще имат желание да вършат добро. Те винаги ще запалват добрината в света.

– За съжаление втора поредна година Коледа минава под знака на пандемията. Какъв урок получи човечеството през изминалите две години?

– Урок е тогава, когато някой е разбрал последствията от дадено нещо. Тогава действително човек е получил и е научил урока си. Крайно време е да видим, че ние правим всичко възможно да живеем против всякакви природни закони, против всякакви Божи заповеди. И Бог го допуска това, защото иска ние да избираме как, по какъв път да вървим, защото заслугата за нашето издигане няма да бъде голяма, ако някой друг ни я подари. Подаръкът не е заслуга. Но ние избираме да правим всичко без да се замислим за онова, което всъщност причиняваме на природата, на хората окото нас, на хората въобще, на душите на хората.

Искаха да премахнат вярата в нас, българите, която е прекарала целия български народ стотици години през едно робство. Църквата е тази, която още през турско робство очерта националните и етническите граници на България. Затова казваме, че България граничи със себе си. Искаха да я вземат тази роля на църквата и до много голяма степен успяха да я заглушат, но всъщност не дадоха нищо в нейна замяна.

Всяко нещо, което човек смята, че трябва да направи и счита, че премахва нещо вредно, трябва да знае с какво ще го замени. Съвсем неутрално и отдалече казвам, че и ние искаме да променим всичко в ново време, но никой не казва с какво ще бъде заменено всичко това. Аз искам и друго да знам – всички онези, които се втурват да обещават каквото и да било и не само тук в България, а и в целия свят, какво рискуват те лично, ако се окаже, че първо не са осъзнали, че това може да стане, но същевременно да стане и поразия. Какво рискуват те лично, каква е последицата за тях, ако те дори са ни излъгали с користна цел? Затова страда доверието. Както виждате в България вече няма доверие към нищо и за никого по простата причина, че ние не виждаме някой да е пострадал от това, че не е изпълнил своето обещание.

Моят апел към всички хора е: Възпитавайте у децата си отговорност в смисъл, че всяко нещо, което обещаеш, трябва да го изпълниш. Когато обещаеш да бъдеш в 6 някъде, да бъдеш в 6 и то не точно в 6, а в 6 без една минута, защото когато вече стрелката показва 6, то не е 6 часа, а е началото на 6 часа и 1 минута. Толкова прецизно трябва да бъдат учени хората, че отговорността от това, че ти обещаваш някому нещо носи последствия и за други хора. Някой ще те чака, че пропусне нещо, докато ти се размотаваш или не изпълняваш обещанието си.

Без вяра един към друг ние мъчно можем да изграждаме каквито и да било отношения. Непрекъснато търсим държава, непрекъснато търсим закони, непрекъснато търсим институции, а всъщност главното нещо е ние да имаме доверие един към друг и да знаем и да сме сигурни, че дадената дума е нещо, което всеки един от нас спазва.

– Дядо Тихон, в думите ви разчитам и послание към новото правителство да си спазва обещанията.

– Естествено. Аз не искам да се произнасям политически, защото не е моя работа. Всички казват, че църквата не бива да се меси в политическия живот, но това не е вярно.

Църквата не бива да се меси в партийно-политическия живот. Църквата трябва да се стреми да установи обществено-политическо състояние, което да даде възможност всички онези, които искат да направят нещо за държавата да имат тази възможност. Трябва да създадем, да поощряваме и да изискваме от обществото да спазва определени морални норми. Най-малкото е всички договорки, както казах преди това, да бъдат спазени и че не може да се оттеглиш от един договор, когато на теб ти отърва. Договорът е за това – обществото да се договори с партиите за постигне на дадени цели. Не може когато на мен ми отърва да кажа: Аз бях дотук.

Всеки трябва да понесе евентуалните рискове, евентуалните негативи. И именно към това трябва да се стреми църквата – да очаква от народа ни да проявява моралност, да проявява търпение, което също е една добродетел. Защото всички ние трябва да желаем едно по-добро бъдеще за нашия народ и за онези, които идват след нас. Защото животът, който е от хиляди, хиляди години не е с последния акорд само за нашето пристигане на тази земя. Още много поколения след нас ще живеят. И те ще си спомнят за нас с радост или с гняв, в зависимост от това какво ние сме направили като общество и какъв свят сме им оставили.

Така че партиите трябва да се съревновават за това как ще постигнат общите цели – това е тяхна работа. Всеки си има някакъв начин и някакво виждане и хората чрез своя глас дават доверието на този или онзи. Но целите трябва да бъдат неизменни, целите трябва да бъдат общи и всички трябва да понасят не само тегобите като плащането на данъци и спазването на всички наредби, които се издават, но и да очаква да поучи наградата за своето поведение с постигането на краткосрочни или на по-дългосрочни цели. Тези цели някой път трябва да бъдат начертани, трябва да бъдат с един по-дълъг хоризонт, ако ние искаме да оставим действително нещо ценно и съществено на идните поколения.

– Дядо Тихон, вашето светско име е Христо. На кого сте кръстен и за вас Рождество Христово по-специален празник ли е в личен план и празнувате ли тогава имен ден?

– Кръстен съм на моя дядо, който е роден 1865 г. Когато бях постриган за монах получих името на епископ Тихон, който беше мой ректор в семинарията и който беше изключителен духовник, един от последните, които имахме в новата ни история. Безкрайно смирен човек, високо интелигентен, високо образован, който пое кръста си да се занимава с нас, хлапаците, десетки години. Не съм забравил това, че на Рождество Христово всички Христовци имат имен ден. Аз някога, както и моят дядо, го празнувахме. Но вече като духовник празнувам по-скоро моя нов светия – Свети Тихон Аматунски, който се чества на 16 юни и тогава е моят имен ден, ако изобщо монасите трябва да празнуват именни и рождени дни. Те трябва да бъдат празници, в които да отдаваме почит към някой друг, а не към самите себе си. 

– Ваше Преосвещенство, какво е вашето благопожелание за Коледа и за Новата 2022 година?

– Пожеланието ми от все сърце е: Хора, съберете се малко по-близко един към друг, почувствайте топлината на другия, гледайте по-скоро да дадете топлина и любов на тези, които са около вас, а не само да я очаквате.

Съветвам семействата да определят един час, в който всички заедно сядат на масата, за да вечерят или за да обядват, а не само на Коледа, където младите потропват нетърпеливо с крака и им се иска час по-скоро да свърши всички това, за да могат да хукнат с приятели по вечерна доба на места, които са си избрали.

Хора, разберете, че нашите съдби са преплетени като едно огромно коренище. Сами никога нищо няма да направим и колкото по-близо седим един до друг, колкото повече сме готови да се жертваме за другия, т.е. да понесем какъвто и да е риск само и само за благото на другия.

Тук визирам и дълга да се ваксинираме. Дали е опасно или не е опасно – дори да приемем, че ваксинацията носи някаква опасност за даден човек, той трябва да е готов като единственото нещо, което трябва да направи за тези около него да поеме този риск. Да поемем не само този риск, но и тегобите на другия, да бъдем съпричастни с бедни, с онези, които нямат покрив над главата си, да сме съпричастни с всички онези, на които силите не са достигнали, за да могат да уредят един приличен живот вместо да просят и да живеят един ужасен живот. Проявявайте и една благотворителност, защото тя е благодарността към Бога за това, което той е дарил на нас като благосъстояние.

И накрая ще кажа най-важното: Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение. Нека Господ да благослови всички, които ще получат тази благословия чрез вас.

ВИЗИТКА

Епископ Тихон е роден на 26 май 1945 г. със светското име Христо Иванов в Щутгарт, Германия. Майка му Елисавета е германка, а баща му Георги Христов е българин – оперен певец. Кръстен е в руската църква в града „Свети Николай“, тогава под управлението на Руската православна църква зад граница. През 1946 г. семейството му се връща в България. Завършва средно образование в Седмо училище. От 1959 г. Христо Иванов започва да учи в Софийската духовна семинария при гара Черепиш, която завършва през 1965 г.

Учи и в Софийската духовна академия „Свети Климент Охридски“, където е съученик с бъдещия патриарх Неофит Български. Като студент е сред основателите на хор „Йоан Кукузел“. От 1967 до 1975 г. е патриаршески иподякон при патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски“ в София. Служи като певец в храма „Света София“. Бил е редактор на „Църковен вестник“ и на списание „Духовна култура“, както и библиотекар на Светия синод.

Тъй като майка му е германка, е преследван от властите и интерниран в провинцията. През 1977 г. се изселва в Германия, където учи в средно медицинско училище и след това работи като фелдшер в болница в Щутгарт. От 1980 г. до 2000 г. е секретар на епископ Симеон Главиницки, от 1986 г. митрополит Симеон Западно- и Средноевропейски. На 11 ноември 2000 г. в Берлин е постриган в монашество от митрополит Симеон, който на 12 ноември го ръкополага за дякон. През 2001 г. в „Свети Седмочисленици“ е възведен в архимандритско дойстойнство.

На 6 юли 2003 г. в патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски“ е ръкоположен за епископ с титла Тивериополски и е назначен за викарий на митрополит Симеон. Епископ Тихон е бил председател на църковната община „Св. св. Кирил и Методий“ в Рим в църквата „Св. св. Викентий и Анастасий“.

В края на 2009 г. е назначен от Синода за председател на църковното настоятелство на патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски“. На 10 декември 2015 г. е освободен от поста. Епископ Тихон е викарий на Негово Светейшество Патриарх Неофит.

Източник: lupa.bg

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal