Старецът на Халкидона Емануил: Нашето време не е много по-различно от това на ранните християни

In other languages: EN – IT – ES – PT – SK – RO – UKR – PL


Превод: Йордан Георгиев

Интервю с Високопреосвещения Старец Митрополит на Халкидона г-н Емануил, ръководител на делегацията на Вселенската Константинополска Патриаршия по случай честването на тържеството на Светите Първовърховни Апостоли Петър и Павел: „Разпространението на Евангелието по света не е въпрос на стратегия. Страхувам се, че мислим повече за оцеляването на Християнството, отколкото за споделянето на добрата новина за възкръсналия Христос“.

От Андреа Торниели

Страхувам се, че мислим повече за оцеляването на Християнството, отколкото за споделяне на добрата новина за възкръсналия Христос“. Митрополит Емануил напусна Франция преди няколко месеца, за да поеме управлението на Халкидонската Църква, ставайки номер втори в Йерархията на Вселенската Константинополска Патриаршия. Той е пратеник на Патриарх Вартоломей по случай честване на тържеството на Светите Петър и Павел. В това интервю на Vatican news той прави равносметка на икуменическото сближаване, разсъждава върху последните енциклики на папа Франциск както и по темата за евангелизацията като припомня: „Проблемът не е в глобализацията, а в отношенията ни със света“.

Ваше Високопреосвещенство, в различни части на света църквите се борят да провъзгласяват Евангелието и да преподават вярата. Какви отговори трябва да дадем на предизвикателствата на глобализирания свят?

Проповяедването на Евангелието по света не е въпрос на стратегия. Страхувам се, че мислим повече за оцеляването на Християнството, отколкото за споделяне на добрата новина за възкръсналия Христос. Всъщност виждаме как постмодерността систематично предизвиква всяка форма на институция. Нашите църкви не са имунизирани срещу това измерение на съвременната секуларизация. Това явление на разочарование е реално и засяга сърцето на нашата мисия като християни, както Христос ни приканва: „даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.“ (Мт 28: 18-20). Това заключение на Евангелието според Свети Апостол Матей ясно подчертава как да преподадем вярата в Христос на онези, които се съмняват. Христос е алфата и омегата на нашата мисия. Той същевременно присъства в пътуването, през което се преподава вярата, и в края на това духовно пътуване. Следователно няма друг отговор, освен да се облечем в Христос (Рим. 13:14), тоест да изживяваме в най-съкровената част на сърцето си тайната на Господнята смърт и възкресение, преди да го предложим и посветим за живота на света. Да, в някои части на света християните са преследвани заради вярата си. Да, в някои части на света секуларизацията маргинализира Християнството. Но нищо, което преживяваме днес, не се различава значително от това, през което трябваше да преминат ранните християнски общности по време на триста години активно преследване. Прегледът на литературата от онова време е от голямо значение за нас днес. Проблемът не е глобализацията, а връзката ни със света. „Да бъдем в света, без да сме от света“, както ни приканва текстът на Писмото до Диогнет.

Два скорошни магистърски документа на Епископа на Рим разкриха възможности за среща и конфронтация с други религии и невярващи хора по въпроси, важни за нашето бъдеще: как Енцикликата Laudato si’ (Лаудато си) и Енцикликата Fratelli tutti (Фратели тути) могат да помогнат на християните да подготвят по-добро бъдеще?

Виждам в двата документа, които цитирате, чудесна възможност за диалог и сближаване. Но бих искал да подчертая важността на Негово Всесветейшество Вселенския Патриарх Вартоломей както по отношение на опазването на околната среда, така и по отношение на онзи етос на солидарност, който ни оживява като християни. В действителност, по време на 30-годишния си понтификат (управление) като ръководител на Вселенската Патриаршия, Вселенският Патриарх многократно е подчертавал взаимозависимостта между опазването на природата и грижата за другите. Това духовно четене на света демонтира нашата сигурност и ни кара да осъзнаем отговорността на християните да приемат с благодарност света, неговото творение и неговите компоненти. Този почти тайнствен синтез дължим на него. Цялото творение се превръща в тайнство, мистерия, в която се разкрива спасителното Божие присъствие, което може да се осъществи само в жертвен жест, предлагайки на Бог това, което Бог ни е предложил. Вселенският Патриарх Вартоломей заяви в този смисъл: „Уважението и грижата за сътворението са неразделна част от нашата вяра, основата на нашия живот в Църквата и като Църква“. Следователно виждам в тези два текста на папа Франциск възможност за диалог, но преди всичко за икуменическо сътрудничество. Християнското единство е свързано със защита на околната среда и грижата за другите.

Имате значителен опит в междурелигиозния диалог, особено между християни и мюсюлмани. Какви стъпки трябва да се предприемат за по-голямо взаимно разбирателство с оглед на фундаментализма и злоупотребата с религия, за да се оправдае омразата и насилието?

Въпросът за фундаментализма и религиозния екстремизъм не е отскоро и още по-малко е ограничен само до една религия. Много изследвания са склонни да разкриват корените на насилието в неговия религиозен контекст. Страхувам се, че религията се е превърнала в идеален виновник, който предлага известна легитимност на омразата към другия. Позволете ми да цитирам пасаж от Бернската декларация от 1992 г., който Вселенският Патриарх многократно е формулирал в различните си послания: „Престъплението в името на религията е най-голямото престъпление срещу религията“. Зад тази фраза се разкрива много конкретна концепция за религията , свободно от тези, които искат да я отклонят с политическа изгода. Моят дългогодишен опит в областта на междурелигиозния диалог ми показа, че акцентът е не толкова върху религията, колкото върху необходимостта от диалог между религиите. Диалогът е единственото оръжие, способно да предотврати злоупотребите с фундаментализъм и екстремизъм. В този смисъл изобилства и Енцикликата на Светия и Велик Събор на Православната църква в Крит през юни 2016 г .: „Честният междурелигиозен диалог допринася за развитието на взаимното доверие и за насърчаването на мира и помирението. Църквата се стреми да направи „мира отвисоко“ по-осезаем на земята. Истинският мир не се постига със силата на оръжието, а само чрез любов, която „не дири своето” (1 Кор. 13:5). Елеят на вярата трябва да се използва за успокояване и заздравяване на раните на другите, а не за разпалване на нови огньове на омраза.

Римокатолическата Църква тръгва на синодално пътешествие, посветено именно на синодалността (съборността), с нови начини за ангажираност и участие на поместните църкви. Документът от Равена говори за синодалността и начина за разбиране на първенството: според вас в кой момент се намира икуменическото пътуване по тези въпроси?

Синодалният път на Римокатолическата Църква, който се дължи на прякото влияние на Негово Светейшество Папа Франциск, говори силно на Православната Църква. В този смисъл с нетърпение очакваме заключенията на следващия Архиерейски Синод (Събор) през 2023 г., който ще се фокусира върху темата: „За една Синодална (Съборна) Църква: общение, участие и мисия“. Осмелявам се да видя в избора на тази тема, един от плодовете на нашите икуменически отношения. Всъщност със сигурност не е случайно, че най-новите документи на Международната смесена комисия за богословски диалог между Римокатолическата Църква и Православната Църква от Киети през 2016 г. са се занимавали с артикулацията между синодалността и първенството. Оставям на самия документ да хвърли необходимата светлина върху това: „През цялото първо хилядолетие“, ни казва документът от Киети „Църквата на Изток и Запад беше обединена в запазването на апостолската вяра, поддържането на апостолската приемственост на епископите, разработването на структури на синодалността, неразделно свързани с първенството, и в разбирането на властта като служение (диакония) на любовта“. Въпреки че единството на Изтока и Запада понякога беше обезпокоявано, епископите на Изток и на Запад съзнаваха, че принадлежат към единната Църква.

През 2025 г. ще бъде отбелязана 1700-годишнината от Никейския събор като през същтата година датите на Великден за християните ще съвпаднат. Как трябва да се подготвим за тази годишнина?

Както знаете, именно на Никейския събор беше установена формулата за изчисляване на датата на Великден. Датата на Великден все още се изчислява по този метод, въпреки че се основава на два различни календара: григориански календар за Римокатолическата Църква и Юлианския календар за Православната Църква. И датите могат да съвпадат или да не съвпадат до пет седмици. Въпросът за общото празнуване на Великден постепенно се налага като икуменически въпрос от първостепенно значение. Защото как можем да свидетелстваме за истинността на мистерията, която е в основата на свидетелството на Християнството, ако останем разделени по този въпрос? Вярвам, че юбилеят, който е точно зад гърба ни, трябва да ни прикани да размишляваме върху нашите литургични практики по отношение на целостта на Христовото тяло. За Православната Църква, календарните въпроси остават трънливи и историята ни показа, че те могат да доведат до схизма (разкол). Дори предсъборният общоправославен контекст не беше в състояние да се справи с тях, без да генерира поляризиращи явления, които бяха по-малко теологически (богословски) и повече по право основани на идентичността. Празнуването на Великден в една и съща неделя в целия християнски свят на тази съборна историческа основа би било мощно послание за свидетелство и помирение.

Източник: vaticannews.va

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal