Отец Спиридон Василакос: Болката е прозорец към рая


Автор: Протопрезвитер Спиридон Василакос

Местата от Евангелието не са случайни, а можем да ги намерим и в нашия живот и душа. Къпалнята Витезда с петте притвора. Можем да си представим какво става в тези притвори. Те подслонявали скръб, болка, викове, разочароване, отчаяние. Сега са разрушени, не съществуват – може да не съществуват, но продължават да съществуват скърбите, болката, болестта, безсилието и сълзите. Всичко това се подслонява в живота на човека, не съществува житейски път, който да не подслонява всички тези неща. Защо се е случило така?

Първо трябва да изясним, че тялото, което знаем, живота, който виждаме, не е този, който Бог е сътворил. Този живот, това тяло, тази душа и начин на живот идват като последица от грехопадение. Отците на Църквата казват за това събитие много неща, но ще се спрем само на едно. Душата на човека имала общение с Бога, с Божията благодат, и какво направила? Започнала да се храни от Бога, и всичко, което приемала от Бога, го насочвала и към тялото, което на свой ред го проявявало навън към творението. Затова Адам и Ева били земни слънца за творението. Представете си душата да се храни от Бога, да дава на тялото, на ума и всичко това да се простира, както казва св. Григорий Нисийски, към творението. Идва падението и нещата се променят – душата спира да бъде в общение с Бога, спряла да се храни от Бога и тялото се принудило да излезе и да събира храна. То събрало материални, плътски неща и с тях какво поискало да направи? – докато преди се хранило от душата, сега поискало то да нахрани душата. Помним случая с безумния богаташ, който казва – душе моя, яж, пий, весели се. Цялото това състояние „запечатва” едно тяло, което проси, събира отпадъци, събира тление, събира смърт, и сега започва да храни душата, която започва да се разболява. Но всичко това имало вкус на смърт. Адам бил Божий образ, който не опазил, а разрушил. От друга страна, докато Адам го разрушил, Христос приема човешката природа и прави противоположното на Адам – проявява и почита образа.

В храма прочетохме притчата за Бъдещия съд. Каквото ли не сме чули и прочели за Второто Христово Пришествие, какви ли не филми, какви ли не апокалиптики, един бог, който само кротък и смирен не е, едно различно лице, сякаш Христос е дошъл на земята с маска и не сме Го разбрали.

Св. отци казват, че Второто Христово Пришествие ще бъде една друга чест за човека, защото Христос иска да почетем Бога в лицето на другия човек. Кой друг е казал такива думи за човека? Адам не запазил Божия образ, но Христос проявява човешкото битие и приема целия човек. Не оставил нищо отвън, всичко.

В Евангелията четем:

„И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята… Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час… душата Ми е прескръбна до смърт…”

Христос изпитвал тревога, агония (вътрешна борба) и скръб, която стига до границите на смъртта. Можем ли да проумеем това? Христос изпитва скръб, вътрешна борба, тревога, смут, и св. Атанасий Велики казва: знаете ли Бог какво направил? Той изпитал страх, тревога, смут, скръб, защо? – за да съучаства във всичко, което вече намира подслон в живота на човека. Това не е ли изключително хубаво? Да имаме един Бог, Който съучаства в моята тревога, скръб, агония, неуспех, болка, смърт. Трябва да изясним това – Бог едно сътворил, а до други резултати довело падението, но Бог идва с много любов и поема всички мои след греховни елементи (без греха). Христос не е безучастен и не само не е безучастен, а можем да кажем, че болката на човека Го привлича като магнит. Един човек, който изпитва болка, като магнит привлича погледа на Бога. Защо? – защото носи кръст. Затова Христос иска да Го видим не просто в човека, а в разпнатия човек – в тъмница бях, гладен бях, жаден бях, гол бях, странник бях. Всичко това не е просто човекът, а разпнатият човек и там, където има кръст, там е Христос.

Но аз вземам скръбта, изпитанието, болестта, които аз причиних с грехопадението и които Христос взе върху Себе Си без да има отговорност, вземам ги и ги прекръствам в нещо лошо. Смятам за лошо нещо скръбта, изпитанието, за нещо грозно болестта, но те не са зло, а са резултати от злото. Нека не забравяме това. Бог ги допуска в живота ни, бидейки резултат от нашето падение, за да могат самите резултати да ни изцелят. И това е много важно. Също така да не забравяме, че Христос пръв преживял всичко това. Единственото зло е грехът, защото ме води до смърт, а не изцелението, което предотвратява (духовната) смърт. Кръстът не ме води до смърт, той не е зло, а изцеление от него.

Помня, че като малък баба ми ме държеше в обятията си, аз слагах ръката си върху лицето й и след това докосвах моето лице, което беше гладко, а нейното имаше бръчки. Слагах ръка върху бръчките и я питах: бабо, какво е това? Тя можеше да ми каже хиляди неща, един простодушен и неук човек. Е, остаряхме! Не сме красиви, както някога. И този простодушен човек се обърна и ми даде един важен урок, който разбрах след много години:

– Това е времето, което е минало през нас. Времето има едно рало, виждал ли си как оре земята? Прави бразди, както ралото върху земята. – На острова (Санторини) имахме такива картини – ралото минава и оре земята. – И какво става след това? След това ще дойде Христос да посее, и какво може да посее върху твоето лице сред тези бразди на времето? Ще посее възкресението.

Един отец о. Николай Пекаторос – руснак, малко преди периода на немската окупация дошъл в Гърция и тук се разболял тежко, имал агресивна форма на рак и лекарите му казали, че след шест месеца ще умре. Той бил 40 годишен, но почина на 96 години в Америка. Имаше много духовни чеда лекари, които го питаха:

– Какво стана с болестта? Как така не почина?

– А, просто е!

– Тоест какво направи?

– Една вечер седнах с рака на масата. Аз от тази страна, ракът отсреща.

– И?

– Започнахме разговор и докато съмне, взехме решение. Казах на рака: чуй, аз не те смятам за мой враг, нямам нещо против тебе, вече си нещо мое, но съм взел едно решение: или ти ще ме отведеш в гроба, или аз ще те отведа (в гроба). И тъй, предпочитам второто – аз да те отведа.

Тук идва песента, в която се пее – не се страхувай, не се страхувай, приятел с болката бъди. Това е хубаво нещо. И тъй, как мога да стана приятел с болката, с болестта, как става това?

***

Много пъти може да сме в един дом, защото животът ни е като здание, независимо дали ни харесва или не – след като ни е сътворил един Бог, Който е Създател, Архитект. В живота ми съзнателно или несъзнателно започвам да строя. Правим здания със самия ни живот, но много пъти установяваме, че започваме да строим зданието на живота ни, но не оставяме нито врати, нито прозорци. Защото вместо да строя с любов, тъй като Божията любов е причината за цялото миросъздание, аз творя, имайки за архитект моя егоизъм, който ме кара да се затварям. Зазидай това, зазидай онова, предпази се от това, предпази се от онова! Така зазиждам прозорци и врати и накрая вместо да построя един храм, строя една тъмница. Но внезапно идва болестта, идва изпитанието и какво прави? Казва ми – тук трябваше да си направил врата, а ти я зазида… Нанася един удар и прави място за врата. Това (болестта) е излизане от моите дадености, егоизъм, предпоставки. Отваря ми един прозорец или врата – да видя и нещо друго извън мен, не съм целият свят, поставя ме в една друга перспектива.

Наложи се да прекарам една нощ в болницата. Тръгнах от Тива, където се наслаждаваш на спокойствие у дома, пред камината, седиш, пиеш чай и четеш светоотечески творения, в които се говори за болка и аскеза. Веднъж един много добър богослов ми каза:

– Ела довечера да разговаряме!

– За какво?

– За авва Исаак Сириец.

Седнахме и той ми каза:

– Искаш ли едно уиски?

Пресвета Богородице! И да говорим за авва Исаак Сириец и за аскеза на спокойствие.

Отидох в болницата и видях какво става там. Престоят там отвори „прозорец” в мен и когато седя пред камината и е толкова хубаво, където виждаш и гората отсреща, снега, дъжда и т.н. и четеш книжката си, не може да не помислиш за болничния коридор, за онези погледи, за онези изморени и изтерзани човеци, за онези майки, които търчаха с деца в обятията си. И казвам – виж, едно петчасово терзание отвори едно прозорче да помниш, че това, което живееш, не е всичко.

Друга картина. На острова Санторини не можем да засадим много дръвчета. Между другото там духа много силен вятър. Веднъж дойде един агроном, защото трябваше да изкореним няколко дръвчета. Дядовците и ние му говорихме:

– Бре, детето ми, дърветата защо пускат толкова здрави корени? Ама изобщо не можеш да ги изкорениш!

И той каза:

– Не знаете ли от какво се получава толкова здрав корен?

– От какво?

– От силния вятър. Ако духа силен вятър, дървото, така, както Бог го е създал, в себе си има енергия, сила, трябва да оцелее, да живее, и какво прави? Притиска корените и те се вбиват още повече в земята.

Болестта, изпитанието и скръбта са не само врата и прозорец, които те карат да видиш и други неща, а и задълбочаване в самия ни живот. Карат те да се задълбочиш още повече, да пуснеш дълбоки корени, защото много пъти нашите корени са на повърхността, ако имаме някакво изпитание. Помня нещо, което ми каза един човек: не се измъчих достатъчно, не изпитах големи нещастия, затова и се лиших от привилегията да узрея рано. Той не вложил дълбоко корените, не отворил врати и прозорци, не узрял, да се осмеля да го кажа: не живял, не съм живял, ако не пусна дълбоки корени в живота, който Бог ми е дал. Такъв дар, ако остане в опаковката, и ако не направя врати и прозорци, никога няма да придобия гледката към Бога. Болестта и изпитанието са една смоковница, кара те да се повдигнеш над твоето всекидневие и да видиш нещо друго, което те спасява. Закхей не виждал Христос и трябвало да се изкачи по-високо, за да Го види.

Красиви са островите в морето, като тела, пътищата им са като вени, като живи. По тях (става въпрос за гръцките острови) са разположени вятърни генератори. И се чудиш каква енергия произвежда този генератор от силния вятър. Човекът с изпитанието, със силния вятър, с торнадото, който може да влезе в душата му, в ума, в дома му, този човек започва да отваря врати, прозорци и да „произвежда” (енергия).

Веднъж един младеж, който работеше към станция за вятърните генератори, дойде и ми каза:

– Слава Богу, предната седмица мълния удари генератора!

– Ама защо, бе детето ми? – го попитах. – Понеже падна мълния?

И той отвърна:

– Виж, отче, когато пада мълния, произвежда страшна енергия, с която изплащаш и генератора – който е изгорял – и печелиш много пари.

Добре че не са ни викали да четем молитва за мълния върху вятърните генератори.

Така пада някоя мълния в живота ни и „произвеждаме” повече (енергия). Това е хубаво. И болестта е едно откриване, задълбочаване, подтик, констатация, защото виждам сили в мен, за които не съм подозирал. Много пъти идват хора и казват: мислех си, че ако си изпатя нещо подобно, ще се самоубия! И човек си го пати, но какво да каже, чудо е, наистина е чудо, защото изпитанието идва и активира толкова сили, толкова спящи състояния, които човек има в себе си – констатираш неща, мобилизираш се. Изпитанието е възходящ път, трябва да е възходящ, напредване, сила, творчество. Важни неща. В патерика се казва: защо плачеш, геронда? – питат старецът. Днес нямах нито болка, нито изкушение, Бог ме остави! С хорската логика казваш какво говори този сега? Но той знаел много добре какво говорил, защото в онзи ден не намерил – не намерих един извор на енергия, една болка да го активира, да подтикне малко душата, да възнесе малко ума му.

Да призная нещо – в нашето семейство имахме едно дете със синдром на Даун – Антула, утре се навършат 40 дена от смъртта й. Тя стигна преклонна възраст предвид заболяването й, почина на 66 годишна възраст. Израснах с нея в една и съща стая. Всички казваха за нея: Какво нещастие, каква рана за семейството. Но това дете не само, че не стана мъчение, а стана утеха за всички нас, защото до 66 годишна възраст остана дете, стана извор на вдъхновение, укрепваше ни. Аз се подготвях за изпити и до мен не сядаше някой друг, майка ми, а Антула. Много пъти клюмаше и аз й казвах: Антула, върви да спиш! Не, ще седя с теб! – казваше и седеше да ми прави компания. Кой я научи на това? Нейната чистота и любов. Баба винаги казваше: слава Богу, не мога да се оплача от нищо на Бога, но ако умра, какво ще стане с това дете? Това дете изгледа баба на старини. И, повярвайте ми, днес, 40 дни след смъртта й, констатирам, че тя беше единственият истински здрав в семейството – този човек, който ние бяхме кръстили рана, мъчение, болест, синдром.

Да се върнем към къпалнята Витезда, с петте притвора. Господ отива при разслабления, който бил болен от 38 години, и го попитал от колко години е така. Само Христос знае болката ни в дълбочина и ширина. Знаете ли какво означава болка? Я прекарайте една седмица в леглото. Колкото повече те обездвижва една болест, толкова повече се обездвижва и твоето време. 38 години е ад и само Христос може да разбере болката на човека, никой друг. Хубаво е да гледаш там Христос да страда заедно с теб, мобилизира се не само тялото ти, но и умът ти, душата ти, времето ти, всичко. И отива и му казва – искаш ли да оздравееш? Нека внимаваме тук – искаш ли да оздравееш? Знаете ли какво се крие зад това? Защо го пита? Защото много пъти болестта ни е удобна, защото ни поставя в центъра – в семейството или на работа – всички ни гледат, говорят мили слова и това ни харесва, харесва се на егоизма ни. Искаш ли да оздравееш? Зад този израз се крие един друг израз – който иска да върви след Мене. Много пъти болестта ни крие един симптом, симптом на егоизъм и затова ни изолира, не става врата и прозорец, за да дойде другият при мен и аз при него. Изолира ме и така разбирам, че зад моята болест се крие моят егоизъм. Там идва Христос да каже другото. Първо пита искаш ли да оздравееш?, а след това казва който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Тоест мобилизирай силите си, опитай се да се задълбочиш в живота си, защото в часа на изпитанието, на болестта роптаем, скърбим, оплакваме се, негодуваме и се изолираме, вместо да се открием, задълбочим, да се мобилизираме, да се активираме. И Христос ти казва – отречи се от себе си, т.е. остави всички тези неща, вземи одъра си и ходи. Какво се крие зад това? – вдигни одъра си и вземи кръста си. Ето триптиха на изцелението (стани, вземи одъра си (т.е. кръста си) и ходи). Искаш ли да оздравееш? Искаш ли да оставиш егоизма си? Искаш ли да видиш скръбта и изпитанието по различен начин? Искаш ли да спреш да роптаеш? Вземи кръста, защото вземането на кръста е преобръщане на болестта.

***

Една от най-силните проповеди в живота ми е следната – веднъж отидох да причастя един дядо, но докато влизах в болничната стая, му правиха някакви терапевтични процедури и той, милият, чувстваше болка и крещеше. Понеже съм много смел, отстъпих назад, опитах се да не слушам и да не гледам. Той страдаше – не е лошо да викаш, когато изпитваш болка, викай. Медицинската сестра излезе и ми каза да вляза. Не можех да му кажа много неща и го попитах шепнешком:

– Как сте?

Ех, каква усмивка беше това!

– Слава Богу, отче!

Казах си: какво ми казва, Пресвета Богородице! Очаквах и бях 100% сигурен, че ще чуя ропот, ще хленчи, а той: Слава Богу, отче!


Веднъж се опитах да закача баба ми, тя всяка година ходеше в Тинос в храма на Света Богородица „Благовещение”, правеше бдения, поклони цяла нощ, защо? – поради детето, което имаше, беше дала обет пред Света Богородица, че ще ходи всяка година и аз – умникът, й казах:

– Бабо, добре, отиде един път, два, пет, 10, 20 пъти, спри, след като детето не оздравя. Защо продължаваш да ходиш?

– Сериозно ли говориш? Тоест отиваме при Бога само когато ни угажда?! За какъв взе Христос? За твой послушник? За твой прислужник? Той е нашият Бог, ще ходя, дори плувайки!

Ето уроци, а нас всичко ни дразни.

Болестта може да стане рана, но може да стане и извор, в зависимост от начина, по който човек се отнася към нея, и от мястото, от което ще я види.

Този човек отишъл при стареца и му казал:

– Геронда, милост!

– Какво?

– Имам това, имам онова, всичко ме дразни!

– Добре, престани да роптаеш, детето ми.

Определени пъти казвам – изключено е да сме православни, защото с този ропот, който имаме, по-скоро сме протестанти! Протестираме от сутрин до вечер! Срещу всички и всичко.

Този човек роптаел. Старецът имал чашки с вода, искал да го почерпи, но взел и сложил една лъжица сол в чашата, разбъркал я и му казал.

– Вземи!

Той тръгнал да пие, но изплюл водата:

– Геронда, не става за пиене!

– Защо да не става, детето ми?

– Солена е! Не става за пиене.

– Добре.

– Нека отидем да се поразходим.

Човекът продължил да роптае. Ропотът е като непрестанна молитва. Ако ропотът беше (молитва с) броеница, всички щяхме да благоухаем и мироточим.

Извън манастира имало едно езеро. Както се разхождали, старецът имал сол в джоба и в един момент я хвърлил я в езерото. Човекът го попитал:

– Какво правиш, геронда?

– Осолявам малко водата. Пийни малко вода от езерото!

Той взел в шепата си изпил малко.

– Как ти се струва?

– Много хубава вода, геронда!

– Бре, след като и в чашата и в езерото сложих една лъжичка сол, защо там не можа да я изпиеш, а тук можеш?

– Защото езерото е голямо!

– Е, детето ми, за да не издържаш малко солчица, която Бог ти хвърля чрез скръбта и изпитанието, по-скоро си много малък и трябва да се разшириш.

Евангелието е счупването на чашата, трябва да стана езеро, по-скоро море, защото езерото е затворено пространство и много пъти замръзва и блатясва. Човекът е сътворен да стане море. Смятам, че най-значимото и дълбоко лечение е ние самите да станем море, т.е. да приемаме от Бога и трайно да даваме. Мисля, че това е най-същественият и дълбок духовен терапевтичен метод.

Източник: Православен свят

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal