Отец Йоанис Хрисавгис: Алфеев и Лавров. Поглед към отношенията между Църквата и държавата в Русия. Руската държава се стреми да експлоатира и разпали разделението в тялото на Православието

In other languages: EN – GR 


Автор: Отец Йоанис Хрисавгис

Превод: Йордан Георгиев

Волоколамският Митрополит Иларион (Алфеев) е председател на Отдела за външни църковни отношения (ОВЦО) на Московската Патриаршия от 2009 г. Той е открит критик на автокефалията, предоставена на Православната Църква в Украйна от Вселенската Патриаршия, който в често бомбастичните си и войнствени изявления я свърза с предполагаемата корупция на Запада и предполагаемото геополитическо господство на Съединените американски щати. Неговият реакционен и отживял мироглед се съсредоточава върху изобличаването на съвременната цивилизация и връщането към една въображаема златна епоха на руското Православие. Но дали Московската Патриаршия на практика се е превърнала в отдел на външното министерство на Сергей Лавров? В крайна сметка, отделът за външни църковни отношения и руското външно министерство действат ли за сметка на глобалното Православие, или за сметка на руските държавни интереси?

Преди няколко години, един неоконсервативен богослов и културен критик отбеляза, че „Митрополит Иларион не винаги говори истината“. Тъй като на няколко пъти бях свидетел на безсрамната неискрена позиция на руския Йерарх както пред по-млади, така и пред уважавани негови колеги (събратя), става все по-трудно да се припише постоянното му лошо поведение само на една проста погрешна преценка. Със сигурност, трябва да има някаква друга причина за жалкото безсрамие на този всемогъщ клирик и плодовит учен. Със сигурност думите му имат умисъл и са насочени към определена цел.

И все пак, като се има предвид напрегнатите отношения на Иларион с истината, как можем да разграничим с каквато и да е увереност разликата между това, което той мисли и това, което той изразява с думи? Когато митрополитът многократно разпространява и засилва конспиративните теории за Украйна, Съединените щати и дори за Covid-19, човек наистина се пита дали действителността и измислицата са толкова разбъркани в съзнанието му, че той вече не може да открои разликата между тях. Когато демагогията му се подкрепя от безсмислена и тривиална софистика, която с трагична ирония се среща у много евангелисти и бивши евангелисти в Америка, представяйки Запада като упадъчен, а Изтока за праведен, или Запада като схизматичен, а Изтока като обединяващ, неговата религиозна визия не само разрушава носталгията за едно отминало имперско величие, което всъщност никога не е съществувало (Руска империя – Бел. прев.), но много прилича на хегемоничните амбиции за „третия Рим“, вкоренени през XV век. Но коя отминала и дискредитирана тирания всъщност определя неговия мироглед: царистката тирания или съветската тирания? Дали става въпрос за една кръвосмесителна връзка между Църквата и държавата в първия случай, или подчиняването на Църквата на държавата, във втория случай? За всеки случай, е трудно да се каже къде свършва едната институция и откъде започва другата.

Подозирам, че повечето православни християни биха били разтревожени от лабиринтното слизане (принизяване) на Руската Църква до прост отдел на руската държава.

Само преди дни външният министър (на Руската федерация, а не на Отдела за външни отношения на Патриаршията) заяви, че „работи в тясно сътрудничество с Руската Православна Църква, предимно с Отдела за външни църковни отношения… особено когато не само Руската Православна Църква, но и Православието като цяло е подложено на истинско гонение“.

И така в Украйна, според Сергей Лавров, САЩ „използват Константинополския Патриарх“.

В Украйна, всички видяхте, съдава се схи… (той вероятно има предвид схизма/разкол) като за тази цел се използва Константинополският Патриарх (Вселенски Патриарх е правилното наименование – Бел. прев.), който е човек напълно несвободен (обвързан) и вече е разбираемо, че той е инструмент (Патриархът) в ръцете на тези, които искат да навредят на позициите на Православието. Те унищожават Сръбската Православна Църква (абсолютна пропагандна инсинуация, дори от Сръбската Църква не твърдят това – Бел. прев.), ликвидират нейната канонична територия, докато се опитват да отделят Ливан от Антиохийската Патриаршия. Всичко това е тъжно. Държавата не се намесва в църковните дела, но когато други държави се намесват в делата на Руската Православна Църква и нейните сестри в православния свят, тогава руската държава е длъжна да защитава интересите на православните и своите съмишлениците”, заяви Лавров.

На следващия ден, председателят на Отдела (този път за външни църковни отношения на Руската Църква, а не на министерство на външните работи на Русия) Иларион Алфеев заяви една поразително подобна позиция:

Несъмнено фактът, че държавният секретар на САЩ се срещна със схизматичния лидер в Украйна, но не се срещна нито с ръководителя на каноничната Църква, нито с мюсюлманските или юдейските религиозни лидери, показва за пореден път, че Православната Църква на Украйна е проект на САЩ, политически проект от началото до края. Това не е нещо, което се е родило в дълбините на църковния живот; това е нещо, което е създадено от американците, за да се задейства още веднъж принципа, по който те се ръководят: „разделяй и владей“…. Така разделението, което вече се е случило на политическо ниво, се е случило и на църковно ниво, а човекът, който е изпълнил този американски план е Константинополският Патриарх Вартоломей. Зависимостта му от Америка е съвсем очевидна и световно известна. В действителност, никой не го крие“.

Не трябва ли да чувстваме някакъв вид обида от патерналистичната2 и защитна позиция на Лавров за световното Православие? Може би, трябва да почувстваме разочарование от решението на Алфеев да приеме награда от Владимир Путин за приноса му в „международните отношения“ от името на руската държава? Според лидера на ОВЦО руската държава „все повече се ангажира да опазва свещените граници на нашата църква“. Не обвинявам никого, нито Алфеев, нито Лавров – как бих могъл да направя другояче. Това е начинът, по който са били подготвени да виждат света, и това е начинът, по който те изискват и ние да виждаме така света. Но подозирам, че повечето православни християни биха били разтревожени от лабиринтното слизане (принизяване) на Руската Църква до прост отдел на руската държава.

Ясно е обаче, че тираничните власти както на Църквата (Патриарх Кирил), така и на държавата (президентът Путин) все още запазват белезите от руското имперското минало на Русия, така и техните малодушни пионки в Църквата (Митрополит Иларион Алфеев) и в държавата (министър Сергей Лавров) вярно прилагат бездушния катехизис на имперската машина. Както друг пропагандист някога беше казал: „Ако някой изрече достатъчно голяма лъжа и продължите да я повтаряте, хората в крайна сметка ще повярват… Защото истината е смъртният враг на лъжата и следователно истината е най-големият враг на държавата“. Едва ли е тайна, че руската държава се стреми да експлоатира и разпали разделението в тялото на Православието, за да прокара своя собствен геополитически дневен ред. Ето защо Патриарх Кирил непримиримо признава, че „Църквата е равноправен събеседник и има общи цели с държавата“ – въпреки факта, че цената на един такъв нечестив съюз днес е потенциално много по-голям от всяко принудително подчинение на Църквата в периода на комунизма. Именно поради тази подла причина, а не заради някакъв висш хуманитарен идеал или някакъв църковен принцип – Путин и Кирил работят ръка за ръка за популяризиране на Православието в славянските земи. Всъщност проблемът никога не е засягал Православието, а по-скоро той е в прекомерната сила на държавата, експлоатираща Църквата от една страна, и от друга, в Църквата, която се прекланя пред държавата. Различават ли другите поместни Православни Църкви лицето на Путин зад маската на Кирил в различните изявления и действия на Църквата?

Чудя се дали просто е твърде непоносимо за Москва да приеме неоспоримия факт, че Вселенският Патриарх Вартоломей е предоставил автокефалия на Украйна по своя воля – в неговото изключително качество като „първи сред равни” измежду православните предстоятели и имащ изключителната юрисдикция в случая на апелация (Еклитон), т.е. за подаване на апелационни жалби от други поместни Църкви. В крайна сметка нито руската държава, нито Руската Църква като критици на Вселенския Патриарх са предоставили някакви доказателства за твърденията си относно предполагаемото влияние на Съединените щати върху Вселенската Патриаршия. Нито веднъж в публични обръщения, в лични интервюта или в личен разговор, Вселенският Патриарх Вартоломей не споменава САЩ във връзка с автокефалията в Украйна. Може би това е огромен удар върху арогантността на предполагаемото руско надмощие това, че Патриархът просто е решил, че е справедливо и правилно да отговори на молбата на Украйна, точно както в миналото Вселенската Патриаршия е предоставила автокефалия на всяка една национална църква – включително и на Руската Църква. Или може би става въпрос за момент на неловкост за Русия, че Вселенският Патриарх явно не е подчинен на нито един държавен орган по отношение на вътрешни или външни православни въпроси, за разлика от другите национални църкви – включително руската.

Московските защитници цитират една „симфония“ между Църквата и държавата, но дори това е погрешно схващане за един остарял византийски модел. Действителният мотив, който стои зад отношенията между Църква и държава в Русия е по-скоро вид макиавелистка и психологическа зависмост, където държавата използва Църквата, за да прокара своята ревизионистка и реваншистка политика, а Църквата използва държавата, за да изпълни своите собствени хегемонистични амбиции (същите отношения има и между българската държава и Българската Православна Църква; симфония в България между Църква и държава не е имало, няма и не може да има, заради изначално погрешните въприятия у нас на това що е Църква, вяра и любов към ближния – Бел. прев.).

От това гледище, може би единството на всички православни християни дори не представлява основна грижа нито на Църквата, нито на държавата в Русия. Напротив, тяхната основна цел несъмнено е по-скоро съобразяването, вместо единството между поместните Православни Църкви. Раздорът никога не се е отнасял до първенството и автокефалията, а до това доколко глобалното Православие трябва да бъде покорно или отчетно на руските национални интереси. Истинската цел също не е да защитава общението между Православните Църкви, в края на краищата Москва демонстрира, че може безразсъдно да възпрепятства и прекъсне общението с някои от тях по чисто отмъстителни причини. По-скоро става въпрос за изчистване името на Кремъл и поддържане на етноцентричната религиозна и културна система в т.нар. „руски свят“. Когато Алфеев и Лавров осъждат расисткото минало на Америка, те удобно пренебрегват готовността на Америка да обсъжда открито такива болезнени въпроси в публичното пространство. Можем ли да кажем същото за Русия? Светът ежедневно свидетелства за бруталните последици от протестирането или несъгласието в Русия. Перифразийки думите на един американски политик ще кажа: руският шовинизъм е „смъртта на душата. Това е организацията на пълното съобразяване – вкратце на тиранията – с ангажимент да наложи тази тирания навсякъде“.

Всъщност в думите на Иларион Алфеев наистина има цел и намерение. Същата цел и намрение проличават и в думите на Сергей Лавров. Митрополит Иларион и неговите държавни покровители се интересуват повече от един спектакъл за съобразяване, отколкото от дух на единство. Това, което вече не можем да разграничим е кой говори във всеки отделен случай… (кой от чие име говори). Ръката е пораснала в ръкавицата.

Източник: commonwealmagazine.org


1 Отец Йоанис Хрисавгис, Архидякон на Вселенския Престол, почетен професор в Sydney College of Divinity. Отец Йоанис е клирик на Свещената Архиепископия на Америка. Живее в Мейн.

2 Патернализъм (на латински: paterбаща) е политика, наподобяваща йерархичната структура в рода и семейството, произтичаща от бащата, тоест наподобяваща или съдържаща патриархат. Разговорно патерналистично отношение означава „покровителствено отношение“ и дори „прекомерно покровителствено отношение“. Тоест това е политика на покровителстване в една или друга област, при което се създават отношения на неравностойно партньорство и/или опека. Това е и също предположението, че по-силният има задължения към по-слабите в обществото. Терминът има различно възприемане и тълкуване, както и различни конотации – положителни или по-скоро негативни. Негативните възприемания на патернализма произтичат основно от положението, че едновременно с опеката се предполага, че съществуващите властови отношения остават неизменни (и неизменими) и особено по-слабите в социален аспект не им се дава възможност за развитие и подобряване на тяхното положение – Бел. прев.

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal