Нещо за манипулативните твърдения на т.нар. „Киевска Патриаршия“ в исторически и каноничен аспект | АНАЛИЗ

Вече почти две години бившият Киевски митрополит Филарет и неговите поддръжници, използвайки нелегално името „Киевска патриаршия“, водят информационна война срещу Православната Църква в Украйна…

«Патріарший і Синодальний Томос надання автокефального церковного устрою Православній Церкві в Україні» | Πατριαρχικὸς καὶ Συνοδικὸς Τόμος χορηγήσεως αὐτοκεφάλου ἐκκλησιαστικοῦ καθεστῶτος εἰς τὴν ἐν Οὐκρανίᾳ Ὀρθόδοξον Ἐκκλησίαν, 05.01.2019

In other languages: UKR

Автор: протойерей Сергей Горбик, „Православен духовен център на Свети Апостол Йоан Богослов“, Чернивци

Вече почти две години бившият Киевски митрополит Филарет и неговите поддръжници, използвайки нелегално името „Киевска патриаршия“, водят информационна война срещу Православната Църква в Украйна. В същото време те открито манипулират определени исторически и канонични факти, заблуждавайки някои православни вярващи. В това малко проучване ще се опитаме да съберем най-често срещаните твърдения на оратори в т.нар. „Киевска патриаршия“ като отговорим правилно на техните „твърдения“:

I. Твърдения на т.нар УПЦ-KП и тяхното опровержение

1) ПЦУ не е истинска автокефална църква, защото е забранено да приготвя Миро, а Киевската митрополия имаше това право.

Правилен отговор: Още в самото изявление бившият митрополит на Киев Филарет, както и неговите поддръжници прибягват до исторически и канонични манипулации. В крайна сметка, не става въпрос за поместната църква ПЦУ, а за Киевската митрополия на Константинополската Патриаршия, чийто каноничен статус не се различава от статута на други подобни митрополии. Всъщност до последната четвърт на XV век епископите на Киевската Митрополия дори са лишени от правото да избират митрополит и той е избиран и назначаван в Константинопол. И преди анексирането на Киевската митрополия от Москва, интронизацията на избрания Митрополит се извършва едва след получаване на благословията на Вселенския Патриарх.

Освен това, други отдалечени епархии на Константинополската Патриаршия саимали право да приготвят Миро. Това се дължи на чисто практически причини, а именно от сложността на тогавашната физическа комуникация.

В същото време, например, Йерусалимската Патриаршия, като една от петте древни православни патриаршии (четири след напускането на Рим), традиционно получава Миро от Константинополската Патриаршия. Никой никога не е поставял под съмнение местния (автокефален) статус на Йерусалимската Патриаршия.

Като цяло, правенето на собствено Миро няма нищо общо с автокефалния статус. Кипърската, Еладската, Полската и Албанската Православна Църква, както и Православната Църква на Чешките земи и Словакия, също получават Миро от Вселенската Патриаршия, тъй като приготвянето на Миро е нейна историческа привилегия, която трябва да се упражнява с предстоятелите на всички православни църкви.

Идеята за свързване на приготвянето на Миро със специален автокефален статут принадлежи на Московската Патриаршия и за първи път се използвана при формирането на идеологията за „Третия Рим“. Но дори и тук това беше опит да се покаже превъзходството на РПЦ сред православните църкви, защото няма решение или документ, който да позволява на Московската Патриаршия да приготвя сама Миро.

Въпросът за мирото в някои поместни църкви става допълнителен през първата четвърт на ХХ век, когато Сръбската (1920) и Румънската (1925) получават от Константинопол правото да бъдат наричани Патриаршии. Отново това се дължи на църковната практика, тъй като самата Московска Патриаршия приготвя миро. Но правото за приготвяне на миро, което Вселенската патриаршия предоставя на най-новите патриаршии, се различава значително от московската практика. И накрая, Сръбската, Румънската и Българската Православна Църква трябва да добавят към самоприготвеното миро част от Мирото на Вселенската Патриаршия, символизиращо единството с Майката Църква.

По този начин можем да заключим, че приготвянето на миро в никакъв случай не е необходимо като условие за автокефалията (появата) на православната църква. Днес поради известна юриспруденция то се предоставя на най-новите патриархати, но липсва в древната патриаршия – Йерусалим. Следователно твърдението на привържениците на т. нар. „Киевска патриаршия“, че „ПЦУ не е автокефална поради това, че не приготвя сама своето Миро“ е невярно и манипулативно.

2) ПЦУ не е автокефална, тъй като се оглавява от епископ с ранг на митрополит. Следователно това е Епархията на Константинополската Патриаршия.

Правилен отговор: От самото начало трябва да го определим „патриарх“, „митрополит“ или „архиепископ“ в историко-каноничния контекст.

Когато се обърнем към историята на Православната Църква, виждаме, че рангът „митрополит“ или „архиепископ“ в гръцката традиция не е бил нещо индивидуално, а е определение за епископ, който управлява държава (митрополия, регион), където има други епископи (епархия). Например, въпреки древността на епархиите на Киевската митрополия, имахме само един митрополит – предстоятелят на Киевската Митрополия. Също така титлата „архиепископ“ за известно време беше обвързана с определен отдел (в Киевската традиция – Полоцк) и на всеки епископ, който беше назначен в него, автоматично се даваше съответния чин.

Традицията за придобиване на чина „архиепископ“ или „митрополит“ на обикновените управляващи епархийски епископи отново е извлечена от практиката на Московската патриаршия в Руската империя, която беше частично приета от други православни църкви. Но присвоеният чин „митрополит“ или „архиепископ“ не оказва влияние върху каноничната власт. Тук трябва да споменем – дори Вселенският Патриарх, според традицията на катедрата, има титлата „Архиепископ на Новия Рим-Константинопол“.

Като цяло титлата глава на автокефалната църква („патриарх“, „митрополит“ или „архиепископ“) не дава никакви предимства в структурата на Вселенското Православие. Всички примати, с изключение на Вселенския Патриарх, се обръщат към тях като „Блаженства“, а Пентархията включва само древните патриархати и Кипърската православна църква, но няма нова патриаршия.

Освен това, когато се обърнем към официалната кореспонденция на Константинополския Патриарх с Предстоятеля на РПЦ, с „Негово Светейшество“ никога не се е обръщал към Московския патриарх. И това беше възприето с разбиране в Москва, нямаше протести.

По този начин получаването на статут на „Патриаршия“ не дава никакви предимства на православната църква във Вселенското православие, с изключение на място в Диптиха. Мястото в диптиха обаче не предоставя никакви предимства.

Но най-важното: Нито една нова автокефална поместна Църква не е получила статут на Патриаршия едновременно с издадения Томос:

а) Грузинската православна църква получи автокефалия в края на V век. (приблизително – 487), и става патриаршия едва в края на Х век. (980). Почти 500 години преминаха от автокефалия до статут на патриархат.

б) Сръбската православна църква е призната през 1879 г. и получава статут на Патриаршия едва през 1920 г. – 41 години по-късно.

в) Румънската православна църква получава Томос през 1881 г., статута на патриаршията – през 1925 г., т.е. след 44 години.

г) Българската православна църква – автокефалия през 1945 г., статут на патриаршията – през 1961 г., изминали са 16 години от даването на Томос. И този много кратък период е резултат от съветския натиск.

Единственото изключение е Московската Патриаршия, но историята на нейното предоставяне на статут на автокефалност е много объркваща. Редица учени смятат, че Москва е получила автокефалия и патриаршески статут чрез принуда и фактическо затваряне на Вселенския Патриарх Йеремия през 1589 г. Към днешна дата каноничният статус на Московската Патриаршия се основава не на Томос, а на фактическо признаване, дължимо на политическите обстоятелства.

По този начин няма пречки ПЦУ да придобие патриаршески статут през определен период от своето развитие. Нито Вселенският Патриарх, нито Негово Блаженство Митрополит Епифаний отхвърлят тази възможност.

По този начин можем да заключим, че това твърдение на „патриарх“ Филарет и неговите поддръжници е невярно. Липсата на статут на Патриаршия и съответната титла на Предстоятеля на ПЦУ не засяга нейния автокефален статус.

3) В Томоса е записано, че всички важни въпроси ще се решават от Константинополския Патриарх. Така че ПЦУ няма истинска автокефалия.

Правилен отговор: Това е манипулативно изкривяване на правата на Вселенския Патриарх, признати от цялото Вселенско Православие, като пръв по чест. Само той има каноничното право да свиква общоправославни събрания и събори, на които той е прдеседател. Каноните на Църквата също отразяват ролята на Вселенския Патриарх като върховен съдия по трудни въпроси за Православието.

Всъщност Томосът предписва много важно нещо, а именно правото на ПЦУ да адресира сложни въпроси към Майката Църква, която отговаря за разрешаването на тези проблеми. Този момент вече изигра много положителна роля, когато ПЦУ, както и други православни църкви, се сблъскаха с проблема за богослужението и причастяването на вярващите по време на пандемията. За две години обаче не е имало нито един случай на намеса на Вселенския Патриарх в делата на ПЦУ, дори в такъв болезнен проблем като схизматичната и антиканонична дейност на бившия киевски митрополит Филарет.

Отново манипулации и лъжи ….

4) ПЦУ не е автокефална, тъй като не може сама да канонизира Светии.

Правилен отговор: Отново имаме работа с откровена манипулация на каноничното право и традицията на всеобщото Православие. В крайна сметка, понятията за юрисдикционна и църковна канонизация умишлено се бъркат. Нека разгледаме тези въпроси по-щателно.

а) Юрисдикционна канонизация. Всяка поместна Църква, в съответствие със своя устав, може да канонизира нов светец на Синод, архиерейски или поместни събори. След това информира останалите православни църкви за този акт, всяка от които взема свое решение относно почитането (или отказа) на новия светец в своята юрисдикция. Това е начин за защита срещу канонизации, които се извършват на търговска или политическа основа. Юрисдикционната канонизация се разглежда от Вселенското Православие като местно почитане на всяка поместна Църква. Ето защо съвсем канонично ПЦУ не включва определени руски „Светии“ в календара си.

б) Всеобща църковна канонизация. Според църковно-каноничната практика, като пръв сред равни, Вселенският Патриарх има право да разглежда юрисдикционната канонизация и да обявява почитането и паметта на нов Светия за задължителни за всички поместни църкви. Такава привилегия е предоставена през V век. Римският понтифекс, а след падането на Римската Църква – Константинополският Патриарх. Теоретично този процес означава, че Вселенският Патриарх, след подходящо разглеждане, поставя въпроса за църковната канонизация за разглеждане на среща или съвещание на предстоятелите на поместните църкви. Константинопол има право на окончателно решение за канонизация, когато е предизвикан спор между няколко юрисдикции и поне една от страните е подала молба до него.

По този начин е съвсем очевидно, че Томосът и Уставът са свързани с Всеобщото Църковно прославяне на Светиите, както и правото на Константинополската Патриаршия да вземе окончателно решение за легитимността на определена канонизация. Това тълкуване се потвърждава от факта, че Вселенската Патриаршия не реагира по никакъв начин на заличаването на определени московски Светии от църковния календар на ПЦУ, както и включването на благочестивия хетман Петър Сагайдачен.

5) Автокефалията на ПЦУ е ограничена, тъй като структурите на диаспората са отнети от нея.

Правилен отговор: Тук отново имаме работа с манипулация, заради догматите, каноните и чисто човешкото възприятие.

Като начало трябва да се обърнем към Символа на вярата: „Вярвам в Една, Свята, Католическа и Апостолска Църква“. Църквата е Една, разделена на юрисдикции, епархии и дяконати – чисто земно явление, използвано за удобство на административното управление. Следователно при нормални условия православният човек няма проблем да отиде в която и да е поместна църква на мястото, където се намира. Също така, каноните не забраняват използването на национални езици в богослужението, позволяват определени характеристики в обреда, църковната архитектура, икони и стенописи. По този начин, украинска енория може да бъде създадена във всяка юрисдикция, а връзката с други подобни енории, включително ПЦУ, може да бъде чисто духовна и приятелска, без административно-каноничен компонент.

Втората точка са каноничните условия за предоставяне на Томос. При предоставянето му на всички най-нови автокефалии трябва да бъдат посочени техните канонични граници. Обикновено те съвпадаха с границите на определена държава. Следователно, поради каноничното право, Томосът, който е даден на ПЦУ от Вселенския Патриарх, също предписва границите на територията, на която тя упражнява своята юрисдикция. И тук няма проблеми или ограничения за автокефалния ѝ статус.

Що се отнася до страните, които не са част от каноничната територия на определена поместна Църква, те по църковна традиция се считат за канонична територия на Вселенската Патриаршия. Обаче още през XVIII и XIX век този принцип започва активно да се нарушава, първо от Православната Църква на Русия, която започва да създава своите административни структури в Америка и Югоизточна Азия. По-късно тази практика е възприета от други православни църкви, които създават свои структури за националните си диаспори в Западна Европа и Америка. Ситуацията заплашваше да излезе извън контрол, тъй като в някои страни имаше няколко епархийски структури в различни юрисдикции. Ето защо по инициатива на Константинополската Патриаршия въпросът за диаспората беше изнесен на Светия и Велик събор на Крит през 2016 г. и беше взето решение, според което православната диаспора остава под омофора на Вселенската Патриаршия. Всички останали православни църкви са се съгласили постепенно да прехвърлят своите канонични и административни структури на диаспората под управлението на Константинопол, а от 2016 г. само нейни представители са председатели на всички конференции на православните епископи, както в Америка, така и в Европа.

По този начин, тъй като ПЦУ получи Томос след Критския събор, документът не може да пренебрегне тези решения. Това се прави, за да не се усложнява ситуацията в диаспората. В същото време на чуждите енории от бившите УПЦ КП и УАПЦ се гарантира запазването на украинския език за богослужение, всички ритуални черти и т.н. Освен това украинците могат да продължат свободно да установяват своите енории в Западна Европа и Америка в епархиите на Константинополската Патриаршия.

Нещо повече, „Киевската Патриаршия“ подкрепи всички документи на Всеправославния събор в Крит от 2016 г. и дори ги публикува в Църковния календар за 2017 г. Следователно е неясно защо „патриарх“ Филарет и неговите привърженици днес се противопоставят на действителното изпълнение на посланието „Православна диаспора“.

6) Предстоятелят и епископите се избират доживотно на своите длъжности. Затова патриарх Филарет е бил незаконно лишен от власт.

Правилен отговор: В действителност, в апостолски времена епископите оставали предимно на катедрите си за цял живот. Но това не е продиктувано от Каноните, а от реалностите на първите векове на Християнството. Църквата обаче не е статичен, а жив организъм, чийто живот често изисква отклонение от определени остарели традиции. Тук няма да разглеждаме случаи, при които архиереите са били отстранявани поради ерес или нарушение на Каноните, тъй като има съвсем нормални ситуации, когато епископите напускат своите длъжности или обикновено доброволно подават оставки. Ето само няколко добре познати примера:

а) Свети Григорий Богослов доброволно, по свое желание, напуска поста на Константинополския Патриарх, връща се в родния си град Арианз и остава там в монашески подвизи до края на живота си.

б) При избора на ръководители на юрисдикция или митрополия, епископите също запазват своите главни катедри. Преди избирането си Киевският Митрополит Йосиф Солтон заемаше смоленския престол, който той предаде на своя наследник.

в) На 16 февруари 2021 г. Вселенския Патриарх Вартоломей, както винаги ясно се придържа към каноните, прехвърля Митрополит Емануил (Адамакис) на ново място на служение (от Галия в Халкидона).

В крайна сметка самият „патриарх“ Филарет (самият той е бил на повече от една катедра и след това става Митрополит на Киев) постоянно преместваше епископи от една катедра в друга и дори ги прехвърляше от ръководители във викарии или дори ги изпращаше на щат. И никой, дори постоянен член на синода на „УПЦ-КП“, който сега активно подкрепя разколническите действия на Филарет, не протестира срещу това.

Но в изявлението на „патриарх“ Филарет и неговите поддръжници има и друга манипулация, която е пряко свързана с каноничния статус на ПЦУ, включително избора на Предстоятеля. За да разберем това, трябва да разгледаме събитията от 2018-2019 г. по отношение на каноничната последователност на действията на Вселенския Патриарх, които са били следствие от особеностите на украинската ситуация (пропускаме особеностите на предсъборния процес и особеностите на Поместния събор на ПЦУ през 2018 г.).

В първия акт Константинополската Патриаршия си възвърна юрисдикционния контрол над Киевската Митрополия, която се регулира от административните структури на Московската Патриаршия, както и две неканонични юрисдикции, произтичащи от борбата за автокефалия. Като се има предвид сложността на ситуацията, Вселенският Патриарх официално прие всички православни епископи и свещеници в Украйна под своя омофор и осигури реабилитация на епископите на УПЦ КП и УАПЦ, които по това време вече бяха в Константинополската Патриаршия. Екзархът на Константинополския Патриарх в Украйна е назначен за временно управление на Киевската Митрополия и подготовката на първия й събор.

Вторият акт за възстановяване на Киевската Митрополия е саморазпускането на неканоничните административни структури: УАПЦ и УПЦ-КП (бившият й ръководител сам подписва този акт, съответно се отказва от статута на примат и „патриарх“). Също така епископите на Московската Патриаршия, които пожелаха да се придържат към каноничния ред, официално преминаха в юрисдикцията на Константинополската Патриаршия. От този момент нататък Киевската Митрополия на Константинополската Патриаршия е съвкупност от епархии и енории, които доброволно са преминали под омофора на Вселенската Патриаршия.

Третата канонична стъпка беше свикването на Поместния събор на Киевската Митрополия на Константинополската Патриаршия, която трябваше окончателно да уреди своето съществуване. Съборът, използвайки древното право, избра новия, каноничен Митрополит на Киев. И това е много важна подробност, защото тези, които искаха да останат под чужда юрисдикция, не дойдоха в катедралата.

По този начин, според каноничното право, по време на откриването на събора Филарет не е бил глава („патриарх“), а само един от управляващите епископи на Киевската Митрополия. По този начин никой не го отстрани от поста на ръководител.

Според резултатите от Поместния събор на Киевската митрополия, Вселенската Патриаршия е предоставила автокефален статут на административната си структура, предала е съответния Томос на нейния Предстоятел.

А сега нека разгледаме ситуацията след предоставяне на Томоса, когато ПЦУ вече имаше статут на автокефалия.

Поради съществуващата традиция Филарет запазва статута на управляващия епископ на Киев. Така първоначално никой не го е лишил от епархията. Той обаче започна открито да нарушава каноничното право, показвайки непослушание към Предстоятеля (Киевски Митрополит Епифаний). За това той е лишен от правото да управлява епархията и е изпратен на покой. В същото време, Свещеният Синод на ПЦУдейства изцяло в рамките на своите правомощия, поради което на Филарет беше дадена възможност да обжалва и да се покае.

Така нито твърденията за задължителното доживотно заемане на катедрата от епископа, нито твърденията за някакво „принудително-антиканонично“ отстраняване на Филарет от позицията на предстоятел – не са верни, а манипулативни.

7) Епископите на УПЦ КП нарушиха епископската клетва, когато се присъединиха към ПЦУ.

Правилен отговор: За да отговорим на този въпрос, трябва да разгледаме първоначалното значение на епископската клетва, която е напълно променена в РПЦ през XV – XVI век.

Някои учени предполагат, че първоначалната епископска клетва датира от апостолски времена в резултат на църковните конфликти, споменати в писмото на апостол Павел до коринтяни (вж. 1 Кор. 1:11-15). По-късно единството на Христовата Църква е отразено в член 9 от Символа на вярата („Вярвам в Една, Свята, Католическа и Апостолска Църква“). По този начин от самото начало епископската клетва на избраника преди хиротонията му не е била клетва към определена юрисдикция или върховен водач, а към пълнотата на Христовата Църква. Ето защо в клетвите на повечето поместни православни църкви не се споменава юрисдикция или името на предстоятел. Клетвата се полага веднъж и не зависи от юрисдикцията. Този факт се потвърждава от историята на съвременната автокефалия.

По този начин, когато беше провъзгласена автокефалията на ПЦУ и още повече, когато получи Томос, епископатът беше канонично прехвърлен в новата юрисдикция. Но никой от епископите не положи друга клетва. Това потвърди единството на Църквата, което по никакъв начин не се нарушава от необходимите канонични и административни разделения.

Изкривяването на смисъла на епископската клетва е станало в Московия, особено по време на синодалния период от съществуването на РПЦ (Православна Църква на Русия). Системата на Московските княжества, Руската империя, изисква от епископа лична преданост към самодържеца и тези, които той постави над тях. Поради това клетвата е била персонализирана (с оглед на личността), започва да се полага към конкретни лица,  всъщност и самата РПЦ. Продължаването на тази традиция е отразено в РПЦ от съветския период, откъдето тя преминава в съвременната Московска Патриаршия, когато руски епископи се кълнат във вярност на РПЦ и нейния предстоятел. Разбира се, за да не се повтаря клетвата при смяна на предстоятеля, името му не е посочено, но клетвата за определена позиция остава.

Реалната канонична ситуация с клетвата на епископите на Киевската патриаршия, след съответното решение на Вселенската Патриаршия през октомври 2018 г., изглежда е приело универсалното значение на тази клетва – не конкретна юрисдикция или лице, а Вселенското Православие. Самият „патриарх“ Филарет след подписване на протокола за ликвидацията на УПЦ КП, както и присъствието му на заседанията на Синода на ПЦУ, където не беше председател, прие това разбиране за клетвата на епископите от УПЦ КП след създаването на ПЦУ.

По този начин, връщането на съдържанието и значението на епископската клетва чрез прехода на епископите на УПЦ КП в Киевската Митрополия на Вселенската Патриаршия, а след това и към Православната Църква на Украйна, напълно ликвидира московския компонент. Бившите епископи на УПЦ КП по никакъв начин не са нарушили клетвата си, защото не са били еретици; не са се противопоставяли на каноничната система на Вселенското Православие; не са отрекли каноничните права на Константинополската Патриаршия да разрешава църковни спорове от каноничен характер, включително юрисдикционни наказания.

По този начин обвиненията на бивши епископи на УПЦ КП, които сега са епископи на ПЦУ, в нарушение на епископската клетва са напълно неоснователни.

8) Възродената „УПЦ КП“ има възможност да получи „истински“ Томос.

Правилен отговор: В това изявление Филарет и неговите поддръжници прибягват до няколко исторически и канонични манипулации. Особено, когато се позовават на опита на Православната Църква на Чешките земи и Словакия (ПЦЧС) и на Православната Църква на Полша, а също така умишлено не разкриват настоящия каноничен статус на т.нар. „УПЦ КП“.

През 1951 г. ПЦЧС получава „томос за автокефалия“ от Московската Патриаршия. Но факт е, че тази автокефалия не е била призната от православните църкви, които са извън страните от „социалистическия лагер“. Каноничният статус на тази автокефалия беше толкова съмнителна, че Църквата на Чешките земи се обърна към Вселенския Патриарх, за да определи нейния статут като получи Томос за автокефалия през 1998 г.

През 1948 г. Московската Патриаршия предоставя „томос за автокефалия“ на Полската Православна Църква, тъй като предоставеният през 1924 г. Томос от Вселенската Патриаршия не се признава от Московската Патриаршия. Трябва да се има предвид, че всъщност до 1989 г. Полша е била в „социалистически лагер“. Веднага след падането на комунистическия режим Православната Църква на Полша отхвърли „московската автокефалия“. Днес Православната Църква на Полша приема своя автокефален статут от 1924 г. и използва само Томоса, получен от Вселенския Патриарх.

По този начин манипулативното обръщане към определени исторически моменти от съветския период от съществуването на РПЦ, което се използва от УПЦ КП, в никакъв случай не е потвърждение на тезата за възможността за предоставяне на „нов Томос“. Дори хипотетично да си представим, че Москва предостави „томос“, то този акт не би имал никаква канонична стойност.

Сега нека разгледаме възможността за признаването на т.нар „Киевска патриаршия“ от други православни църкви и на първо място, нека определим настоящия каноничен статус на тази организация.

След като има предоставен Томос за автокефалия на ПЦУ, това е единствената канонична автокефална поместна православна църква в Украйна. Всички останали са или структури на Руската Православна Църква в Украйна (РПЦвУ), чието съществуване тук в Украйна е противоканонично, или схизматични юрисдикции. В същото време, предвид действията на Филарет, ние имаме реален опит за разделяне на ПЦУ и създаване на структура от схизматици. Разбира се, Вселенската Патриаршия никога няма да престъпи към признаване на схизматиците, но ще им предложи да се върнат чрез покаяние в ПЦУ. Що се отнася до други православни църкви, те нямат каноничното право произволно да извършват каквито и да било действия на територията на Украйна. По-горе вече говорихме за хипотетичната възможност за „томос“ от Московската Патриаршия и неговата канонична стойност.

Но има и друг момент, който обезсмисля тези твърдения и надежди. Това е състоянието на така наречената УПЦ КП. За всички е ясно, че Филарет не е бил подкрепен от нито един украински епископ от ПЦУ. Тази църква има не повече от дузина енории в Украйна, повечето от които са само на хартия, и няколко храма. Всъщност тази юрисдикция днес не се различава от другите маргинални религиозни групи и нейната разпознаваемост се основава на авторитета и контрола на Филарет над Владимирската катедрала в Киев … Той също е загубил подкрепата на украинските политици. Никой няма да преговаря с разколник, който няма нищо друго освен жажда за лична власт.

За разлика от горното, Филарет и неговите поддръжници апелират към историческите събития от 1992-1995 г., когато според него той „създава УПЦ КП от нулата“. Но това е и историческа инсинуация. По времето на присъединяването на Филарет към УАПЦ е имало 16 епископи и почти 2000 енории. Тя беше подкрепена от всички проукраински политически сили, включително членовете на Върховната Рада. Днес т.нар „УПЦ-КП“ дори няма и това. „Епископите“, ръкоположени от Филарет, имат в най-добрия случай една или две енории и той няма политическа подкрепа от реални украински партии и движения.

По този начин всички твърдения на „патриарх“ Филарет и обкръжението му, че могат да получат „нов Томос“ са манипулативни и неверни. Когато след известно време се разгледат въпросите за преразглеждане на съдържанието на Томоса (повишаване в статут на Патриаршия, предоставяне на правото да се приготвя миро), тези права ще бъдат предоставени изключително на ПЦУ.

ІІ. Заключение

Фактът, че днес „патриарх Филарет“ и неговият екип препредават тезите на Московската Патриаршия, което се отбелязва от почти всички украински медийни ресурси. Манипулацията, откровените лъжи, фалшифицирането на факти се превърнаха в основния инструмент на така наречената пресслужба на „Киевската патриаршия“, чиято дейност сега е насочена срещу Православната Църква на Украйна. Трябва да бъдем бдителни и да не се поддаваме на пропагандата на тайните служби на Руската федерация, които сега се препредават от „патриарх“ Филарет.

Източник: Київське Православ’я | Православний Духовний Центр апостола Ів. Богослова

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal