Свети Игнатий Брянчанинов: Да виждаш своя грях

Автор: Свети Игнатий Брянчанинов

Ще дойде това страшно време, ще настане тоя страшен час, когато всичките ми грехове ще застанат разголени пред Съдията Бог, пред Неговите Ангели, пред цялото човечество. Предусещайки състоянието на моята душа в този страшен час, изпълвам се с ужас. Под влиянието на живото и силно предчувствие, с трепет бързам да се задълбоча в разглеждане на самия себе си, бързам да проверя в книгата на съвестта си записаните там мои съгрешения, извършени с дело, слово или помисъл.

Отдавна нечетените, застояли по шкафовете книги, се покриват с прах, наяждат ги молци. Взелият такава книга среща големи затруднения при четенето й. Такава е и моята съвест. Отдавна неразглеждана, тя трудно се отваря. Отваряйки я, не намирам очакваното удовлетворение. Само големите грехове се открояват достатъчно ясно; малките букви, които са по-голямата част, почти са се изтрили и сега не може да се разбере какво са казвали.

Бог, само Един Бог, може да върне яркостта на избледнелите писмена и да избави човека от лукава съвест (Евр. 10:22). Един Бог може да дарува на човека да вижда греховете си и да вижда греха си – своето падение, в което е коренът, семето, зародишът, съвкупността от всички човешки съгрешения.

Като призовавам на помощ милостта и силата Божия, призовавам ги на помощ с най-топла молитва, съединена с благоразумен пост, съединена със сърдечен плач и ридание, отново отварям книгата на съвестта, отново се вглеждам в количеството и качеството на моите грехове; вглеждам се да видя какво са ми причинили извършените от мен самия съгрешения.

Виждам: беззаконията ми превишиха главата ми, като тежко бреме ме притиснаха, те са повече от космите на главата ми (Пс. 37:5; 39:13).

Какви са последствията от тази греховност? Постигнаха ме беззаконията ми, та дори да виждам не мога, моето сърце ме остави (Пс. 39:13). Последствията от греховния живот са слепота на ума, ожесточение, безчувствие на сърцето. Умът на закоравелия грешник не вижда нито доброто, нито злото; сърцето му губи способността си за духовни усещания. Ако, оставяйки греховния живот, този човек се обърне към благочестиви подвизи, то неговото сърце, като чуждо, няма да съчувства на стремежа му към Бога.

Когато под действието на Божествената благодат се открият на подвижника множеството негови съгрешения, тогава е невъзможно той да не дойде в крайно недоумение и да не потъне в дълбока печал. Сърцето ми трепери от тази гледка, моите сили ме напуснаха, и светлината на очите ми, – и нея няма у менезащото чреслата ми са цели възпалени, т.е. моята дейност среща постоянно препятствия от навика към греха, който насила ме влече към нови съгрешения; смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми, т.е. греховните страсти остаряха и страшно ме повредиха заради невнимателния ми живот; няма здраво място в плътта ми, т.е. няма изцеление само чрез моите собствени усилия за цялото ми същество, поразено и заразено от греха (Пс. 37:11,8,6,8).

С осъзнаване на моите грехове, с разкаяние за тях, с изповядването им, с печал, хвърлям цялото безчислено множество на греховете си в бездната на Божието милосърдие. За да мога в бъдеще да се въздържам от грях, в уединение да се вгледам в себе си как действа против мене грехът, как пристъпва към мен, какво ми говори.

Той пристъпва към мен като крадец; лицето му е скрито; думите му по-нежни от елей (Пс. 54:22); той ми говори лъжи и ми предлага беззаконие. В устата му има отрова; езикът му е смъртоносно жило.

„Наслади се! – тихо и лъстиво ми шепне той. – Защо да ти е забранена насладата? Наслади се! Какъв грях има в това?“ – и злодеят ми предлага да наруша заповедите на всесветия Господ.

Не би трябвало да обръщам никакво внимание на думите му: аз знам, че той е крадец и убиец. Но някаква непонятна немощ, немощ на волята, ме побеждава! Вслушвам се в думите на греха, гледам забранения плод. Напразно съвестта ми напомня, че вкусването на този плод е същевременно и вкусване на смъртта.

Ако няма забранен плод пред очите ми, внезапно такъв се рисува във въображението ми, рисува се живописно, като от магическа ръка.

Сърдечните чувства са привлечени от съблазнителната, подобна на блудница, картина. Нейната външност е пленителна; от нея лъха съблазън; тя е скъпо и блестящо украсена, смъртоносното й действие е скрито много внимателно. Грехът търси жертва от сърцето, когато, поради отсъствието на предмета на желанието, самото тяло не може да принесе тази жертва.

Грехът действа в мен чрез греховната мисъл, действа чрез греховното усещане, усещане на сърцето и усещане на тялото; действа чрез телесните чувства, действа чрез въображението.

Към какво заключение ме води това взиране в себе си? Към заключението, че в мен, в цялото ми същество, живее греховна повреденост, която съчувства и подпомага греха, който ме напада отвън. Аз приличам на затворник, окован с тежки вериги: всеки, на когото се даде разрешение, хваща затворника и го влачи, накъдето пожелае, защото затворникът, окован във вериги, не може да се съпротивлява.

Веднъж грехът проникнал във високия рай. Там той предложил на моите праотци да вкусят от забранения плод. Там той прелъстил; там поразил прелъстените с вечна смърт. И на мен, техния потомък, непрестанно повтаря същото това предложение; и мен, техния потомък, непрестанно се старае да прелъсти и погуби. Веднага след съгрешаването Адам и Ева били изгонени от рая и изхвърлени в страната на скръбта (Бит. 3:23,24). Аз съм роден в тази страна на плача и бедствията! Но това не ме оправдава: тук на мен ми беше донесен раят от Изкупителя, насаден беше в сърцето ми. А аз изгоних рая от сърцето си чрез греха. Сега там е смесено добро със зло, там се води люта битка на доброто със злото, там се сблъскват безброй страсти, там е мъка, представляваща предвкусване на вечната адска мъка.

В себе си виждам доказателство за това, че съм син на Адама: запазил съм неговата склонност към злото; съгласявам се с предложенията на съблазнителя, макар и да знам със сигурност, че ми се предлага лъжа и ми се готви убийство.

Напразно би било да започна да обвинявам прародителите си за привнесения от тях грях: Изкупителят ме освободи от греховния плен и аз вече падам в грях не поради насилие, а доброволно.

Прародителите ми в рая само веднъж престъпили една Божия заповед, а аз, който се намирам в лоното на Христовата Църква, непрестанно нарушавам всички Божествени заповеди на Христа, Бога и Спасителя мой.

Душата ми ту се вълнува от гняв и злопаметност! Във въображението ми над главата на врага проблясва нож и сърцето ми се опива от удовлетвореното отмъщение, извършено от мечтанието. Ту си представям изсипани пред мене купища злато! След тях се рисуват великолепни палати, градини, всякакви предмети на разкоша, сладострастието и гордостта, които могат да се купят със злато и заради които грехолюбивият човек се покланя на този идол – средство за осъществяване на всички плътски желания.

Или пък се прелъстявам от почести и власт! Увличам се, занимавам се с мечти за управляване на хора и държави, как им предоставям тленни придобивки, а на себе си – тленна слава. Или съвършено ясно пред мен стоят маси с димящи и благоухаещи ястия! Смешен и същевременно жалък, аз се услаждам с представящите ми се изкушения. Ту внезапно се виждам праведен, или по-скоро, сърцето ми лицемери и се сили да си присвои праведност, ласкае самò себе си, грижи се за човешка похвала и за това как да я привлече към себе си!

Страстите се борят помежду си за мен, предават си ме една на друга, смущават, тревожат. И аз не виждам своето печално състояние! Умът ми е покрит с непроницаемата завеса на мрака; върху сърцето ми лежи тежкият камък на безчувствието.

Ще се опомни ли умът ми, ще поиска ли да се насочи към доброто? Сърцето, което е привикнало към греховни наслаждения, му се противи, съпротивлява му се и тялото, придобило скотски пожелания. Аз съм изгубил дори разбирането, че моето тяло, като сътворено за вечността, е способно на Божествени желания и движения, че скотоподобните стремежи са негов недъг, привнесен му от падението.

Разнородните части, съставящи моето същество – умът, сърцето и тялото, са разсечени, разединени, действат разногласно, противодействат си една на друга; само когато работят за греха са в кратко, богопротивно съгласие. Такова е моето състояние! То е смърт на душата при живо тяло. Но аз съм доволен от своето състояние! Доволен не заради смирение, а заради моята слепота, заради моето ожесточение. Душата ми не чувства своето умъртвяване, както не го чувства и тялото, раздалечено от душата чрез смъртта.

Ако бих чувствал своето умъртвяване, бих пребъдвал в непрекъснато покаяние! Ако бих чувствал своето умъртвяване, бих се погрижил за възкресението!

Аз целият съм зает с мирски грижи, малко се безпокоя за душевното си бедствие! Жестоко осъждам и най-малките съгрешения на своите ближни, докато сам съм пълен с грехове, ослепен от тях, превърнат в солен стълб, като Лотовата жена, неспособен на никакво духовно движение.

Не съм наследил покаянието, защото още не виждам греха си. А не виждам греха си, защото още работя за него. Не може да види своя грях този, който му се наслаждава и си позволява да го вкусва, макар и само с помисъл или сърдечно съчувствие.

Може да види своя грях само този, който решително се е отрекъл от всякаква дружба с греха, който стои на будна стража при вратата на своя дом с изваден меч – Божието слово; който отбива, посича с този меч греха, в какъвто и вид да се приближава към него.

На човек, който извърши великото дело да започне вражда с греха, насила да откъсне от него ума, сърцето и тялото си, на такъв Бог дава великия дар: Да вижда своя грях.

Блажена е душата, която е видяла загнездилия в нея грях! Блажена е душата, която е видяла в себе си падението на прародителите, вехтостта на вехтия Адам! Такова виждане на своя грях е духовно виждане, виждане на ума, излекуван от слепотата чрез Божествената благодат. Светата Източна Църква учи с пост и коленопреклонение да се изпросва от Бога виждане на собствения грях.

Блажена е душата, която непрестанно се поучава в Божия Закон! В него тя може да види образа и красотата на Новия Човек, по него да види и изправи своите недостатъци. Блажена е душата, която ще си купи нивата* на покаянието чрез самоумъртвяване по отношение на греховните начинания! В тази нива ще намери тя безценното съкровище на спасението.

Ако си придобил нивата на покаянието, отдай се на младенчески плач пред Бога. Не искай, ако можеш да не искаш, нищо от Бога; отдай се самоотвержено на Неговата воля. Разбери, почувствай, че ти си създание, а Бог е Създател. Отдай се безусловно на волята на Създателя, принеси Му само своя детски плач, принеси Му безмълвно сърце, готово да последва Неговата воля и да Я запечата в себе си.

Ако поради твоето младенчество не можеш да потънеш в молитвено мълчание и плач пред Бога, кажи пред Него смирена молитва, молитва за прощаване на греховете и изцеляване от греховните страсти, тези страшни нравствени недъзи, състоящи се от доброволни, повтаряни в течение на дълго време съгрешения.

Блажена е душата, която е осъзнала себе си като напълно недостойна за Бога, която е осъдила себе си като окаяна и грешна! Тя е на пътя на спасението; в нея няма самоизмама.

Обратно – този, който счита себе си готов за приемане на благодатта, който смята себе си достоен за Бога, очаква и моли за Неговото тайнствено пришествие, който казва, че е готов да приеме, чуе и види Господа, такъв мами себе си, ласкае себе си; такъв човек е стигнал високата скáла на гордостта, от която се пада в мрачната пропаст на пагубата (св. Исаак Сирин, слово 55). Там падат всички възгордели се над Бога, дръзващите безсрамно да признават себе си достойни за Бога и от това самомнение и самозалъгване говорят на Бога: говори, Господи, понеже Твоят раб слуша.

Младият пророк Самуил чул викащия го Господ и като не се смятал достоен за беседа с Господа, отишъл при своя престарял наставник и изпросил от него наставление как да постъпи. Втори път чул Самуил призоваващия го глас и пак отишъл при своя наставник. Наставникът разбрал, че призоваващият глас е глас Божий и заповядал на младежа, когато чуе пак подобен призив, да отговори на викащия: говори, Господи, понеже Твоят раб слуша (1 Цар. 3:9).

Това дръзва да говори сладострастният и надменен мечтател, от никого не призоваван, упоен от тщеславно мнение, съчиняващ в себе си гласове и утешения, ласкаейки с тях надменното си сърце, и лъжейки със същите себе си и своите лековерни последователи.

Сине на Източната Църква, единствено свята и истинна! В твоя невидим подвиг се ръководи от наставленията на светите отци на твоята Църква: те заповядват преди да се обновиш под явното действие на Светия Дух да се отвръщаш от всяко видение, от всеки глас вън и вътре в теб, като от явен повод за самоизмама.

Пази ума си безвиден; прогонвай всички приближаващи се към него мечти и мнения, с които падението е заменило истината. Облечен в покаяние, стой със страх и благоговение пред великия Бог, който е могъщ да очисти твоите грехове и да те обнови чрез Своя Пресвят Дух. Дошлият Дух ще те настави на всяка истина (Иоан. 16:13).

Само чувството за плач и покаяние единствено е потребно за душата, която пристъпва към Бога с намерение да получи от Него опрощаване на греховете си. Това е добрата част! Ако си избрал нея, нека тя не ти се отнема! Не заменяй това съкровище с празни, лъжовни, насилствени, мнимоблагодатни чувства, не се погубвай със себеласкателство.

„Ако някои отци – казва преподобният Исаак Сирин, – са писали за това, какво представлява чистотата на душата, какво представлява нейното здраве, какво е безстрастие и видение: те са го написали не заради това ние да търсим тези неща преждевременно и да ги очакваме. В Писанието е казано: царството Божие няма да дойде забелязано (Лк. 17:20). Тези, в които живее очакването, са придобили гордост и падение… Търсенето с очакване на високи Божии дарове е отхвърлено от Божията Църква. Това не е признак за любов към Бога; това е недъг на душата.“ (Исаак Сирин, слово 55)

Всички светци са се смятали за недостойни за Бога: с това те проявили своето достойнство, заключаващо се в смирение (същия, слово 36).

Всички самоизмамени са смятали себе си достойни за Бога: с това те показват гордостта и бесовската прелест обхванали техните души. Някои от тях приемали бесове, представящи им се за ангели, и ги последвали; на други бесовете се явявали в своя собствен образ и се показвали победени от техните молитви, което ги довеждало до високоумие; някои възбуждали своето въображение, разгорещявали кръвта си, предизвиквали нервни движения в себе си и, като приемали това за благодатно наслаждение, падали в самоизмама, изпадали в самопрелъстяване, в истинско омрачение, като по дух се причислявали към отхвърлените духове.

Ако имаш нужда да беседваш със самия себе си, не се ласкай, а се самоукорявай. Горчивите лекарства са полезни за нас в падналото ни състояние. Ласкаещите себе си вече са получили наградата си на земята – своята самоизмама, похвалата и любовта на света, който е враг на Бога: те няма какво да очакват във вечността, освен осъждане.

Моят грях е винаги пред мене (Пс. 50:5), говори за себе си св. Давид: неговият грях е бил предмет на непрекъснатото му разглеждане: Беззаконието си съзнавам, съкрушавам се заради греха си (Пс. 37:19).

Свети Давид се занимавал със самоосъждане, с изобличаване на своя грях, дори когато грехът му вече бил простен и дарът на Светия Дух му бил върнат. Не стига това, но той изобличил своя грях и го изповядал на всеослушание пред цялата вселена (Пс. 50).

Когато светите отци на Източната Църква, особено пустиножителите, достигали висотата на духовните упражнения, тогава за тях всички тези упражнения се сливали в едно – в покаянието. Покаянието обхващало целия им живот, цялата им дейност: то било следствие от виждането на собствените грехове.

Попитали един велик отец в какво трябва да се състои заниманието на уединения инок? Той отговорил: „Умъртвената ти душа лежи пред очите ти и ти питаш какво трябва да правиш?“ (св. Исаак Сирин, слово 21). Плачът е основното дело на истинския Христов подвижник; плачът е неговото дело от встъпването в подвига до завършването на подвига. Виждането на собствените грехове и роденото от това виждане покаяние са същността на делото, което няма край на земята: от виждането на греха се възбужда покаянието; покаянието дава очистване; постепенно очистваното око на ума започва да вижда такива недостатъци и повреди в цялото същество на човека, които преди това, в своето помрачение, изобщо не е забелязвало.

Господи! Дарувай ни да виждаме своите съгрешения, така че умът ни, привлечен изцяло към вниманието за нашите собствени прегрешения, да престане да вижда грешките на ближния и по този начин да види всички свои ближни добри. Дарувай на нашето сърце да остави пагубната грижа за недостатъците на ближния, да съедини всички свои грижи в грижата за придобиване на заповяданата и приготвена за нас от Тебе чистота и святост. Дарувай на нас, осквернилите своите душевни ризи, отново да ги избелим: те вече бяха умити от водите на кръщението, а сега поради осквернението се нуждаят от умиване със сълзи. Дарувай ни, в светлината на Твоята благодат, да виждаме живеещите в нас многообразни недъзи, които унищожават в сърцето духовните движения и вливат в него кръвни и плътски движения, враждебни на царството Божие. Дарувай ни великия дар на покаянието, който предшества и ражда великия дар да виждаме своите грехове. Пази ни чрез тези велики дарове от пропастта на самоизмамата, която се отваря в душата от незабелязаната и неразбираема нейна греховност; ражда се от действието на незабелязаните и неразбираеми от нея сладострастие и тщеславие. Запази ни с тези велики дарове по нашия път към Тебе и ни дай да достигнем до Тебе, Който призоваваш осъзналите се грешници и отхвърляш тези, които се смятат за праведни, да славословим вечно във вечното блаженство Тебе, Единия Истински Бог, Изкупителя на пленените, Спасителя на погиналите. Амин.

Източник: Бъди верен

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal