ПРАВОСЛАВНАТА ГЕОПОЛИТИКА НА РУСИЯ – XI ЧАСТ: Флоровски и природата на евразийството

Автор: д-р Искрен Иванов – преподавател по международни отношения в Софийския Университет „Свети Климент Охридски“ и гост-изследовател в Тексаския Университет, САЩ. Специализирал е в Университетите на Принстън, Йейл и Делауеър, както и в Университета в Гранада. Гост-преподавател в Университета „Сорбона“, Франция.

Автор е на книгата „Православната геополитика на Русия“ – част от международно изследване, посветено на руското влияние в България. Изследването разглежда начина, по който Москва инструментализира Православието, за да влияе не само върху Православната Църква в България, но и върху политическите нагласи в страната. Зад тези опити за жалост се крие философия, която няма нищо общо с Православната вяра, а по-скоро напомня за неофашистките идеологии от началото на XX век.

* * *

Флоровски и природата на евразийството

Едва ли има по-противоречив представил на класическото евразийство от руският свещеник и богослов Георгий Василевич Флоровски. В академичния дебат все още не съществува единодушно мнение за него. Мнозина го причисляват към критиците на евразийското движение, докато за други той е един от неговите най-големи апологети и дори – един от неговите основатели. Настоящото изследване приема Флоровски най-вече като богослов, който благодарение на изключителната си ерудиция и познания е имал възможността да представи една по-обективна картина на евразийството и да тества меродавната претенция на евразийците за метафизичната природа на тяхната идея.

Анализът на Флоровски относно природата на евразийството започва с анализ на неговия произход – славянофилството. За Флоровски последното представлява поредната идеология, проповядваща величие, уникалност и неповторимост на една култура. Идеология, която е „аналогична“ на повече националистически идеи, появили се в началото на XX век (Флоровский 1921, 59). Интересното е, че в основата на славянофилството Флоровски поставя философските концепции на старообрядческата руска общност. Следователно той приема, че освен материални, тази идеология има и духовни измерения, които пряко засягат християнството. Например, това е особено видимо в противопоставянето между западния индивидуализъм и връзката на „източния човек“ с Бога. Ако в западния индивидуализъм акцентът е върху правата на гражданина, които понякога изместват правата на човека, то в обширната руска степ и в руския лес цари истинският индивидуализъм – възможността човек сам да бъде в присъствието на Бог. Затова и Изтокът и Западът, Русия и Европа са две антитези във всяко едно отношение; те са два различни свята. Западният почива върху ценностите на романо – германската цивилизация: идеята на Римската империя за създаването на световна държава, стремежът на папата за контрол върху целия християнски свят и войнственият дух на германските племена, завладели Рим. Флоровски приема, че въз основа на тези ценности по-късно възниква и европейският рационализъм, който се състои от една страна в монархическия деспотизъм на абсолютните монархии, а от друга – в насилието, което е упражнявано „в името на народа“ по време на европейските революции. На всичко това славянофилите противопоставят своите идеи, които авторът красноречиво обобщава като „селски комунизъм“ (Флоровский, Вечное и преходящее в учении русских славянофилов 1921, 70). Този селски комунизъм съчетава в себе си няколко аспекта: социалистически тип власт, която произхожда от някакви субективни абстрактни фактори; отсъствие на външен авторитет; универсално „равноправие“ между всички хора, лицемерно аргументирано чрез съборния характер на Православната църква; подчинение; наличие на висши цели; кооперативна хармонизация на отношенията. На този свой тип комунизъм славянофилите противопоставят западния тип демокрации.

Флоровски извежда три основни принципа на славянофилството: Православие, самодържавие и народност. Тези три принципа по-късно залягат и в основата на класическото евразийство. И точно тук авторът изразява своята основа критика към славянофилите: за него тяхната идея е добре построена и аргументирана, но е обречена на „философско грехопадение“ тъй като не борави с конкретни исторически категории и няма адекватна визия за историческата действителност в началото на XX век. Според подобно твърдение славянофилите попадат в капана, от който винаги са се страхували – в стремежа си да докажат, че една идея не може да бъде наложена на всички хора като универсална, те сами претендират за универсализъм в своите идеи. Това от своя страна слага невидимите основи на евразийския месианизъм, който десетилетия по-късно ще мотивира претенциите на Изтока да обедини славянските народи. Флоровски отрича тезата на славянофилите, че Западът и Русия са две воюващи противоположности. Да, те са отделни, уникални, самобитни култури, но никоя от тях не е признава или предопределена да се наложи над другата. Тяхното своеобразие и уникалност не е резултат от някакво естествено превъзходство, а чисто и просто историческа обусловеност. Подобно е и положението с техните пътища на развитие. Но нито един от тези пътища не е благословен свише, те са просто плод на историческите реалности. В този смисъл Флоровски приема, че славянофилството крие в себе си опасен заряд от национализъм, който може да прерасне в универсален идеал. А нито един идеал не би трябвало да претендира за универсалност както сами твърдят и бащите – основатели на евразийството.

Критиката на славянофилския универсализъм прави от Флоровски изключително непривлекателна за евразийците фигура – заедно с неговото категорично несъгласие с идеята за „особената мисия“ на руския народ. В основата на своята критика към руското месианство авторът поставя т.нар. идеологическа антитеза за „историческите“ и „неисторическите“ народи. Първите – наследници на древни култури и имащи богат исторически опит, а вторите – „културно девствени“ и лишени от всякакво исторически наследство (Флоровский, О народах не-исторических 1921, 52). Така например народите в Западна Европа имат претенцията да бъдат „исторически“ – те са наследници на Римската империя, имат многовековен исторически опит и в края на XIX век са генерирали нова културна вълна, която издига над всичко Разума. Тази култура обаче няма как да бъде заимствана. С нея човек се ражда и умира. Тя не може и да бъде научена или усвоена отвън. Затова и опитите на руската интелигенция да го направят пропадат. Нещо повече, Флоровски категорично осъжда опитите на славянофилите да критикуват „историческите народи“ на Европа, защото когато историческите народи си отидат и тяхната култура загине, тогава настъпва „смъртта на народите“ (Флоровский, О народах не-исторических 1921, 60). По какъв начин стоят нещата с Русия? Русия също е исторически народ с богата история. Флоровски смята, че цялата руска история може да бъде маркирана само с две думи: Православие и социализъм. От тези две думи тръгват и концепциите за „Светата Рус“, за „народа – богоносец“ и т.н. Всички тези исторически факти обаче не бива да бъдат повод за гордост, а за отговорности пред Бога и пред руския народ. Историческият характер на руския народ не бива да служи и за изкуствено и сляпо противопоставяне от типа „Православния Изток“ и „безбожния Запад“. Доказателство за това е, че ако Русия наистина държи на своя Православен характер нейното отношение към останалите народи – исторически или неисторически следва да бъде основано на мирното съжителство и любовта, а не на антагонизма.

Критикувайки славянофилите, Флоровски не пропуска да отбележи и своите дълбоки резерви към някои аспекти от консолидиращото се евразийско движение. За него самата история на евразийството е провал тъй като то единствено поставя въпроси, а не дава отговори (Флоровский, Евразийский соблазн 1928, 312). Следователно то е по-скоро илюзорна, утопична идеология, която дава определени насоки, но няма реална стойност. И тъй като утопиите нямат крайна точка е нужно евразийството да бъде преосмислено. Основната причина за това е, че самата евразийска концепция възниква като реакция на Октомврийската революция, но не успява да изработи адекватни послания, с които да преобърне процеса на духовен упадък и да възроди истинния патриотизъм на руския народ. Тук Флоровски посочва, че тези грешки на евразийците не се дължат на тяхното образование или ценз, а основно на тяхната убеденост в историческата непогрешимост и предопределеност – те не признават възможността на всеки народ да твори собствената си съдба. Евразийците гледат на историята не като развиваща се по Божията Воля, а като свършен факт. Това значително ограничава техния идеологически кръгозор. Макар в евразийската идея да има стимул за революция, Флоровски отрича нейния потенциал за такава тъй като при евразийците отсъства изповядването на истински патриотизъм, който се състои в любов към отечеството, смирение пред Бога и нравственост. Евразийският патриотизъм е изменчив – понякога той се покланя пред Бог, но понякога много напомня на разгневената червена маса. В произведенията на редица евразийци открито се срещат мотиви, сериозно повлияни от съветските лозунги: болшевишкият апел към народовластие; прогресивният патос на анархо – комунистите; тиранията на мнозинството. Така криворазбраният патриотизъм, примесен с наивната симпатия към постреволюционна Русия водят до създаването на редица противоречия вътре в самата евразийска идея. Втората основа грешка, която евразийците допускат е категоричното заклеймяване на западната политическа култура – тук Флоровски е безмилостен в своята критика (Флоровский, Евразийски соблазн 1928, 313). Той категорично отхвърля евразийската концепция за създаването на нов еднопартиен модел, където комунистическата партия да бъде заменена с друга, която да функционира под формата на политико – идеологически съюз. Рано или късно това ще доведе до нова тирания на господстващата партия вследствие на което тя ще започне да налага своята воля и ценности над останалите граждани. Третата критика се отнася до идеологическите рамки, които евразийците поставят на гражданите. Идеята за поданство, лансирана от повечето евразийци противоречи на концепция за свободния гражданин, който получава възможността да максимизира своя потенциал. Нещо повече, това създава реална заплаха за ролята на Православната Църква при формирането на самосъзнанието в Русия. В едно такова обединение несъмнено ще се стигне до борба за власт, която на свой ред ще измести всички чисти и святи идеали, издигнати от бащите – основатели на евразийската идея.

Когато става дума за Русия евразийците винаги говорят първо за територията Евразия, а едва след това – за народите, които я населяват. Това не им позволява адекватно да оценяват взаимоотношенията между тях. Флоровски акцентира и върху още едно опасно изкушение на евразийството – използването на религиозни инструменти за „месторазвитие“ т.е. концепцията за обединяването на „славянските народи“ около Русия като следствие от общата им вяра. На Православието се гледа не като на път към Спасението, а като на политически инструмент. Освен това няма как целият евразийски регион да бъде обединен на религиозен признак, имайки предвид неговата културна разнородност. Второто противоречие идва от факта, че има представители на евразийското движение, които смятат, е Западна Европа може да си сътрудничи културно с Русия тъй като и двете култури са имали дълговековни контакти и не бива да съществуват в антагонизъм. Другата фракция от евразийците на свой ред заклеймяват Западна Европа като еретическа като това предизвиква у тях озлобление и ненавист, а не желание за диалог. Нито едно от двете крила не желае да направи компромис, но Флоровски дава идеалният, според него, отговор на това как Европа и Русия могат да се обединят – чрез Христос. Защото именно християнството е това, което ги обединява.

Следващото голямо изкушение, което дебне в евразийската мисъл е т.нар. „потенциално Православие“ (Флоровский, Евразийски соблазн 1928, 320). То се отнася както до липсата на веротърпимост в Евразия, така и до розовия образ на монголското езичество, което евразийците приемат за много по-близко до Православието, отколкото е самото Православие до Римокатолицизма. Следователно се предполага, че в Евразия езическите народи или ще проявяват търпимост към християните или по естествен път ще се насочат към християнството. Флоровски заклеймява това религиозно безчувствие на евразийците, които инструментализират Православието за да постигнат стабилно държавно управление. Руското месианство от своя страна превръща религията в метафизична величина и я обезличава – тя става един от многото способи за легитимирането на „особената роля“ на Русия в света. Възможно ли е тогава партията, която управлява цяла Евразия да се съедини с Църквата? Флоровски нарича подобна възможност „прекалено“ зловеща и дори отказва да я анализира. Не заради друго, а защото ако партията е от този свят, то Църквата не е. Православната църква обединява целия народ, тя е съборна, а не елитарна. Това е и основната причина, поради която Георги Флоровски категорично дефинира евразийството като „съблазън“, която на фона на случващото се в Русия заплашва да подмами към една друга утопична идея много хора.

Ако за Флоровски евразийството представлява съблазън, то възможно ли е тази съблазън да окаже влияние върху Православната традиция в Русия? Авторът отделя доста време за да изясни този въпрос тъй като той до голяма степен има отношение към цивилизационния модел на страната и формирането на нейната политическа култура. В този смисъл той формулира няколко основни тези, които имат пряко отношение към връзката между Православието и евразийската идея. Първата теза на Флоровски се отнася до естественото на специфичната връзка между руската православна традиция и византийското наследство. В нея авторът се опитва да докаже, че Русия далеч не е възприела византийската традиция толкова дълбоко, колкото приемат евразийците. В основата на своите разсъждения Флоровски поставя Покръстването на Русия. За него този акт не е довел до създаването на руско православно самосъзнание, а до своеобразен синкретизъм между руските езически вярвания и византийския православен дух (Флоровский, Пути русского богословия 1937, 10). Така се заражда руският народен дух, който лежи в основата на идеята за обединяването на великата руска държава по подобие на Византия. И ако православният дух дава на руснаците стройна система от морални практики и вътрешна мотивация, то запазилите се езически практики правят тази система по-привлекателна и приказна за да може да бъде възприета от всички. Така се формира и руската православна традиция, която се превръща в основа на руската култура. Тази традиция значително се отличава от културата на тогавашните православни култури – византийската и българската и дори в много отношения е негативно настроена към тях. Неколкократните унии, сключвани между Рим и Константинопол по време на османските нашествия стават причина това негативно отношение да се задълбочи дотолкова, че в руската култура да се появи визията за „гърците – отстъпници“ и идеята за „Третия Рим“. Съвкупността от всички тези фактори довежда до стремежа за извоюване на автокефална руска църква. С първата си теза Флоровски доказва, че не може да приемем руската православна традиция за равнозначен приемник на византийската. Не само заради значителните разлики помежду тях, но и заради добре известни исторически обстоятелства, които недвусмислено показват, че византийският православен дух остава съхранен в лицето на Вселенската Патриаршия и Атонската Света Гора.

Втората теза на Флоровски се отнася до окончателното отделяне на руската православна традиция от византийското наследство. Тази теза ясно личи в разсъжденията му, посветени на старообрядческия разкол в Русия. Както вече беше споменато в изследването разколът е пряко следствие от опитите на руския патриарх Никон да извърши богослужебна реформа, която да ликвидира суеверията, натрупвани с векове в руската традиция и да възроди автентичните гръцки богослужебни практики. Въпреки че реформата е подкрепена от царската власт тя успява частично тъй като голяма част от руснаците отказват да я признават и преминават в разкол под името „старообрядци“. Тук е интересно да се отбележи, че голяма част от адетелите на евразийската идея както в класическия, така и в другите й периода са старообрядци. Втората теза на автора доказва, че визията на евразийците за Русия като наследник на Византия е издържана много повече в политически, колкото в богословски аспект.

В своята трета теза, Флоровски ясно изразява позицията си, че Петровите реформи водят до инструментализация на Православието в Русия. Реформата на Петър Велики по отношение на Църквата се състои в премахването на патриаршеския пост. Неговото управление до Революцията през 1917 година Руската православна църква се управлява от Синода, председателстван от царя. Църквата е поставена в подчинено положение и е принудена да се съобразява с царската власт. Това дава основателно право на Флоровски да смята, че оттук – нататък тя ще бъде просто средство, с чиято помощ руските владетели ще упражняват своята власт. Подобен модел на зависимост е непознат в Средновековна Византия, където Патриаршията може и да е била подлагана под натиска на императорите, но Юстиниановата симфония винаги се е съхранявала като основен принцип в отношенията между духовната и светската власт. Авторът нарича модела, създаден от Петър Велики „протестантски цезаропапизъм“ – термин, с който по гениален начин защитава своята теза (Флоровский, Пути русского богословия 1937, 30).

Философията на Георги Флоровски често го поставя в ролята на „спорния“ участник в евразийското движение. Настоящото изследване приема гледната точка, че той е по-скоро безпристрастен критик, който приема идеологията на евразийската идея, но отрича нейната реализация, заради липсата на потенциал евразийският проект да бъде постигнат. А дали такъв потенциал някога може да бъде натрупан – това е въпрос, който Флоровски оставя на бъдещите поколения.

Източник: Иванов, Искрен. Православната геополитика на Русия. София, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 2019.


Donate to Doxologia INFONEWS: IBAN BG83STSA93000024673844

Follow us on Twitter: @doxologiainews

Follow us on Facebook page: @doxologiainfonews

Join our Facebook group: @doxologiainfonews.group


✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎