Лимасолският Митрополит Атанасий: Тревогата – болестта на века

Беседа с Лимасолския Митрополит Атанасий, 2018


Въпрос: Какво е мнението ви за тревогата: дали е изкушение или болест на века?

И двете. И болест на века, и нещо, което изкусителят експлоатира. Има биологични и медицински причини. Какво означава тревогата (άγχος – стрес)? Тя означава задушаване, оттук и думата αγχόνη (бесило)- да сложиш примка на другия и да го задушиш. От άγχω, което означава задушавам някого. Мисля, че това го нямаше в нашето поколение. По-скоро го имаше, но много ограничено. Днес е изключително разпространено. Всички имаме стрес, не познавам човек, който да не се тревожи много или малко.

Както казах, има много причини. В едно много сериозно списание прочетох, че дори електрическото осветление поражда рак. Сега е 20.30 ч., в залата е светло като ден, не е проблем за нас, движим се, активни сме, даже повечето работи вършим вечер. В миналото това било немислимо, когато не съществувало електрическото осветление, нищо не можеше да направиш. Това го живяхме на Света Гора, когато бяхме в пустинята, тогава не съществуваха лампи, нито генератори, нито слънчеви колектори. Надвечер 17.00-17.30 ч. падаше нощта. Палехме една малка газова лампа, която едва блещукаше и всеки отиваше в килията си, беше нощ и нощта има своята благодат, благословение, нощта е поле за много духовни борби. Нощта е благословение за тези, които искат да се подвизават. Но когато нощта стане ден, се губи нейният смисъл. В манастирите монасите всеки ден стават много рано, преди изгрев слънце- в 03.00 ч. или 3.30 ч. и така виждат изгрева на слънцето, по-скоро изгревът на слънцето ни гледа в храма. Много пъти, понеже аз изповядвах по време на службата, излизах малко от параклиса и се наслаждавах на този момент. Казвах си: колко хора имат това благословение да гледат зазоряването!

Помня на село, спомням си с носталгия онези безкрайни нощи, когато ходих през лятото и оставах с баба ми в нейната стая, където нощта започваше в 19.30 ч. Баба ми слушаше новините по радиото, със съседките й. Новините свършваха към 19.45 ч, лека нощ! И лягаха. Започваше една нескончаема нощ, докато съмне. Ако легнеш в 20.00 ч. до 6.00 сутринта, или 5.00 през лятото, са девет часа. Помня, че често се будех и баба ми ми казваше:

– Бре, Андрико, спи! Още не е съмнало!

И аз я питах:

– Бабо, кога ще се съмне?

– Рано е още! Нощ е!

И заспивах отново, отново се събуждах и отново заспивах. Онази нощ край нямаше. Колко пъти да заспиш и да се събудиш? Безкрайни нощи. Да, но какъв беше резултатът? – първо на първо се насищахме на съня, бяхме деца, второ, имахме хубаво пробуждане, защото слънчевата светлина влизаше през прозореца на вратата и разбирахме, че се съмнало. Петлите пееха, кокошките, птичките, цялата природа се събуждаше, магаретата, домашните животни. Беше едно хубаво пробуждане. Докато сега чувам събуждания на други хора, които хвърлят обувки, чупят будилници – този, който те е събудил, рискува, какво да ви кажа. Виждал съм какви ли не пробуждания.

Една госпожа ми казваше, че борбата, която води, е да събуди мъжа си да отиде на работа. Докато накрая купили един воден пистолет и го пръскала отдалеч, за да го събуди. Не можел да се събуди. Друг хвърлял разни неща, ако тръгнеш да го будиш. Нямал нищо в леглото, всичко хвърлял. Всички тези неестествени неща ни отмъщават, изпълвайки ни с нерви, стрес, едно болестно състояние, което като облак покрива душата на човека и му „опъва” нервите, а не го отпуска. Но и въобще начинът ни на живот предизвиква този проблем, начинът, по който третираме нещата, многото желания, които имаме, голямата неудовлетвореност, безсилието ни да преодолеем нашия егоизъм, индивидуализъм и да кажем Слава Богу! Добре съм! Славословието към Бога отсъства от живота ни. Докато с постоянното славословие към Бога, дори и болен да си, ще се излекуваш. Особено страдащите от депресия – малка, голяма или периодична. Всички имаме моменти, в които се чувстваме потиснати, както и черни дни. Ако в тези часове човекът славослови Божието име и благодари на Бога, тогава се променя душевното му разположение. Но ако започне да казва не съм добре, не съм доволен, не са добре работите ми и започне да мисли негативно, тогава, дори да е добре, ще стане зле. И зле да е, ще стане още по-зле. За съжаление, виждаме в младите хора, вече и в нас, по-големите, тази тенденция да не славословим Бога. Но и за да славословиш Бога, трябва да видиш благодеянията на Бога, да се научиш да ги откриваш, да отделяш време за това. Трябва да имаме време да водим диалог със себе си. Богослужението е време и място за молитва, основното дело на човека, и в него той може да направи едно вътрешно себеизследване, един вътрешен диалог, защото умът ни е зает ден и нощ. Особено сега с тези средства всички са постоянно заети, държат едно телефонче и пращат съобщения – това нещо стана болест. Ходя по училищата, всеки хванал по един телефон, мъчат се да пратят съобщения, да видят, да научат новините, игри, дори игри играят вече на телефона. Но това уморява човека, той може да си мисли, че отморява, както и ако гледа един филм по телевизията, за да се разнообрази. Но човек не може да отмори с гледане на сцени, събитията, разни неща, защото това е непрекъсната бомбардировка на ума му с образи и истории.

Времето в храма е време за молитва. Но дори да нямаме сила за молитва, нека влезем в себе си и да проведем един вътрешен диалог. Знаете в манастирите има много дълги хубави служби, по 8-10 часа и дори повече. Всички тези часове са много хубави, часове за непрестанна молитва, за пеене, в които пиеш нектара на божествени и свещени мисли, както и часове за четене, където можеш да влезеш в себе си и водиш диалог със себе си. Трябва да намираме време за този диалог, да увещаваме, поучаваме и съветваме нашето аз. Когато например виждаме, че се отклоняваме, можем да си устроим един съд. Когато другите ни съдят, това не ни харесва, ние обаче ги съдим. Тоест да направим вътрешно изследване, да видим какво става в нас. И да правим всичко това не за да се изнервим и отчаем, а за да се поправим и най-вече да се обърнем към Бога-нашия Баща и да се помолим Бог да ни помилва и да приемем и вкусим надеждата на Божията помощ.

В храма сме, нека помислим какво благословение е, че толкова хора сме събрани на едно място. Имаме това благословение да сме в Църквата, събрани с цел богослужението и зовем Божието име, храним се с Тайнствата и Христос е между нас, както и Света Богородица и всички светци. В това вътрешно изследване и диалог душата трябва да се движи към две неща- към молитва, за да търси помощ от Бога, но и към славословие на Бога, да Го славим и да Му благодарим непрестанно за всичко, което имаме в живота ни.

Старецът Паисий казва, че дори само да благодарим на Бога за това, че сме хора, създал ни е по Негов образ и подобие, дал ни е харизмите на Светия Дух, дал ни е Светото Кръщение, св. Миропомазание, в. Причастие, членове сме на Църквата – с това можем да живеем всекидневно в любовта на нашия Христос. Колко благодарихме на Христос за всички тези неща? И старецът учеше на постоянното благодарене и славословене на Бога. Когато човек влезе в този дух на благодарение и славословие и започне да води диалог със себе си, но не като мечтателство, а с благ помисъл, тогава се изцелява и от тревогата.

Още нещо, което го вярвах и го потвърдиха в Русия, когато отидох на една конференция. Хората днес не плачат, мъжете обикновено не плачат, и жените вече не плачат – може да плачат от нерви. Човек днес не плаче и това му вреди твърде много, защото не изразява своя вътрешен свят и не вкусва голямата отмора, която вкусва този, който се е научил да плаче. Но кога ще заплаче човекът? След като дори нямаме време да заплачем. Ходя на погребения и се отегчавам – ама погребение ли е това? Гледаш някакви застинали лица, с черни очила, не знам защо носят черни очила. Питам се: всички са отишли и са си купили черни очила за погребението? Понеже от трона виждам всички. Гледаш море от хора с черни очила. Добре, когато навън има слънце, носят черни очила, но защо ги носят в храма? След това си казах, че изглежда хората плачат и носят черни очила, за да не ги гледат, като плачат. Попитах един човек:

– Носиш черни очила, за да не те гледат, че плачеш?

– Не, нося черни очила, за да не ме гледат, че не плача!

Не бях го помислял. Казах си: какво нещастие, да не можем да плачем дори на погребение. Или някои хора плачат на погребенията, но от отчаяние и този плач убива човека, не го животвори, не е изцелителният плач, където плачеш и изкарваш мъката си, а плач на отчаяние, който те уморява и убива.

Когато човекът се моли и се научи да плаче в молитва, тогава, освен че постепенно ще придобие благодатта на Светия Дух, първото, което ще придобие, е отморена душа.

Отците били хора, които плачели, светите отци и подвижниците поучават за плача, сълзите, поучават колко ценни са сълзите, когато човекът започне да живее духовно. Авва Исаия казва, че духовният живот започва от сълзите. Когато човек започне да плаче, тогава наистина извършва духовен труд. Но за да заплачеш, трябва да си дадеш време. В Русия, където ходих, имаше един голям психиатър, духовен човек, който на една конференция каза, че днес хората не плачат, затова и са болни и се разболяват душевно. И ми направи впечатление, защото и аз това мислех, защото виждах старите хора, които плачеха и имаха време да направят вътрешен диалог, да се помолят, да призоват Божието име и да живеят онова духовно благословение на отмората в Христос. Докато виждаме хора, които са изпълнили времето си с хиляди излишни неща, но нямат време да влязат във връзка със себе си. Кой знае това велико изкуство на общуването със себе си? Та ние с ближния си не общуваме, дори у дома с близките ни. Нека човек се запита колко общувам с баща ми, майка ми- децата са в техния свят, бащата в неговия свят, майката и тя в нейния свят, един телевизор работи напразно и всички държим един телефон и гледаме игрите в него. Колко съпрузи имат време да пообщуват помежду си? Можеш ли за половин час да пратиш 35 съобщения? Веднъж ми дадоха да разгледам някакви снимки в един телефон, нямаше и половин час и дойдоха 35 съобщения. Казах на този човек, когото познавам- добре, ти, който си женен човек, в 20.00 ч изпрати 35 съобщения и прочети още толкова? Кога говориш с жена си, сине мой? А той ми каза: след като и тя прави същото! Дори помежду си не общуват, а всеки с приятелите си. След това казваме, че се разболяваме от стрес. Пак добре, че е само от стрес. След това, виждаш хора, на които не можеш да отсечеш волята. Страшно е, съществува едно фиксиране в собствената воля. Така искам! Виждаме го всекидневно в храма, когато идват да подготвят сватбата си. Там да видите какво става! (обикновено младоженците или фотографът искат размествания в храма – бел. прев.) Да им обясняваш, че мястото на това нещо е тук. Ама тук трябва да отиде! – ти казва. Ама защо да бъде там, където искаш ти? В храма си е на това място, там ще си остане. Не, там ще отиде. Какво да ви кажа, някакви капризи, инат, мании, както един вманиачен човек, който трябва да излезе 13 пъти през вратата и не може нито 12, нито 14 пъти, а след това отново влиза и излиза, защото може да не е преброил правилно – след като е вманиачен, има психиатричен проблем. Да не могат да отсекат волята си, да не могат да проявят минимално търпение. И цялото това фиксиране в личната воля става примка около шията му, задушава се, чувства стрес.

Веднъж ядях и казах на един човек, който ядеше до мене прав.

– Донеси един стол и седни!

– Добре съм така!

Три пъти му го казах нарочно, за да му предам един урок – вземи един стол и седни да ядеш. Не можеше да разбере.

Проблемът е, че не можеш да отсечеш малко волята си, не можеш да проявиш малко послушание.

Веднъж един войник ми се обади – искаше да се самоубие!

– Защо , сине?

– Не ме пуснаха отпуск!

– И кога ще те пуснат?

– Утре сутринта!

– Е, защо тогава да се самоубиваш?!

Светът ли загина, не можеш ли да отсечеш малко волята си? Добре, несправедливо е, разбирам да се разстроиш, да се наскърбиш, да се ядосаш малко, но да искаш чак да се самоубиеш за това, че не са те пуснали да излезеш, понеже си планирал да излизаш с приятелите си. Това са болни неща! Неща, които стават примка около шията ни и ни душат. И разбира се, всичко това, както и много други биологични и наследствени причини, ни водят до голямата болест на епохата – стрес (тревога).

Сега, как да го преодолеем? С правилен начин на живот, със славословене и благодарене на Бога, с това да си дадем време, да се отпуснеш малко, да си казваш: седни тук, успокой се. Днес един човек не може да разбере какво означава седни и се успокой. Ама нищо да не правя? Нищо да не правиш. За два часа да седнеш и нищо да не правиш, да зяпаш, загаси ума си малко, и само това е нещо, отмора. Влез малко в себе си и направи един вътрешен диалог. Твоето аз е най-добрият ти приятел. Научи се да отсичаш желанията си. И родителите постъпват лошо, когато търчат да задоволят всички желания на децата си. Това не е хубаво. Да ходите да им готвите за три месеца в чужбина? Да ходите да им намирате квартира? Какви са тези неща? Мен майка ми ме заведе до кораба, махна с ръка и си тръгна! Отидох в Пирея, слязох, за първи път виждах Пирея, да не говорим, че си мислих, че в Гърция има лазурно небе, както се пее в една песен, и мислех, че е по-различно от това в Кипър. В крайна сметка бе същото. Отидохме, затруднихме се, влязохме в университета, намерих дом, под наем, купихме печки, маси, хладилници и т.н. Кой ни свърши всичко това? Ама чуваш сега родителят да ходи в Лондон да търси квартира за сина си, за дъщеря си и да им готви за 3-4 месеца, и да ходи след два месеца, защото мивката се е запушила и детето – 22 годишно не знае как да я отпуши. И влязло в интернет, казва, да види как да я отпуши. Опазил ни Бог! И след такива неща очаквате да бъдем здрави? Болни ще станем.

Оставете децата ви малко да пораснат сами. Трябва да се научим да посрещаме трудности, да живеем естествен живот, който има своите трудности, и неуспехи, и отхвърляния, и радости, и скърби и опасности. Ако се отдалечим от естествения живот и загубим връзка с Бога-нашия Баща и със св. Тайнства, тогава се сриваме отвсякъде.

Въпрос:
От малък чувах за личните карти, за електронни документи. Когато дойдох в Кипър и за първи видях тази лична карта, ме обзе смут. Четях по тази тема в християнски списания, и сега се намирам в дилема дали да извадя лична карта за малката ми дъщеря, тъй като често пътуваме до Гърция. И не мога да го приема в себе си. Мисля, че ще загубя общуването с Бога и всичко, което съм градил толкова време – борба, пост и т.н., както и че ще се промени връзката ми с Бога, едва ли не ще погина, едва ли не отказвам да свидетелствам, някакви такива помисли минават през ума ми.

Тъй като и други хора се вълнуваха, както става и с теб сега, преди една-две години аз самият поставих въпроса пред св. Синод. И един епископ, който се занимава с ересите, парарелигиозните групи и подобни въпроси, направи проучване. Сам отиде в канцелариите, където се издават личните карти, да провери от името на Светия Синод и не констатира нещо, което да вреди на духовния живот на човека или означава отричане на Христос, на Кръщението, нито съществува в картите числото 666. Аз, да ти кажа истината, си извадих лична карта преди един месец. Слава Богу, нищо не ми стана! Добре спя! Греховете ми ме затрудняват да се помоля, но не личната карта! Предната се счупи в джоба ми, отидох и си извадих нова. Не видях нещо лошо. Защо, чрез телефоните не ни следят навсякъде? И в крайна сметка защо да се боим да ни следят? И кой се интересува от нас? Но да речем, че се интересуват. Ако числото 666 беше върху личната карта, щях да ти кажа да не я вземеш. От момента, в който обаче го няма, и категорично няма нещо, което да нарушава вярата ни, не виждам причина за цялото това безпокойство.

Знаеш ли какво ще си изпатим накрая? Цялото това говорене за Антихриста, лични документи и числото 666, което в Гърция години наред го има, дойде и в Кипър сега чрез някои наши братя – накрая, когато дойде час, в който не трябва да вземаме печата на Антихриста, никой няма да ни вярва. Ще си изпатим като лъжливото овчарче. В Гърция мине се не мине, вадят нова карта и някои казва: това е картата на Антихриста! Стига, колко карти на Антихриста?! Нека бъдем сериозни хора!

Разбира се, че ще внимаваме, разбира се, че сме против печата на Антихриста, но това не означава, че една лична карта е печат на Антихриста. Това, че всички електронни средства – чипове и т.н., в даден момент ще бъдат използвани в ущърб на свободата на човека, да, ще се използват, но личната карта не означава, че се отричам от Христос с това да я взема. А ако е за Христос, си струва трудът да жертваме и целия си живот, но не така по идеологически причини.

И ако им кажеш има нещо, което не го знаеш! Тогава, ако е скрито в онези неща и не го зная, изобщо не ме интересува! И какво означава, понеже не го зная, значи съм се отрекъл от Христос? Тоест ако отида и взема вода от кръщелния купел и я сложа във водата, която пие един мюсюлманин, значи той е станал християнин, понеже е пил от кръщелната вода? Или, докато спи, отида и го кръстя, ще стане християнин? Ако съзнателно не го приеме?

В Русия имало един свещеник – о. Димитрий Дудко, който пишел хубави книги и изнасял беседи, но болшевиките го хванали, затворили го в психиатрия, сложили му няколко инжекции, промили му мозъка, след това се показал по телевизията и казал:

– От днес ставам атеист, Бог не съществува, Христос не съществува!

Той обаче не носи отговорност за това, вече бил болен, увредили ума му, той не се отрекъл от Христос, напротив, станал изповедник, защото направил това без да има съзнание за него, след като чрез медикаменти му промили мозъка. Тоест, ако отида и помажа някой неподозиращ със св. Миро по главата, значи съм го направил християнин? Без съзнателно да приеме благодатта на св. Кръщение? Разбира се, че не!

Източник: Православен свят

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal