Отец Спиридон Скутис за поста

In other languages: GR

Автор: Отец Спиридон Скутис, Свещена Митрополия на Лимнос и Свети Евстратий, Гърция

Тези дни много се говори за постите. Преди всеки пост – рождественски, преди Пасха или за Света Богородица, се пишат невероятни неща, които достигат до трагично положение.

Публикации в стил „Недей да постиш, бъди милосърден – едно и също е“ или „Пости с езика си, храните нямат значение“, и пр.

Нека да поставим нещата върху правилната им основа. Правим грешка, когато разговаряме за поста на едно морализаторско равнище, т.е. какво можем да сторим, за да спазим поста и да бъдем добре с Бога. Това накърнява поста като подвиг (аскеза). Бог няма нужда от поста. Постът е доброволен подвиг, чието основание е в любовта ни към Бога. Жадувам за Бога, не искам да ям, защото съм влюбен в Него и през този период не искам да гледам нищо друго, а само Него.

Следователно постът е любовен подвиг, в който искам да превърна своето същество в това, заради което то е било сътворено – да обича своя Творец. Това, че Църквата го е разположила в конкретен период, това е нещо вълнуващо, защото така тя го представя като богослужебно и църковно преживяване – иначе той би бил една много хубава диета за детоксикация.
Постът е волевият свободен контрол върху природната ни склонност към самосъхранение в едно доведено до своите предели въжделенно и любовно дéлание спрямо Възлюбеното Лице. Постът означава да възприема една връзка, която ми дава живот, а останалото (та дори и храненето, което ме запазва биологически) – всичко изоставям зад себе си. Вместо това съм се насочил към друг един Извор, Който оживотворява цялото ми същество.
На практика аскетиката на поста е свързана духовно с всички сетива. Не можеш да ядеш и в същото време да не осъждаш – чревоугодието подхранва самолюбието и множество страсти у човека, понеже всичко вътре в човека е свързано, и не можеш да го изолираш. Постът наподобява на лекарството, което приемам не с цел да удовлетворя лекаря, а защото имам нужда от него, за да се изцеря от страданията си. Когато говорят за поста, отците отнасят аскезата към всички сетива, а не ги изолират едно от друго. Затова постът като подвиг се отнася до всички сетива, и за да доведе до духовни плодове, той се свързва с моливата, с черкуването, с изповедта и с божественото Причастие.

И тъй, обуздавайки своя инстинкт за самосъхранение и проявявайки въздържание през този период, когато с Божията благодат успея да удържа тези юзди, тогава ще успея да удържа и по-малките страсти, които се намират вътре в мен. Затова постът винаги върви ръка за ръка с въздържанието – те са две мощни сили, които с помощта на духовника не унищожавам, а възпитавам в Христа. И те се напояват от Божията благодат. Това е една духовна тренировка за един период от време, която ще ми помогне да възлюбя Христа, своя събрат, да преценя вътрешните си сили, да открия всред дълбините на съществото си различните рани, които кървят.
Постим не защото така трябва! Не понасяме да ядем през този период, защото сме влюбени! Такава е православната онтологична аскетика в Църквата. В православната аскетика постът е следствие, но когато сме начинаещи той започва за нас като борба, т.е. като причина, за да можем да се подвизаваме и да поставим своето същество по пътя на лечението.
Ако не постя, а помогна на някого, това, разбира се, е чудесно за другия, но на мен ще ми донесе просто едно морално удовлетворение, а може би и самодоволство.

Когато обаче постя и давам на другия храната, която ям, това е едно доброволно разпъване и едно откровение на троичното единство в тварния свят. Това означава, че моето милосърдие ще донесе и на моя ближен освен телесна, и духовна храна, но и аз ще получа полза, защото този кръст ще стане възкресен. Всичко останало е евтино морализаторство…

В Църквата жадуваме за подвиг, жадуваме за борба със страстите и със себе си. Християнинът винаги се намира в движение и будност и не се опитва да обобщава нещата, седейки в своето канапе…

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎