Ересите на руския Протойерей Александър Мен (1935 – 1990)

От Doxologia INFONEWS препубликуваме един материал относно руския свещеник Александър Волфович Мен (1935 – 1990), който, подобно на диетолога г-н Андреас Конанос, за съжаление се издига в култ и се почита като гуру и като духовна врачка от малцина заблудени хора в България и в Русия.

Въпреки че материалът е превод на християно-джихадисткия сайт Бъди верен, материалът е много полезен за православните християни.

* * *

Автор: Андрей Юферев
09.09.2015

Ересите на Протойерей Александър Мен

На 9 септември 1990 г. е убит прот. Александър Волфович Мен.

Този ден той бързал за Литургия. Предполага се, че се случило следното: към него се приближил някакъв човек и му подал листче с нещо написано на него. Мен извадил очилата си от джоба и започнал да чете. В това време от храстите изскочил друг човек и силно го ударил отзад с брадва (според друга версия със сапьорска лопата). Облян в кръв свещеникът се отправил към спирката. По пътя една жена го попитала: „Кой го направи, о. Александър?” – „Не, нищо, аз сам”, отговорил той. След това губейки сили се върнал обратно до дома си, стигнал до портата и паднал там.

Независимо от личните разпореждания на президента на СССР и председателя на Върховния Съвет на Русия убиецът останал неразкрит.

Кратка биографична справка:

Протойерей Александър Мен е роден през 1935 г. в еврейско семейство. Бащата Волф Герш-Лейбович (Владимир Григориевич) Мен като дете учил в религиозно еврейско училище. Майката Елена Симеонова Цуперфайн от младини имала влечение към християнството. Изучавала православно вероучение в Харковската частна гимназия. На шестмесечна възраст Александър Мен бил кръстен заедно с майка си. Кръщението било извършено тайно от катакомбния свещеник Серафим (Батюков).

През 1953 г. Мен постъпва в Московския кожухарски институт, Ловно стопанския факултет. Там по традиция постъпвали такива, които искали да получат висше образование, но не се отличавали с особени умствени способности. Но и тук Саша не успял да набере необходимия бал и записал задочно обучение. През 1955 г. институтът бил разформирован и студентите били преведени в Иркутския селскостопански институт. През май 1958 г. Александър Мен бил изгонен от последния курс. Поклонниците на Мен твърдят, че е заради религиозни убеждения, но това е непотвърден факт.

Мен се запознал и сподобил с покровителството на инспектора от Московската духовна академия А. В. Ведерников, благодарение на когото на 1 юни 1958 г. бил ръкоположен за дякон, а на 1 септември 1960 г. (след завършване на Ленинградската духовна семинария) за свещеник и след това започнал своята нееднозначна дейност.

Уверен съм, че убийството на Мен е велико благо за него, както впрочем и за нас: Мен обладавал харизматична привлекателност и проповеднически дар, но смъртта (по Божия милост) не му позволила да зарази още по-голям брой хора с ересите, които проповядвал.

Отец Даниил Сисоев пише за него: „Разбира се, прот. Мен (когото не мога да нарека отец) е еретик (вж. 15 правило на Двукратния Събор), защото учи на ереси осъдени от Отците и Съборите”. Ето ги:

  1. Манихейство – учение за съучастие на сатаната в творението на света, резултат от което била произтеклата, както учат някои, еволюция.
  2. Учение за човека като за еволюирала маймуна. Противоречи на определението на Петия Вселенски Събор против Ориген (там е провъзгласено, че душата и тялото се появили едновременно. По този пункт учението проповядвано от Мен било осъдено от Синода на Московската Патриаршия през 1935 г. по делото срещу прот. С. Булгаков).
  3. Отхвърляне боговдъхновеността на Свещеното Писание (вж. анатемите на Неделя Православна).
  4. Отхвърляне на първородния грях и постулиране на независимостта на смъртта от човешкия грях (вж. 125 правило на Картагенския събор).
  5. Отхвърляне съществуването на личния Адам и въвеждане на кабалистическото учение за Адам Кадмон.
  6. Отхвърляне авторството на почти всички ветхозаветни книги (вж. анатемите срещу Теодор Мопсуестийски на Пети Вселенски Събор).
  7. В учението за Църквата – приемане теорията на клоновете (осъдена на Юбилейния Събор на Московската Патриаршия през 2000 г.).
  8. Синкретизъм.
  9. Поощряване на магията и екстрасензориката (в лекции пред учещи в училище екстрасенси) – полагат се 25 години отлъчване от Причастие. И това е едва ли не единственото престъпление, при което за свещеника се полагат наведнъж две наказания – лишаване от сан и отлъчване. (Правила на Шестия Вселенски Събор, св. Василий Велики, св. Григорий Ниски и пр.).

Изобщо не си струва да споменаваме неговите богохулства като отхвърляне реалността на Потопа, буквалността на Шестоднева, Вавилонската кула, съществуването на Адам, Ной, Исаак, Енох. Приписване авторството на книгата на пророк Исайя на двама автори. Клевети към старозаветни и новозаветни светии.

Всички тези мнения поставят Мен извън границите не само на Православната Църква, но и на християнството изобщо. Защото например учението на неговия вдъхновител Тейар дьо Шарден било осъдено дори от папата.

Въобще няма човек, когото Мен да е привел към Истинския Христос, Какъвто Го знае Църквата.”

Ето и някои цитати от този зъл труженик:

За икуменизма

„История на религиите”, том 3, глава 5 (Загадката на висшето „Аз”)

«Следвайки по пътя, прокаран от съзерцанието, индийските брахмани стигат до това, до което стигат и всички мистици, без значение в кое време са живяли и от кой народ са произхождали. Яджнявалкия и Буда, Плотин и Ареопагит, Мейстер Екхарт и Григорий Палама, кабалистите и Николай Кузански, Яков Бьоме, Рейсбрук и множество други ясновидци на Изтока и Запада с единодушие, което неволно довежда до трепет, възвестяват, че са придобили познанието, стигайки до самите предели на битието. Всички те като един свидетелстват, че там изчезват всички мисли и представи, че там няма нищо и в същото време е неизказана Пълнота. Там е невъзможно да се намери ни едно от свойствата на света, природата и духа; там няма нито добро, нито зло, нито светлина, нито тъмнина, нито движение, нито покой. Там цари нещо превъзхождащо и най-дълбоката мисъл на човека, превъзхождащо самото битие. В свещения мрак, скрил основата на основите, те усетили реалността на Вечносъществуващия, на Абсолюта. Страшна, непоносима тайна!…»

„Извори на религиите”, глава 4 („Човекът пред Бога”)

„Може би разликата в богопознанието на религиозните гении като напр. Франциск Асизки, Тереза Авилска, Майстер Екхарт, Серафим Саровски и хората на обикновено ниво се заключава в това, че за последните срещата с Бога е подобна на мигновен проблясък на мълния, след което нерядко настъпва мрак, а първите със своето същество се приобщили към Божествения живот и те самите са станали носители на този живот”.

„Писма до духовната дъщеря Александра Орлова”

”Да се каже, че 700 милиона католици и 350 милиона протестанти се намират в заблуда, а само ние сме истинската църква, значи да пребиваваме в безумна и с нищо неоправдана гордост”.

Александър Мен поощрявал молитвеното общение на своите енориаши с инославни, заедно с тях се срещал с либералния католически ксендз Станислав Доброволски, участвал в библейски семинари, организирани в Москва от католическия свещеник от Швейцария Жак Льов. През седемдесетте години членовете на икуменическата община в Тезе, основана от протестантския пастор Роже Шютц се запознали с последователите на о. Александър Мен, който лично проявил внимание към дейността на тази община в областта на пропагандата на религиозния индиферентизъм.

За вечността на задгробните мъки Мен казва буквално следното:

„Думата „вечност” не трябва да се разбира като безкрайност във времето. Защото казано е, че време тогава вече няма да има. И е казано, че „Бог ще бъде всичко във всички.” […] Христовите думи за „вечните” мъки следва да се разбира просто като мъки „задгробни”. Защото „вечно“ в този случай е синоним на „неземно“, тъй както и „живот вечен” е не просто съществуване без край (такова може да има и в ада), а съществуване с истинския Живот в друго битие. Средновековното понятие за безкрайните мъки на ада било вероятно по-скоро педагогически прийом. Тоест вечността на мъките ще има край, защото във вечността няма време!”

През 1975 г. Мен дал интервю за самиздатското списание „Евреи в СССР” под заглавие „Евреите и християнството”, препечатано след година във „Вестник на РХД”. В него о. Александър Мен нарича „погрешно” прославянето от Църквата на св. мчк Гавриил Белостокски и св. мчк Евстратий Печерски. Подозирайки недостоверност на подвига на тези светии (приели мъченическа смърт от иудеите), признавал възможността на тяхната деканонизация.

По-късно през 1989 г. в интервю на С. С. Бичков за в. „Московски комсомолец” обявил канонизацията на руските новомъченици за „политическа акция на карловчани”. На въпроса за наличието в православните богослужебни текстове на остри нападки срещу иудеите, о. Александър Мен отвърнал, че те се явявали отживелица и отглас от средновековни нагласи и че е възможно скоро да бъдат извадени от богослужението. Става дума за текстове от Последованието на 12-те евангелия на Страстите Господни и Утренята на Велика Събота: „За доброто, което направи на рода еврейски, на разпятие Те осъдиха, с оцет и жлъчка Те напоиха”. „Само с предателството не се задоволиха, Христе, родовете еврейски, но поклащайки главите си, хула и поругание ти принесоха”. „Съборът от богоубийци, беззаконният иудейски народ към Пилат неистово викаше: Разпни невинния Христос”.

Такава е оценката на Александър Мен за светоотеческите текстове на св. Мелитон Сардийски „За Пасхата”, текстът на който е залегнал в основата на антифоните на Утренята на Велики Петък, трипесенеца на св. Козма Маюмски и тропарите на кръстовъзкресните канони на Октоиха „Христоубийци и пророкоубийци беше еврейското множество…”, чиито автор се явява св. Иоан Дамаскин.

„Евреинът-християнин и евреинът-иудаист са свързани не само по общ национален произход, но и вярата в Единия Бог, вярата в Свещеното Писание, общата религиозна етика”.

„Християнството и ислямът имат общи корени. Аз мисля, че това не за всички е ясно, но всички имат определено понятие за това. […] Мисля, че в края на цикъла от тези обсъждания и конференции, срещи на обществеността, е възможно обединяване на усилията на най-авторитетните сили на исляма и християнството в нашата страна, за да могат така те съвместно да противостоят на това зло и тези разруха и разпад, на тази ръжда, която разяжда нашето общество. В името на вярата! В името на духовните ценности! В името на вечните нравствени заповеди дадени от Бога на нашия праотец Авраам, от който водят своя произход монотеистичните религии, в частност християнство, ислям и иудаизъм”.

След смъртта на този лъжеучител обаче, с разпространение на неговите лъжеучения се заели последователите му. Още докато бил жив бил създаден религиозен синдикат, в който понастоящем влиза енорията към храм „Свети Козма и Дамян” в Шубин (с настоятел о. Александър Борисов, а ръководител на търговията с книги е братът на о. Ал. Мен – Павел Мен), енорията към храма „Сретение Господне” в с. Новая Деревня (о. Иоан Пентковски, о. Владимир Архипов) и редица други, Общодостъпният Православен Университет, Руското Библейско общество, Хуманитарно-благотворителният фонд на името на о. Ал. Мен в Русия, Международният благотворителен фонд на името на Ал. Мен в Латвия и други организации. В Културно-просветния център «Дубрава» на името на протойерей Александър Мен всяка година се провежда научно-богословска конференция — „Меневски четения”.

Премия на името на о. Александър Мен под надслов «За икуменичността на културата» била учредена през 1995 г. от Академията на католическата епархия Ротенбург-Щутгарт, ВГБИЛ (с директор Е. Ю. Гениева), Европейската Академия «Гражданско общество», списание «Иностранная литература» и Института по източноевропейска история и странознание на Тюбингенския университет (Германия). Сред лауреатите са М. С. Горбачов, писателите Л. Копелев, Ч. Айтматов, А. Приставкин, Д. Гранин, Л. Улицкая, немски политици, журналисти.

В Голямата зала на ВГБИЛ ежегодно се провеждат Международни междурелигиозни тематически конференции в памет на протоиерей Александър Мен.

През 2000 г. е «канонизиран» от неканоничната «Православна възрожденска църква» («Апостолска православна църква»)1.


1 Апостолска православна църква (известна още като Руска митрополия на Апостолската православна църква, Либерален клон на Руската Истинно-Православна Църква (РИПЦ), Синод на Стефан Линицки, Църква на Глеб Якунин). Духовните й корени водят към катакомбната (истинно-православна) църква. Нейни създатели са бившият архиерей на Руската истинно-православна църква Стефан (Линицки) и Глеб Якунин – бивш свещеник към разколническата Украинска православна църква – Киевска патриаршия (УПЦ КП) – бел. прев.

Източници: Бъди верен; личната страница на Андрей Юферев във VK.
В текста са използвани материали от Антимодернизм.ру и сайта на о. Даниил Сисоев.

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎