ПРАВОСЛАВНАТА ГЕОПОЛИТИКА НА РУСИЯ – VIII ЧАСТ: Културно-религиозният православен профил на Карташев

Автор: д-р Искрен Иванов – преподавател по международни отношения в Софийския Университет „Свети Климент Охридски“ и гост-изследовател в Тексаския Университет, САЩ. Специализирал е в Университетите на Принстън, Йейл и Делауеър, както и в Университета в Гранада. Гост-преподавател в Университета „Сорбона“, Франция.

Автор е на книгата „Православната геополитика на Русия“ – част от международно изследване, посветено на руското влияние в България. Изследването разглежда начина, по който Москва инструментализира Православието, за да влияе не само върху Православната Църква в България, но и върху политическите нагласи в страната. Зад тези опити за жалост се крие философия, която няма нищо общо с Православната вяра, а по-скоро напомня за неофашистките идеологии от началото на XX век.

* * *

Културно-религиозният православен профил на Карташев

До този момент в изследването неколкократно бе подчертано, че представители на класическото евразийство поставят особен акцент на връзката между Православието и евразийската идея. Малцина от тях обаче отделят малко повече внимание на това каква е връзката между църква и държава от една страна и църква и националност – от друга. Тези връзки имат изключително важно значение за изграждането на евразийския проект тъй като го изпълват със съдържание. Антон Владимирович Карташев е авторът, който в най-голяма степен анализира културно – религиозния профил на евразийството като в пълно съзвучие с останалите си съмишленици потвърждава неговия православен характер.

В основата на културно – религиозния профил на евразийството Карташев поставя влиянието на Църквата върху руската култура, която от своя страна се оказва централна за евразийското културно пространство. Какви са аргументите в полза на това твърдение? За Карташев основна роля във формирането на една култура има религията тъй като творец на самата култура е човешката душа (Карташев 1928, 33). Следователно руската култура е Православна. За родоначалник на тази култура Карташев приема княз Владимир – канонизиран за Светец от Руската църква, заради това, че е покръстил руския народ. Тук прави впечатление, че авторът съзнателно отхвърля дохристиянската история на Русия и не и отрежда място в съответния културен тип. Благодарение на своя Православен характер, руската култура притежава някои характеристики, които я правят уникална и независима от налагането на модерните западни образци. Така уникална черта е т.нар. „колективна индивидуалност“ – изграждане на общо руско самосъзнание (руско цяло) на базата на православните ценности. Втората уникална черта се свързва с модела на управление на Русия. Карташев изтъква достойнствата на този модел и по-конкретно неговият силно централизиран характер – руското самодържавие. Третата уникална черта се крие в образците на руската култура – архитектурата, литературата, музиката, изкуството също повлияни от руското православие. Това, което предизвиква интерес в тезата за колективната индивидуалност е нейният пожелателен характер. Карташев категорично признава правото на всеки гражданин в една свободна Русия сам да избира вероизповеданието и убежденията си и независимо от тях да бъде равен пред закона с останалите граждани. За него макар, че е Православна, руската култура не бива да се старае да асимилира насила неправославните.

Карташев приема, че в контекста на уникалния характер на руската култура съществува и важна връзка между Руската православна църква и руската националност. Тя има два аспекта: догматико – мистическа и практическа (Карташев, Церковь и национальность. Путь 1932, 3). Първият се състои във връзката между Православната църква и руската история. Карташев приема, че развитието на християнската догматика съвпада с ключови епизоди от руската история като например старообрядческия разкол или реформите на Петър Велики. Поради тази причина руското православие придобива някои особени характеристики, които липсват у останалите православни народи. Ето защо в руския народ отделният човек няма индивидуално самосъзнание, а целият народ има едно общо руско – православно самосъзнание. Вторият аспект се състои в ценностната рамка на руснаците. За Карташев основополагащото в нея е, че „преди всичко е духът, а след това – плътта“ (Карташев, Церковь и национальность. Путь 1932, 9). Докато човек се придържа към руско – православното самосъзнание и колективната индивидуалност той следва тази ценностна рамка. Ако обаче прояви индивидуализъм и преследване на своя собствен егоистичен интерес, той престава да бъде част от общото руско самосъзнание или защо да не го кажем по-смело – престава да бъде руснак. Нещо повече, държавата сама по себе си не трябва да търси своя егоистичен интерес и да води войни, а преди всичко да се грижи за благосъстоянието на гражданите. Въпреки тази забележка, Карташев категорично се изказва против участието на Църквата в пацифистичния тип движения тъй като те не са базирани на вярата, а на някакви абстрактни нерелигиозни ценности. За него, вместо да се занимава с подобни инициативи, Православната Църква трябва да поддържа своето единствено, независимо от възхода на комунистическите и фашистките движения тъй като именно благодарение на него, автокефалните поместни църкви ще са в състояние да поддържат в пълнота връзката между църква и националност.

Ако в Русия съществува единно православно самосъзнание, то какви тогава са спецификите на руското православие? Карташев нарича връзката между Православието и Русия „свещена и неразделна двоица“ (Карташев, Православие и Россия. Православие в жизни 1953, 181). Тази връзка не е просто историческа, а нормативно предопределена от Бог. Важно е да се подчертае, че това твърдение на автора е еднопосочно – той приема, че Православието може да съществува без Русия, но тя не може да съществува без него. В този смисъл СССР е просто една атеистична държава, която няма нищо общо с истинската Русия. Истинската православна Русия е наследница на Византия, на нейната универсална спасителна (сотериологична) мисия. Тук Карташев прави и уточнението, че след падането на Византия под османска власт именно Русия (Третият Рим) става отговорна за съдбата на православните народи по целия свят и така е и до ден днешен. За основно доказателство в тази посока авторът приема отказът на Москва да признае Фераро – Флорентинската уния с Римокатолиците от 1439 година. Нещо повече, Карташев се изявява като твърд поддръжник на тезата, че падането на Константинопол до голяма степен е последица от сключването на унията, а оцеляването на Русия – последица от отказа й да се присъедини към унията. В този смисъл, с признаването на първенството на римския папа, Констатинопол исторически е отстъпил своето „вселенско“ първенство на Третия Рим – Москва, чиито владетел единствен има правото да претендира за „християнски цар“ (Карташев, Православие и Россия. Православие в жинзи 1953, 191). Тук обаче дори и авторът признава, че след Петровите реформи, Русия все повече започва да се отдалечава от своето византийско наследство.

Както е видимо от разсъжденията на Карташев той никъде открито не говори за това какво представлява евразийския проект и как той може да се постигне. Неговите разсъждения са насочени по-скоро към идеологическата рамка, която аргументира проекта. Идеологическа рамка, която много умело се използва от руския политически елит и до днес.

Източник: Иванов, Искрен. Православната геополитика на Русия. София, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 2019.

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎

ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ