ПРАВОСЛАВНАТА ГЕОПОЛИТИКА НА РУСИЯ – VII ЧАСТ: Историческата концепция за евразийството на Вернадский

Автор: д-р Искрен Иванов – преподавател по международни отношения в Софийския Университет „Свети Климент Охридски“ и гост-изследовател в Тексаския Университет, САЩ. Специализирал е в Университетите на Принстън, Йейл и Делауеър, както и в Университета в Гранада. Гост-преподавател в Университета „Сорбона“, Франция.

Автор е на книгата „Православната геополитика на Русия“ – част от международно изследване, посветено на руското влияние в България. Изследването разглежда начина, по който Москва инструментализира Православието, за да влияе не само върху Православната Църква в България, но и върху политическите нагласи в страната. Зад тези опити за жалост се крие философия, която няма нищо общо с Православната вяра, а по-скоро напомня за неофашистките идеологии от началото на XX век.

* * *

Историческата концепция за евразийството на Вернадский

Когато става въпрос за класическия период в развитието на евразийската идея не може да не бъдат анализирани и концепциите на Георги Владимирович Верндаский. Той винаги е заемал особено място в евразийската школа, основно заради всеобхватния му поглед върху руската история и дълбоките му анализи върху ролята и значението на монголите в нея. Не на последно място, Вернадский остава един от най-уважаваните историци не само в руската, но и в американската историческа школа, където под името Джордж Вернадский заема едно от почетните места като преподавател по руска история в Йеилския университет.

Отправна точка в евразийската концепция на Вернадский са неговите идеи относно църковната дипломация между Изтока и Запада. Преди всичко той прави едно важно уточнение – че в християнския свят съществуват две църкви, всяка от която претендира, че истинска и вселенска – Източноправославна (гръко – руска) и Римокатолическа (Римска), които са в общение помежду си до Великата схизма от 1054 година (Вернадский 1923, 80). В своя исторически анализ авторът нееднократно подчертава, че основната вина за разделението между двете църкви носят и двете страни, поради липсата на компромиси през вековете и доказателства за това са както неотстъпчивата политика на повечето византийски императори, така и Вторият кръстоносен поход, завършил с разграбването на Константинопол. Исторически факт е, че първите опити за сключване на уния между Изтока и Запада започват след възстановяването на Византия през 1261 година. Вернадский подчертава, че тези унии са неуспешни тъй като двете страни не търсят искрено своето истинско единение, а са водени от чисто политически мотиви. Това се отнася с еднаква сила какво за Лионската уния през 1274 година, така и за Фераро – Флорентийския събор в началото на XV век. Византийските императори търсели основно помощ от Запада срещу османските завоеватели, докато Рим целял единствено да установи пълен контрол над Православната църква. Така догматическите съображения и мотиви за диалога отстъпили място на църковно – политическите. Това води до падането на Константинопол и възхода на неговия наследник – Третия Рим, в лицето на Русия. Опитите за уния обаче не приключили дотук, тъй като под натиска на Рим през 1596 година била сключена т.нар. Брестка уния между православните украинци в Западна Русия и т.нар. „гръкокатолици“ – така се ражда униатската църква, подчинена на папата. В нея политическите мотиви отново надделяват над каноничните, поради стремежа на Рим да получи влияние в Русия. Въз основа на своя анализ Вернадский формулира и теза, в която категорична отрича унията като средство за „съединение“ между Изтока и Запада, тъй като зад всяка уния винаги стоят политически интереси, в повечето случаи свързани със стремежа на Рим да „латинизира“ Православието. За разлика от повечето евразийци авторът не се ангажира с твърда позиция по това коя от двете църкви има правото да претендира за „истинност“. В неговите идеи обаче ясно се забелязва мотивът, който фигурира в евразийската религиозна визия – че Изтокът и Западът са две противоположности по християнската църковно – политическа ос и че „унията“ между тях би имала крайно отрицателни последици за Третия Рим.

Вторият мотив в евразийската мисъл на Вернадский е неговият критичен преглед на европейската визия за Русия. В основата му стои идеята, че Западът в лицето на водещите сили като Франция провежда систематична пропаганда с цел унизяването и отрицанието на уникалния характер на руската култура (Вернадский, Два подвига Св. Александра Невского. Евразийски временник 1925, 318). Причината за това е „завистта на запада“, който вижда в руската култура съчетанието на древната викингска традиция, монголски завоеватели и православна Византия. Това е самобитна „евразийска“ култура, която се е зародила на границата между Европа и Азия, когато Русия все още е била притисната от двете страни – между Латинския запада и монголите – завоеватели. И така, за да запази уникалната си евразийска култура, Русия трябва да се отбранява от нападките на Запада, което вече се е случвало. Основният прецедент, който авторът анализира е победата на княз Александър Невски над шведските рицари – кръстоносци при река Нева. За Вернадский тази победа е доказателство за две неща: че Русия не бива да си сътрудничи по никакъв начин със Запада; че Русия трябва да пази православния характер на своята култура тъй като той я отличава и запазва от културното проникване на латинския запад; че с победата си руският княз е доказал превъзходството на Русия над Запада. Напълно в духа на класическите евразийци, авторът допълва, че в исторически план заплахата от Запада винаги е била много по-голяма отколкото тази от монголите, защото ако монголите поробват тялото, то западът поробва руската душа (Вернадский, Два повдига Св. Александра Невского. Евразийский временник 1925, 320). Съществува консенсус, че въз основа на своята критика към европейската визия за руската култура, Вернадский изразява своята подкрепа за евразийската аксиома, че между Русия и Запада съществува непреодолими културни противоречия, които обуславят несъвместимостта между тяхните култури.

Важна място в евразийската концепция на Вернадский заема и неговата визия за ролята на монголските татари в руската история. В основата й стои ролята на монголската власт във формирането на Русия и руската култура. За автора терминът „варвари“ всъщност принадлежи на романо – германската цивилизация, наследница на Римската империя, която както е известно рухва под натиска на нахлуващите от Север народи. Русия от своя страна не е свързана с романо – германската цивилизация и поради тази причина не е необходимо да признава „варварския“ характер на завоевателите на Рим. Важно е да се подчертае, че тук Вернадский не говори за европейска и евразийска цивилизации, а употребява термина „руска цивилизация“ като пояснява, че тя се състои от два културни компонента: византийски и степен (Вернадский, Монгольское иго в русской истории. Евразийский временник 1927, 153). Той отбелязва, че тази цивилизация се заражда на граница между Европа и Азия, в Киевската Рус, преди инвазията на монголските татари. Самата инвазия е изиграла ключва роля за руската цивилизация тъй като я е отделила от европейската и е насочила нейното разпростиране към азиатския континент. В рамките на Златната орда, следването на византийския политически модел било невъзможно затова от византийското влияние в Руските княжества останал само един фрагмент – Православието. В останалата си част Киевската Рус била просто западната периферия на монголските владения. При все това руските васали вземали дейно участие в монголските завоевания на Изток и по този начин наследили от Ордата нейният агресивен завоевателен модел.

Използвайки историческата методология, Вернадский въвежда още една важна за своята теория насока – сценарий – начертание за ролята на Русия в света. Тя се обуславя от самите специфики на руската история. За Вернадский нейн творец е руският народ – народ с особена, специфична роля сред всички останали (Вернадский, Начертание русской истории 1927, 235). Тя е предопределена, а не исторически възникнала. Нейното предопределение се разгръща в самата Русия като Вернадский е категоричен противник на географското тълкувание, че съществуват две Русии – европейска и азиатска. За него Русия е една, „евразийска“ по своя характер империя и затова трябва да бъде наричана „Русия – Евразия“. Евразия включва не цяла Европа и цяла Азия, а т.нар. „средно пространство“ между двете, което се състои в поредица от планини и равнини. Вернадский представя дори точно описание на четирите региона, които съставляват Евразия: безлесната тундра, „свързаната“ зона от Карпатите до Алтай, сибирската степ, безлесните пустини около Монголия. Именно тези географски особености, които са имали специална роля по време на Великото преселение на народите предопределят историческата роля на руския народ.

Освен че отрича идеята за двете Русии, Вернадский е твърд привърженик на т.нар. „месторазвитие“, което той определя като налагане на определен модел от страна на едно общество на другите, сходни нему общества в даде регион (Вернадский, Начертание русской истории 1927, 236). Така например руският модел може да бъде наложен на народите, които има сходна култура и историческа съдба с Русия и се намират в близост до Евразия. Вернадский приема, че исторически по такъв начин се е разраствала Руската империя. В основата на евразийското месторазвитие не стои руският, а славянският етнос, което позволява в сферата на влияние на Русия да попаднат не само руснаци, но и много балкански народи. Тук за пореден път проличава приликата между Вернадский и бащите – основатели на евразийството тъй като той защитата тезата, че в рамките на евразийското месторазвитие славянските народи се обединяват на доброволен принцип за разлика от западния империализъм, при който европейските държави насилствено експлоатират своите колонии.

Много сериозен изследователски интерес предизвиква теорията на Вернадский за създаването и развитието на т.нар. „Евразийска държава“. Историческият модел на автора включва периодизация в съотношение с географските параметри на самата Евразия. В неговите рамки са включени последователно редица народи от Древността до началото на XX век (вж. Приложение 1 и Приложение 2). Моделът има два етапа – ранно и последващо развитие на евразийската държава. Всеки от етапите има по два подетапа, които включват образуването на единна държава и процеса по месторазвитие, с чиято помощ държавата привлича към себе си сходните по култура и историческо развитие народи. На първият подетап като единна държава се утвърждава Скитската държава, която привлича самарите и готите. Вторият подетап е белязан от възхода на Хунската империя, която обединява авари, хазари, камски българи, руси, печенези и половци. С това се изчерпва ранното развитие. Последващото развитие включва първи подетап, в който единната държава е представена в лицето на Монголската империя, обединяваща около себе си Златната орда, Джагатай, Персия и Китай и още редица държави, които както личи от модела се разпадат на две фази. Последният подетап е белязан от възхода на Руската империя и СССР. Кои обаче ще бъдат държавите, които трябва да бъдат привлечени в политиката по месторазвитие? В началото на XX век Вернадский едва ли е имал представа какво ще се случи през първите десетилетия на XXI век. Но днес отговорът на въпроса кой трябва да заеме „системата от държави“ изглежда е повече от очевиден. Дали обаче този евразийски проект на съвременния руски политически елит ще се осъществи? Предстои да видим.

Вернадский поставя в културното ядро на бъдещата Евразийска държава монголското и византийското наследство. И ако монголското наследство задава евразийския политически модел, то византийското дефинира евразийската държава като Православна. Колкото по-силна е централната власт, толкова по-добре тъй като Евразия е огромна и за управлението й е нужна твърда ръка. Поради тази причина западният тип политическо устройство не е подходящ за Евразийската държава. Затова и Вернадский дефинира като най-подходяща форма на управление на Евразия „военната империя“ (Вернадский, Начертание русской истории 1927, 240). Най-важната задача на властта е да създаде и съхрани евразийско самосъзнание. За да се реализира този феномен народите на Евразия трябва да осъзнаят не само общите си корени, но и да достигнат до единно самосъзерцание. То се крие в обединяването на всички тези народи в лоното на Православието, което да съхрани моралните устои на евразийското общество. То трябва да се крепи изцяло на руския народ и руската култура. По този начин Евразийската държава ще постигне едно устойчиво съществуване, което няма да бъде зависимо от Западна Европа. Дали днес Русия не се стреми точно към реализирането на този проект? Въпрос, който несъмнено има отношение към системата за сигурност.

Източник: Иванов, Искрен. Православната геополитика на Русия. София, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 2019.

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎

ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ