ПРАВОСЛАВНАТА ГЕОПОЛИТИКА НА РУСИЯ – V ЧАСТ: Бицили и двуличното евразийство

Автор: д-р Искрен Иванов – преподавател по международни отношения в Софийския Университет „Свети Климент Охридски“ и гост-изследовател в Тексаския Университет, САЩ. Специализирал е в Университетите на Принстън, Йейл и Делауеър, както и в Университета в Гранада. Гост-преподавател в Университета „Сорбона“, Франция.

Автор е на книгата „Православната геополитика на Русия“ – част от международно изследване, посветено на руското влияние в България. Изследването разглежда начина, по който Москва инструментализира Православието, за да влияе не само върху Православната Църква в България, но и върху политическите нагласи в страната. Зад тези опити за жалост се крие философия, която няма нищо общо с Православната вяра, а по-скоро напомня за неофашистките идеологии от началото на XX век.

* * *

Бицили и двуличното евразийство

Теорията за двете лица на евразийството на руския историк и философ Петър Михайлович Бицилли почива върху разбирането, че евразийството има две лица, които могат да съществуват и поотделно. По същество това е една от най-яростните критики на евразийската идея. Двете лица, за които Бицили говори са две от страните на идеята които авторът разглежда като противоречиви и несъстоятелни.

Първото лице на евразийството според Бицили се състои във връзката между Русия и Евразия: историята и на двете е един и същ процес (Бицилли 1927, 421). В неговите рамки, руската нация се е образувала чрез разселването и консолидирането на евразийските народи. Авторът категорично отхвърля позицията за славянския характер на руснаците. Той ги определя като уникален народ, който няма нищо общо нито със славянския пояс, нито с татарите. Този народ впоследствие влиза в контакт с останалите народи в Евразия за да се образува „евразийската нация“. Тя  трябва да бъде доминирана от най-силния измежду народите, които я съставляват. С образуването и териториалната експанзия на Руската империя като най-силен от всички народи се е утвърдил руският. Впоследствие обаче, колкото по-голяма е ставала империята, толкова повече е отслабвала. Бицили аргументира това твърдение с факта, че народите, включени в границите й са се смятали за част от руския народ, но наред с това са имали своите специфични традиции, език, религия и т.н. При някой това е довело до стремеж към национално самоопределение, което допълнително е дестабилизирало страната. Бицили смята, че Русия далеч не е Евразия. Напротив, Русия се е провалила, защото не е успяла да обедини евразийските народи и да ги накара да се почувстват като единна нация, доминирана от руския народ.

Второто лице на евразийството Бицили обвързва директно с неговия православен характер (Бицилли, Два лика евразийства. Современные записки 1927, 422). Тук авторът отрича „изключителната“ връзка между евразийство и Православие тъй като не само руснаците са православни. Православни са и гърците, а те не принадлежат към Евразия. Освен това нелепа е тезата, че Православна Евразия е много по-близка до мюсюлманите и източните култури, отколкото до римокатолиците и то особено след реформите на Петър Велики. Не на последно място, авторът подчертава, че Евразия е дом на много култури и затова тя не може да бъде определена като Православна. Православието е основа на евразийската култура, но то няма как да бъде наложено насила на останалите народи в континента. Що се отнася до самата Русия, Бицили възприема и Църквата и държава като две сфери на съзнанието. За да бъдат прецизирани отношенията между тях не е достатъчно те да бъдат отделени една от друга. Необходимо е да бъдат изчистени смисловите противоречия вътре в тях. Такъв пример е терминът „христолюбиво войнство“, който се произнася на Богослужения. За автора този термин е несъстоятелен тъй като Православието категорично отрича войната като отчуждение на човека от Бога  (ΜΑΝΤΖΑΡΊΔΗΣ 1969, 120). Аналогични  примери могат да отчуждят един човек от Църквата, отколкото да разпалят у него любов към Бога. Тук Бицили дотолкова задълбочава критиката си към евразийците, че нарича теорията им заблуждение, а тях сравнява със самия Ленин (Бицилли, Два лика евразийства. Современные записки 1927, 423). Той описва своята представа за това какво може да замени евразийството като регулатор на отношенията в една бъдеща обединена Евразия. Става дума за модел, който има три степени. Първата са обединените възгледи на хората, които образуват руското общество. Обществото на свой ред се обединява в рамките на държавата. Третата и най-висша степен е Църквата, която спомага за регулирането на отношенията между държава и общество. Тази концепция безспорно е уникална тъй като поставя Православието в една много деликатна позиция – да бъде гарант за сигурността и поддържането на обществения ред.

Въпреки, че тезата за „двуличното евразийство“ на Петър Бицили се утвърждава като един от най-сериозните критични прегледи на евразийската идея, тя далеч не се изчерпва единствено с изясняването на това какво представляват двете лица на тази идея. Бицили задълбочава своя анализ на микроравнище като изследва не само философския, но и цивилизационния структурен пласт на евразийството, критикувайки го и на това равнище. В този смисъл авторът внимателно изследва в какъв контекст апологетите на евразийството използват понятията Изток и Запад. Бицили категорично отрича тезата, че Изтокът трябва да бъде осмислян изцяло като Азия, а Западът – като Европа и че между тях съществуват естествено предопределен конфликт (Бицилли, „Восток“ и „Запад“ в истории Старого света 1922, 2). За него между отделните култури съществува взаимопроникване, което позволява тяхното сближаване. Нещо повече, Бицили смята, че между Изтока и Запада има много общи точки, които просто не са били забелязани на време и не са били ситуирани правилно. Такъв примерно са общите врагове през вековете сред които селджукските турци и монголите. Войните на Русия с Османската империя и битката при Лепанто от друга страна са още едно доказателство в тази посока. Затова и в геополитически план грешка би било да се противопоставят изкуствено една на друга „романо – германската“ цивилизация и „християнският Изток“. За разлика от евразийците Бицили изрично подчертава, че както Русия, така и Западът се явява приемник на Византия. И ако при Русия това е заради Православието, при Запада това се дължи на постиженията в изкуството, повлияни сериозно от т.нар. Палеологов Ренесанс, който е оказал сериозно влияние на Ренесанса в Западна Европа1.

Въз основа на всички тези фактори Бицили допуска, че противопоставянето между Изтока и Запада губи своето значение и че те всъщност са част от един свят – Старият свят (Бицилли, „Восток“ и „Запад“ в истории Старого света 1922, 10). Монголите пък, които евразийците толкова много уважават, заради историческата им роля при основаването на Русия всъщност са общ враг на Стария свят, отделна култура, която не бива по никакъв начин да се свързва с руската. Руската култура трябва да играе ролята на мост между Европа и Азия. Това трябва да бъде ядрото на истинското евразийство. А лъжеевразийството е онази идея, която претендира да бъде щит и преграда пред западната култура. Тук ясно се подразбира, че истинският евразийски идеал на Бицили няма как да бъде реализиран, докато СССР все още съществува. За жалост и към днешна дата тази теза все още не може да намери място в руската външна политика.

Наред със своите критики, Бицили все пак изразява своето съгласие с основната постановка в класическото евразийство тъй като за него тя е основополагаща във всяка подобна идея. Така например той категорично отхвърля правото на който и да било народ да претендира, че е носител на общочовешки и униврсални идеи (Бицилли, Народное и человеческое. Современные записки 1925, 484). Това се отнася както за Изтока, така и за Запада. Поради тази причина в рамките на академичния дебат Петър Бицили се смята не само за критик на евразийското движение, но и за един от неговите представители (Василеьевой и Оловянниковой 2000, 23).


1 Палеологовият Ренесанс се отнася до периода на управление на последната византийска династия – Палеолозите. В този исторически период във Византия се слага началото на своеобразно „ренесансово“ началото, характеризиращо се със зараждането на нови тенденции във византийската култура и изкуство. Палеологовият Ренесанс се отнася до периода на управление на последната византийска династия – Палеолозите. В този исторически период във Византия се слага началото на своеобразно „ренесансово“ началото, характеризиращо се със зараждането на нови тенденции във византийската култура и изкуство. Много историци и културолози смятат, че постиженията на Палеологовия ренесанс са оказали силно въздействие върху Европейския тъй като много ромейски интелектуалци са намерили убежище на Запад след османското завоевание.

Източник: Иванов, Искрен. Православната геополитика на Русия. София, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 2019.

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎