От 01 юни отварят врати Апостолическата Библиотека и Архив

След като бяха затворени заради пандемията, Библиотеката и Архивът на Ватикана отварят врати за научните работници. Влизането ще бъде само с предварителна резервация онлайн и при точни правила за здравна сигурност. Повече подробности в статията на кардинал Жозе Толентино де Мендонса, публикувана във ватиканския официоз ’Осерваторе Романо“.


Паметта е всеобщо измерение, фундаментално за библейските религии: тайнството Евхаристия, от което се поражда Църквата, е паметно честване на Христос, който дарява самия себе си на човечеството („Това е моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен“, Лука 22, 19); „Шма Израел“ („Чуй, Израел“), главната молитва от юдейската литургия, представя паметта като съществено състояние на святост („Та да помните и изпълнявате всичките ми заповеди, и да бъдете свени ва вашия Бог“, Числа, 15, 40).

Въобще, „да се помни“ е заповед за спасение за евреи и християни, които чрез нея се отварят за онова състояние на слушане (Shemà Israel: „Чуй, Израел“), което отмества вниманието на човека от него самия, от опасната илюзия да счита собствения си опит като нещо глобално, абсолютно, задоволяващо човешкото положение до самодостатъчна и изключителна степен, като не оставя място на другия, на другите и на Другия.

И именно защото не е израз на предопределено съдържание, а на постоянно вслушване, тази памет е месианска, ориентирана към бъдещето. Паметта на вярващия не е повторно самоличностно и тавтологично предлагане на вече казаното, вече направеното, вече наученото, а вслушване в един спасителен дар, който преминава през историята, за да я излекува от злото и от насилието, вписани в човешкия опит и затова намира в миналото обещанието, че е гаранция на собственото бъдеще. Вярващият не помни поради носталгията по едно загубено добро, а заради желанието за добро, което от самото начало ни помага през хода на историята, което прави от неговия живот път на постоянно откъсване от вече отминалото, за да приеме още още ненастъпилото. Паметта на вярващия парадоксално не е ретроспектива, а перспектива, извор на трансформация, а не на застой, на обновление, а не на повторение. Наистина, тази памет (и това е третият аспект, който я характеризира, наред със слушането и нейното месианско ориентиране към бъдещето) не е пасивното „да стоя и да гледам“, бездейно съзерцание на „съвършенството“ на това, което е станало веднъж завинаги и не може да бъде променено, а е по-скоро действие: „реализирайте“; „направете това“. Паметта задвижва, тя е дейна, кара ни да излезем от самите нас, за да станем съзнателно и отговорно част от онова допълнение по отношение на индивида или групата, което е обикновеното същество на човешкото семейство и което означава да си обща част от човешкото семейство – да си личност и общество – представена в ангажимента за благодарност и щедрост, произлизащ от факта да се признаем взаимнозависими, от това и от онези, които ни предшестват, придружават, следват: да се родиш и да умреш са екстремни състояния на доверяване на този, който ни приема в този свят и който се грижи за нашето после.

Но също и търсенето на мъдростта, жаждата за истина, проучването, изживявано като постоянна практика на гостоприемство, ни включват в семантичното и екзистенциално поле на доверяването. Вслушване, отваряне за бъдещето, деен ангажимент. В каква степен тези три измерения са жизнено важни за едно подходящо изпълнение на неговата мисия, го знае добре онзи, който служи на библиотека или архив, място на събиране, съхраняване и предаване на онзи крайно необходим ресурс за колективната памет, който е писменото свидетелство. „Социално място“, според влиятелното определение на Мишел дьо Серто (френски историк, антрополог, културолог, социален философ и член на Обществото на Исус бел.ред.), тези институции са много повече от едно физическо пространство, от един среден склад, от един автоматичен дистрибутор на документация, показвайки се по-скоро като многозначен кръстопът на заявления, служби, тревоги, задължения, интереси и възможности – материални, културни, научни, духовни – чието съгласуване не винаги е лесно, но е предопределно, и чиято мярка за успех или неуспех се определя от множество субективни и обективни фактори, понякога напълно неконтролируеми.

Когато, в края на февруари, бе проведена проверочна среща по темата за отварянето на документите, свързани с понтификата на папа Пий ХII и съхранявани в архивите на Светия Престол, никой от нас не можеше да предвиди, че тази стъпка от историческо значение и голям обществен отзвук, ще бъде неочаквано прекъсната от една безпрецедентна криза, като тази на пандемията от коронавируса. Извънредното здравно положение, което ни принуди да затворим за научните работници както Библиотеката, така и Архива на Ватикана, поставяйки по-голямата част от нашия персонал в режим на телеработа, сега ни принуждава да отваряме врати постепенно и с ограничения, според изискванията на добрите практики на днешното „ново стартиране“.

Това непредвидено затваряне естествено бе тежко за Библиотеката и Архива, и за техните научни работници, тъй като внезапно бе преустановена (в случая на Архива) особено напрегнатата динамика на очаквания и внимание, свързана с една историографска връзка, чието значение е признато далеч извън тесния кръг на научната общност. Все пак, както всички добре знаем, всяка криза може да бъде възможност и това важи особено за реалност като нашата, която се базира на историческото съзнание на Църквата, с желанието да направи от него публично добро за цялото човечество.

Тази пандемия, разпространила се на световно ниво, която не бе спряна от политически, икономически и културни граници, принудително отвори очите на едно общество, заслепено от собствената си технологична и структурна перформативност, за да види вътрешната уязвимост на човешкото състояние, очевидност, никога не изчезнала на индивидуално ниво, но намаляваща на колективно ниво. Всички се оказахме по-крехки, по-бедни, по-незащитени, в едно неизвестно досега положение, което изисква допълнително смирение, признаването, че голяма част от нашата сигурност е безценна стойност, която обаче е уязвима, че употребата на нашето знание и на нашата власт са поредица от отваряне отново и тръгване отново.

Паметта, индивидуална и колективна, е сбирка и на това неспирно разколебание, пречистване, ставане и започване наново. В една незабравима страница за „структурата на историческото минало“, Мишел дьо Серто казва още, че „хората от миналото излизат от своята нощ, без да могат да бъдат наистина обрисувани. В тях се разкрива цял един свят. Но […] между тях и нас, историците, се образува една пукнатина, която прави проблематична очевидността (предположена в самото начало) на една еднородност, необходима за разбирането“ (из „История и психоанализа, между наука и измислица“, изд. „Галимар“, 2016, стр. 223). Миналото винаги изненадва истинския историк, така както настоящето изненадва съвременниците, преначертавайки знания и уверености. Именно това прави някои вековни институции, като ватиканските, увлекателни авантюри, които могат да запалят пожар в душите на онези, които стигат до този извор на знанието и на паметта, за са посрещнат „битката с документа“, както твърди Марк Блок (френски историк бел.ред.). Все пак, ако търсенето на истината може да разделя по време на многото пътища за изминаване и през етапите на нейната обработка, срещата с нея обединява и помирява индивиди и общности, при създаването на онова дълбоко единство на човешкото същество, което само истината проявява и му гарантира.

Слушането, като услуга на паметта, отваряне за бъдещето като конкретна тренировка за надежда, деен ангажимент като отговорност, това са принципите, които позволяват да се срещнем с взаимно доверие и истинско братство, знаейки, че всички сме по-скоро премерени от истината, отколкото нейни безапелационни мерители: „Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света; и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината“ (Йоан 17, 18-19).

Източник: Vatican NEWS

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎