Отговор на секретариата на Синодалната библейско-богословска комисия на Православната Московска Църква (РПЦ)

Автор: Николас Гюргенидзе, теолог

Превод: Соня Димитрова

На 8 октомври 2019 г. секретариатът на Синодалната богословско-библейска комисия на Руската Православна Църква публикува на официалния си сайт коментар, озаглавен «За недействителността на хиротониите на украинските разколници и неканоничността на Православната Църква в Украйна [1]».

Като член на Светата Апостолска Православна Църква, който вече притежава диплома по богословие, след задълбочен анализ на споменатата по-горе статия, считам за целесъобразно да изкажа тези няколко отговора на коментара, публикуван от Московската Патриаршия, които ще покажат техните погрешни еклисиологични и исторически тези, които водят до обвинения срещу Апостолския и Вселенски Престол и изкривяват историческата действителност. Отговарям сега, тъй като открихме тази статия преди няколко дни.

Във встъпителния си коментар към статията СБК (Руската синодална богословска комисия) описва каноничните действия на Вселенската Патриаршия в Украйна като «едностранни действия в Украйна». Всъщност украинският църковен въпрос е вътрешен въпрос на Църквата на Новия Рим, тъй като Светейшата Киевска Митрополия никога не е била предавана под юрисдикцията на Църквата на Москва и следователно обвиненията, че действията били едностранни, не са основателни.

Въпросът с Митрополията

Ако погледнем Деянията от 1686 г., то ясно можем да се убедим, че Киевската Митрополия не е била предавана, но заради натиска и заплахите срещу Вселенския Патриарх Дионисий IV, е дадено разрешение за хиротония на Киевския Митрополит от Московския Патриарх при условие, че в Свещените Диптиси най-първо ще се споменава името на каноничния Епископ на Киев, Негово Светейшество Вселенския Патриарх. Това условие за споменаването подчертава, че Митрополията продължава да е под юрисдикцията на Константинополската Църква и не е предавана нито изцяло, нито частично под църковната юрисдикция на Москва. Това означава, че след избирането на Киевски Митрополит от местно събрание на клириците и миряните, и одобрението от Вселенския Престол, Московският [Предстоятел] има разрешение да ръкоположи Киевския Митрополит. В Синодалната Грамота за даване ясно се казва: «Обични и въжделени, в Духа Светаго, брате и съслужителю заедно с наша Милост. Патриархът на Москва има разрешение (благословия) да ръкополага Митрополита на Киев съгласно църковния ред,…  … [2] на единствения, който да спазва този ред [], т.е. щом като Митрополитът на Киев свещенодейства в Тайнството на Безкръвната Жертва в тази енория, да поменава първо уважаемото име на Всесветейшия Вселенски Патриарх, като източник и начало, който се намира над всички енории и църковни архиерейства, след това (да поменава) името на Патриарха на Москва (когато присъства на Божествената Литургия)…».

Заслужава внимание и фактът, че именно заглавието на гореспоменатия синодален документ, наречен «Съборна Грамота за предаване», доказва, че не е имало прехвърляне и това разбира се подчертава даряването на разрешение (а не прехвърляне – Бел. ред.) [3]. В случаите на предоставяне на автокефалия се използва терминът Томос. Но руснаците категорично отказват да признаят тази реалност, като казват, че писмото, което е било в сила над двеста години, не може да бъде отменено. В такъв случай, ако Вселенската Патриаршия беше предала Киевската Митрополия под юрисдикцията на Москва, което не се е случило, но тя все пак е могла да отмени тази грамота и да си вземе обратно Митрополията, тъй като решението е било едностранно и не е било двустранно, или тристранно, или многостранно, че да има нужда да се свиква събор на страните на споразумението. Освен това, ако погледнем внимателно текста на Грамотата за предаване (1686 – Бел. ред.), то там никъде не се използва думата предавам «παραχωρώ», а само «давам» «δίδω», и така четем, че това разрешение се дава по икономѝя: «И давам това разрешение по икономия» [4].

Сегашното господстващо положение в Украйна е резултат от преврат, извършен от Москва, както винаги с подкрепата на руските власти. Известни са и факти, предшестващи издаването на горепосоченото разрешение: антиканонична намеса в юрисдикцията на Вселенския Патриарх, когато Йоаким Московски престъпва Свещените Канони и без разрешението на Вселенския Патриарх избира Епископ Луцки и Волински Гедеон за Киевски Митрополит. Тогава антиканоничните действия на Москва са осъдени от тогавашния Йерусалимски Патриарх. И затова, за да оправдаят този антиканоничен акт, те оказват голям натиск върху Патриарх Дионисий IV и го заплашват, като изпращат цивилен посланик в Адрианопол. Тъй като Киевската Митрополия никога не е била прехвърляна (на Москва – Бел. ред.), това означава, че украинският църковен въпрос, както вече подчертахме, е вътрешен въпрос, също както и предоставянето на Автокефалия на най-новите Църкви, защото те са били Епархии и Митрополии на Вселенския Престол.

Когато СБК (Руската синодална богословска комисия) говори по въпроса за бившия Киевски Митрополит Филарет Денисенко, тя подчертава, че съдебната мярка за разкола в Московската Църква е приета от всички поместни Православни Църкви. Тук трябва да се спрем на две основни точки: а) за разкола на бившия Киевски Митрополит Филарет; б) за вземането на решение от страна на Вселенската Патриаршия. Първо възниква въпросът доколко канонично е било това решение и дали Московската Църква е имала пълномощията да съди и сваля Йерарха на Вселенската патриаршия.

Въпросът за Филарет

Тъй като Киевската Митрополия никога не е била прехвърляна под църковната юрисдикция на Московската Църква, както показахме по-горе, de iure Митрополит Филарет е бил йерарх на Църквата на Новия Рим, така че възниква въпросът с какво право без разрешението и съгласието на Вселенската Патриаршия Московската Църква прилага синодално съдебно решение за лишаването от власт на горепосочения Митрополит. Второ, след като Вселенският Патриарх е взел решение, значи той е приел и апелацията, а ако не беше я приемал, как е могъл да го възстанови. Това действие на Светия и Свещен Синод на Църквата на Новия Рим доказват, че решението на Московската Църква за лишаването от власт на Киевския Митрополит не е било правилно, така че след проучването от упълномощена църковна власт въпросът отново е преразгледан и на бившия Киевски Митрополит е възстановено архиерейското достойнство.

Що се отнася до причината за разкола, то Московската Църква трябва задължително да признае, че наказанието е било наложено, защото бившият Киевски Митрополит след разпадането на Съветския съюз и получаването на независимост за Украйна свиква събори и изпраща две обръщения: а) на 1–3 ноември 1991 г. и б) на 22 януари 1992 г. с искане за предоставяне на Автокефалия.

Важно е да се отбележи, че тези обръщения са били подписани от всички архиереи (23) (заедно с техните представители) на Киевската Митрополия, седем от които са все още живи: 1) Лазар, Архиепископ Одески и Измаилски (сега Кримски и Симферополски от 1992 г.), 2) Епископ Лугански и Старобилски, 3) Вартоломей, Епископ Волински и Луцки, 4) Онуфрий, Епископ Чернивецки и Буковински (от 2014 г. е Митрополит на Руската Църква в Украйна), 5) Сергий, Епископ Тернопилски и Кременецки, 6) Иларион, Епископ Ивано-Франкивски и Коломийски (сега Митрополит Донецки и Мариуполски на Руската Църква в Украйна) и 7) Алипий, Епископ Донецки и Словянски.

При гласуването се подчертава, че Архиереите предупреждават Московската Църква за опасността, като казват: «създаването на независима Украинска Православна Църква отваря възможността за избягване на разкола и изолацията от Вселенското Православие, за да доразвие нейната независимост, без да съгрешава против Свещените Канони и в същото време да запази любовта и мира между чедата на Църквата». Освен това се подчертава, че в независимата сега държава Украйна е необходимо да има и независима и Автокефална Църква. Московската Църква отговаря като започва известната «черна пропаганда» срещу Митрополит Филарет. За това свидетелства второто обръщение на Свещения Синод на Киевската Митрополия: «освен всичко друго, религиозният климат, който започна да се успокоява след събранието на Украинската Православна Църква, отново се влоши. Някои сили, включително тези от Москва, сеят размирици сред Монасите, духовенството и миряните в някои области и по този начин всъщност работят срещу Православието в Украйна. Някои московски медии започнаха клеветническа кампания срещу лидера на УПЦ, като се опитват да смутят умовете и сърцата на украинското паство с мръсните си клевети… Във връзка с провъзгласяването на независимостта на държавата Украйна смятаме, че е дошъл моментът да се предостави пълна независимост на Украинската Православна Църква, да се даде Автокефалия». В крайна сметка РПЦ решава да лиши Митрополит Филарет от власт и закрива въпроса.

Въпросът за хиротониите

Така че истинската причина за свалянето му е била борбата за Автокефалия, която той започва. В гореспоменатия коментар се подчертава също, че хиротониите на «Украинската Автокефална Православна Църква» били невалидни, тъй като били извършени от абсолютно неръкоположени (Епископи – Бел. ред.). Но тази теза е изкривяване на реалността поради следните причини: очевидно СБК има предвид ръкополагането на Тернопилския и Бучацкия Митрополит Васил Боднарчук, който е ръкоположен на 31 март 1990 г. от Митрополит Лвивски и Халицки Йоан Боднарчук, който е бил йерарх на РПЦ, от Епископ Симферополски Варлаам Илюшченко, също клирик на РПЦ и Епископ Яснополски Викентий Чекалин от катакомбната църква.

Тъй като в ръкополагането на Чекалин участва и Йоан Боднарчук, това означава, че той е бил убеден в каноничността на неговото ръкополагане. Освен това, когато Викентий решава да се присъедини към Римокатолическата църква, тогавашният униатски митрополит Лвивски и Халицки Володимир Стернюк по указание на Папата от 10 януари 1991 г. го приема в същата йерархична степен, която той е имал в Православната църква без преръкополагане.

Каноните на Светите Отци на Църквата

Във втората част, озаглавена «граници на прилагане на икономѝите», става въпрос за това, че хората, които са били лишени от власт или са били ръкоположени в разкол и търсят възстановяване, трябва да покажат, че се покайват. Един от основните аргументи е позоваването на І Канон на Свети Василий Велики, където четем: «тези, които са в самочинни сборища, да се изправят с покаяние и обръщане, и пак да се присъединяват към Църквата. Дори ония, които се намират в някоя църковна степен и са отстъпили с непокорни, когато се покаят, нерядко се приемат пак в същата степен».[5]. Малко по-долу, за да потвърдят този аргумент, без да се позовават дават откъс от разясненията на византийския Канонист Йоан Зонарас [6]: «а тези, които са в самочинни сборища и отново се присъединяват към църквата, ако се изправят с пристойно покаяние и се присъединят така, че често, (вместо: понякога) се приемат дори в същата степен». От Теодор Валсамон: «тези, които организират самочинни сборища, отново се присъединяват към Църквата, ако се покаят достойно така, че нерядко се приемат дори в предишната степен». Аристин: «Такива, които се покаят и се поправят с достойно покаяние и обръщане, се присъединяват отново към Църквата, като единно тяло». После се говори за 8-ми Канон на Първия Вселенски събор, който гласи, че разколниците могат да бъдат приети само с писмена изповед и се споменават случаите с Новациан и иконоборците.

Тук ясно се вижда невежеството на руските съставители, че не знаят този член от Каноничното право и църковната история. «Парасинагога» (самочинно сборище – Бел. Doxologia INFONEWS), за която Свети Василий Велики говори в 1-ви Канон, и разколът са различни неща. Значението на тези два термина е сходно, но има и доста различия. Парасинагогата се образува, когато Архиереи, Йереи и др. свикват събор без разрешението на каноничната Църква и се отлъчват и осъждат от управляващата Църква и нейните решения като заговорници. Ето защо Свети Василий Велики изисква писмена демонстрация на покаянието или устно за онези, които някога са били отлъчени от каноничната Църква, и гореспоменатите византийски канонисти говорят за това.

Разколът възниква, когато свалят един или няколко Епископи и създадат нова църковна структура, и по този начин се отделят от каноничната Църква, но във всеки случай не я отлъчват. Що се отнася до приемането на новацианите или катарите, Зонарас пише: «Този ​​Канон определя, че трябва да удостоверят писмено, че ще следват догмите на Католическата Църква и трябва да бъдат облечени, приети и устроени во Христа според реда».

Когато тълкува този Канон, канонистът споменава, че те трябва да изповядват вярата и догмите на Католическата Църква в писмена форма, а не да им се дава покаяние, за това, че са били в схизма. Въпросът за Новациан не е бил толкова до юрисдикцията, колкото както в случая с Църквата в Украйна, догматичен. Същото се отнася и за иконоборците. Църквата е изисквала писмено или устно покаяние, тъй като Църквата счита иконоборството за ерес, така че иконоборците са били еретици и следователно е трябвало да изповядват вяра.

Апелационното право на Константинополския Патриарх

В същата част на статията, в която се говори за прилагането на църковната икономия, СБК твърди, че премахването на наказанието за разкол се извършва само от тази църковна власт, която го е наложила и се споменават такива Канони като 5-то Правило на Първия Вселенски събор, 32-о Апостолско Правило и 6-то Правило на Антиохийския Събор. По този начин (руските богослови – Бел. ред.), се опитват да покажат, че Вселенската Патриаршия няма апелационно право, като утвърждават, че щом Църквата на Москва е забранила украинските Архиереи, Църквата на Новия Рим няма право да сваля забраната, защото само същата църква или Вселенският Събор може да премахне забраната. Разбира се тези аргументи, които представихме по-горе, са напълно неоснователни и нямат нищо общо с историческата реалност.

Първо, апелационното право, но и прерогативите на Папа, Вселенският Патриарх получава на Втория Вселенски събор през 381 г. (виж 3-ти Канон). Когато тълкува третия Канон, Зонарас казва, че: «150 боголюбиви Епископи дадоха еднакво предпочитание на най-свещената Катедра на Новия Рим». Така още през 343 г. апелационното право на Епископа на Рим е утвърдено от Сердикийския събор (6-ти Канон).

Това е залегнало в 36-ия Канон на Трулския Вселенски събор: «Ние постановяваме, че Престолът на Константинопол да се ползва с еднакви предимства като Престола на Древния Рим и в църковните работи», същото виждаме и в 28-ия Канон на IV Вселенски събор. Тъй като в 3-ия Канон на Втория Вселенски събор има известна неяснота, Четвъртият Вселенски събор издава канони 9 и 17, в които ясно се подчертава, че клирик от която и да е поместна Църква може да се обърне към Вселенския Престол.

Византийският канонист Теодорос Валсамон, когато тълкува 12-ия Канон на Антиохийския събор, пише: «На всеки, който е осъден и счита себе си за несправедливо осъден, се предоставя помощ за отзоваване (апелация)… Вторият и Четвъртият Вселенски Събор дават на Константинополския Патриарх преимуществата на Папа и определят, че той трябва да бъде почитан във всичко като Папа; тогава при необходимост присъдата му не трябва да се подлага на апелация, така както императорската присъда не се обсъжда отново. Следователно, както изглежда, Синодалните укази се издават със същите предимства като императорските укази. И ако това е така, тогава другите аргументи напълно губят своята сила. Защото дали Патриархът ще съди някого от посветените или от миряните, или мирянин с посветен, по императорска заповед, или по свое право, с друг член на съда, или сам, във всеки случай той ще бъде над всяка нова дискусия; а който се осмели да подаде молба към императора да преразгледа присъдата на Патриарха, ще бъде виновен за нарушаването на това правило. Защото, ако не е допустимо да се натоварва императорът с молба за преразглеждане на присъдата на който и да е Митрополит, още повече не трябва да се разрешава патриаршеският съдебен процес да бъде прехвърлян на императора» [7].

Затова сме убедени, че решението на Вселенския Патриарх не подлежи на обжалване и разглеждане от никоя поместна Църква. Според Свещените Канони клирик, лишен от власт, може да бъде възстановен: а) от Църквата, която го е свалила; б) от Вселенския събор; г) от Вселенския Престол на Новия Рим. В случая при възстановяването на украинските Архиереи от Вселенската Патриаршия клириците са възстановени от нея, тъй като както разбрахме по-горе Киевската Митрополия никога не е била предавана на Московската Църква.

В третата част, озаглавена «Липса» на легитимност на Православната Църква в Украйна, авторите твърдят, че тъй като в Автокефалната Църква в Украйна не били влезли по-голямата част от православните украинци, това означавало, че тя не била законна. Православната Църква никога не е брояла и не брои паството си, защото истината не е в големите числа.

Както знаем, на историческия обединителен събор, който се проведе в Света София Киевска на 15 декември 2018 г., имаше само двама Архиереи от Московската Църква. Останалите десет, които се бяха съгласили да участват, не успяха да го направят, тъй като им попречиха с добре известни московски методи. В продължението статията нарича Православната Църква в Украйна «национална църква», но за съжаление нарочно се забравя, че началото на ереста на етнофилетизма бе положено от Москва. Именно Московия по националистически и политически причини се откъсна от каноничното тяло на Църквата, русифицирайки Московската Митрополия.

РПЦ игнорира решенията на Вселенските събори

В четвъртия раздел, озаглавен «Изопачаване на ролята на първия Епископ в Православната Църква», са представени много от антицърковните учения, които, както изглежда, Московската Църква изповядва, чак до игнорирането на решенията на Вселенските Събори. Главният въпрос, поставен от СБК (Руската богословска комисия – Бел. ред.), се отнася до църковната компетентност и отговорност на Първия Епископ на Православната Църква, тоест Вселенския Патриарх.

Както знаем, през първото хилядолетие централна роля в живота на Църквата играе Вселенският Събор, който решава всички църковни въпроси. Тези събори се свикват по инициатива на византийските императори и са председателствани от Източните Патриарси с представители на Римската Църква. След разпадането на Пентархията водещата роля преминава към Светия Разширен Синод (Ендимуса) [8], а по-късно и към Патриаршеския Събор на Вселенската Патриаршия. Вторият всъщност е продължение и развитие на първия. По този начин тъй като през второто хилядолетие Римската Църква не е в евхаристийно общение с Източните Патриарси, в Православната Църква вече няма две равни предимства на Стария и Новия Рим, а само Константинополски Патриарх като глава и майка на всички поместни Православни Църкви. Църквата на Новия Рим става първата Църква, която отговаря за запазването на единството на Църквата. Всички велики Събори винаги се провеждат в Константинопол и се свикват от Вселенския Патриарх, който винаги председателства.

В синодалното писмо на Патриарха на Новия Рим Гавриил III до [Патриарха] Герасим Александрийски, посветено на конкретния въпрос, се обръща внимание на специалната роля на Константинополската Църква: «Тогава е необходимо отново да следваме направеното от Вселенския Престол, който, освен всички други предимства, има правото да управлява и регулира по цялата земя пълнотата на християните в правилните църковни догми и заповеди, и в църковните правила и традиции». Нещо повече, Патриаршеският събор, който наподобява институцията на Вселенския събор през второто хилядолетие, може да свали дори други Патриарси, Архиепископи, Митрополити и Епископи. Например по покана на Руския император в Москва е свикан Събор под председателството на Вселенския Патриарх, на него присъстват още трима Патриарси и те свалят Московския Патриарх Никон. Ако погледнем деянията, ще се убедим, че Светата Тетрархия е съдила и императора, и Московския Патриарх Никон.

Изключителните предимства на Вселенския Патриарх са одобрени от Вселенските събори и те са по-високи от тези на Предстоятелите не само в първенството на честта, но и в предимствата на привилегиите. Това се потвърждава от факта, че когато Антиохийският Патриарх посещава Москва и гражданските власти го молят да издигне Москва в Патриаршия, той отнася въпроса към Вселенския Престол като упълномощена институция. В хрисовул-томоса за издигането на Московската Митрополия до Патриаршия се подчертава ролята на Църквата на Новия Рим: «Ние изповядваме и осъществяваме в царството на град Москва установяването и назначаването на г-н Иов Патриарх, така че в бъдеще той да бъде почитан и призован заедно с нас Патриарсите и да има чин в молитвите след Йерусалимския, и да може като своя глава и начало да има Апостолски Престол в Константин Град, както и другите Патриарси [9]».

Заслужава внимание и важният факт, че това е писмо на Московската Църква през 1663 г. до Константинополския Патриаршески Синод, в което руснаците задават въпроси и молят за отговор от четиримата Патриарси. Един от въпросите се отнася до ролята на Вселенската Патриаршия в Православната Църква и темата за апелацията: «Дали всеки съд на други Църкви принадлежи на Престола на Константинопол и получава от него завършване на  всеки църковен въпрос» [10]?

Съветът на Патриарсите отговаря: «Това предимство на Римския папа е било преди отделянето на Църквата от гордостта и свободното зло, но когато той вече се отделя (от Църквата – Бел. ред.), въпросите на Църквите се изпращат до Константинополския Престол и той взима решения като този, който има същите предимства както в Стария Рим, защото както казва Четвъртият Сердикийски канон, ако някой епископ бъде низвергнат от сан от съд на съседни епископи и заяви, че може отново да представи оправдание, тогава на мястото му да не се поставя друг, докато Римският епископ, като разгледа делото, не произнесе свое решение по него» [11]. Нещо повече, Патриаршеският Синод на Константинопол, който всъщност изпълнява [функциите] на Вселенски събор през второто хилядолетие, е можел да сваля дори Патриарсите, Архиепископите, Митрополитите и Епископите.

Необходимо е да подчертаем този неприемлив факт, в който се убеждаваме, че Православната Църква в Москва не приема напълно решенията на Вселенските и Поместни Събори. Ако изучим внимателно църковния лексикон на [Москва], ще видим, че в него напълно е изчезнал каноничният титул на Константинополския Патриарх и вместо да го споменават като «Вселенски Патриарх», просто го наричат «Константинополски Патриарх». Преди това ситуацията е била друга, например ако видим писмото на Московския [Патриарх] Адриан до Вселенския Патриарх, то в него се казва: «На Негово Всесветейшество и всеблаженство г-н и Владика, брат и слуга-другар на нашата мирност г-н Калиник, Архиепископ на Константинопол Новия Рим и Вселенски Патриарх, предаваме целувки и поздравления».

В заключение стигаме до извода, че можем да кажем, че Московската Църква не приема изцяло, а избирателно, решенията на Светите и Вселенски събори, което я води до отпадане от Православието.


Бележки

[1] http://www.patriarchia.ru/gr/db/text/5510107.html

[2] « Ὁ ἐν ἁγίῳ Πνεύματι ἀγαπητός καί περιπόθητος ἀδελφός καί συλλειτουργός τῆς ἡμῶν μετριότητος (πατριάρχης Μόσχας) ἔχῃ ἐπ ‘ἀδείας χειροτονεῖν Κιέβου Μητροπολίτην κατά την ἐκκλησιαστικήν διατύπωσιν, … ἑνός μόνου φυλαττομένου, δηλαδή ἡνίκα ὁ Μητροπολίτης Κιέβου ἱερουργῶν εἴη τήν ἀναίμακτον θείαν μυσταγωγίαν ἐν τῇ παροικίᾳ ταύτῃ, μνημονεύοι ἐν πρώτοις τοῦ σεβασμίου ὀνόματος τοῦ Παναγιωτάτου Οἰκουμενικοῦ Πατριάρχου , ὡς ὄντος πηγή καί ἀρχή, ὑπερκειμένου πάντων τῶν πανταχοῦ παροικιῶν τε καί ἐπαρχιῶν, ἔπειτα τοῦ Πατριάρ χου Μοσκοβίας (ως παρόντος στην Θεία Λειτουργία) ».

[3] « Οικουμενικός Θρόνος και η Εκκλησία της Ουκρανίας – Τα Κείμενα Ομιλούν », σελ. 10.

[4] « καὶ διδόντως οἰκονομικῶς ἐκείνῳ τὴν τοιαύτην ἄδειαν » .

[5] τοὺς δὲ ἐν ταῖς παρασυναγωγαῖς , μετανοίᾳ ἀξιολόγῳ καὶ ἐπιστροφῇ βελτιωθέντας , συνάπτεσθαι πάλιν τῇ Ἐκκλησίᾳ … ὥστε πολλάκις καὶ τοὺς ἐν βαθμῷ συναπελθόντας τοῖς ἀνυποτάκτοις , ἐπειδὰν μεταμεληθῶσιν , εἰς τὴν αὐτὴν παραδέχεσθαι τάξιν .

[6] τοὺς δὲ παρασυνάγοντας , συνάπτεθαι πάλιν τῇ ἐκκλησίᾳ , ἐπιστρέφοντας ἐν μετανοίᾳ ἀξιολόγῳ ˙ καὶ τοσοῦτον συνάπτεσθαι τῇ ἐκκλησίᾳ , ὤστε καὶ εἰς τὸν αὐτὸν πολλάκις , ἀντὶ τοῦ , ἔστιν ὅτε , παραδέχεσθαι αὐτοὺς βαθμὸν .

[7] « παντὶ καταδικαζωμένῳ καὶ ἀδικεῖσθαι οἰομένῳ , ἡ τῆς ἑκκλήτου ἐδόθη βοήθεια …. ἡ δὲ δευτέρα οἰκουμενικὴ σύνοδος καὶ ἡ δ ‘ δεδώκασι τῷ πατριάρχῃ Κωνσταντινουπόλεως τἀ προνόμια τοῦ πάπα , καἰ ὥρισαν κατἐκεῖνον ἐπὶ πᾶσι τιμᾶσθαι ἐξ ἀνάγκης ἐκκλήτῳ οὐχ ὑποπέσει ἡ τούτου ἀπόφασις , ὥσπερ οὐδὲ ἡ βασιλικὴ ἀπόφασις ἀνακρίνεται , διὰ γὰρ τοῦτο , ὡς ἔνοικε , καὶ τὰ συνοδικὰ σημειώματα κατὰ τὰ προνόμια τῶν βασιλικῶν σημειωμάτων ἀπολύονται . Τούτο δὲ οὔτως ἔχοντος, πάντως ἀπρακτοῦσι καἰ τὰ λοιπὰ δικαιολογήματα. Κἄν γὰρ ἱερατικούς τινας δικάση ὁ πατριάρχης, κἄν λαϊκοὺς, κἄν λαϊκὸν μετὰ ἱερωμένου, κἄν διὰ βασιλικῆς προστάξεως, κἄν οἰκείῳ δικαίῳ, κἄν μετὰ συνδικαστοῦ, κἄν μόνος, πάσης ἀνακρίσεως ἔσται ἐπέκεινα καὶ τολμήσας ἐκκαλέσασθαι εἰς βασιλέα χάριν τοῦ ἀνακαινισθῆναι τὴν πατριαρχικὴν ἀπόφασιν , ὑπόδικος ἔσται τῷ παρόντι κανόνι. Εἰ γὰρ οὐκ ἐφεῖται βασιλέα ὀχλεῖν χάριν τοῦ άνακριθῆναι τὴν τοῦ δεῖνος μητροπολίτου ἀπόφασιν , πολλῷ πλέον οὐκ ἐκχωρηθήσεται πατριαρχικήν διάγνωσιν παρά βασιλεῖ γίνεσυαι εἰσαγώγιμον » .

[8] Събор на Архиереите, които се намират в Константинопол.

[9] « ὁμολογοῦμεν καὶ τελοῦμεν ἐν τῇ βασιλευούσῃ πόλει Μόσχᾳ τὴν ἐγκαθίδρυσιν καὶ τὸν διορισμὸν τοῦ κυρίου Ἰώβ Πατριάρχου , ἵνα καὶ εἰς τὸ μέλλον τιμᾶται καὶ ὀνομάζηται μεθ ‘ ἡμῶν τῶν Πατριαρχῶν καὶ ἔχῃ τὴν τάξιν εἰς τὰς εὐχὰς μετὰ τὸν τῶν εροσολύμων, καὶ ἵνα ὡς κεφαλὴν καὶ ἀρχὴν ἔχῃ αὐτὸς τὸν Ἀποστολικὸν Θρόνον τῆς τοῦ Κωνσταντίνου πόλεως ὡς καὶ οἱ ἄλλοι Πατριάρχαι .

[10] « Εἰ τῷ Κωνσταντινουπόλει Θρόνῳ ἐφεῖται πᾶσα κρίσις ἄλλων Ἐκκλησιῶν καὶ παραὐτοῦ λαμβάνει ἐκάστη ὑπόθεσις ἐκκλησιαστική πέρας .

[11] Пълният текст на този Канон, преведен на славянски: Ако някой Епископ бъде лишен от сан от съда на Епископите, които се намират по съседство, и каже, че поема задължението да се оправдае: да не се поставя друг на негово място, освен ако Епископът на Рим не научи за случая, и не произнесе определението си по него.

[12] Ὡς εὐπειθὴς υἱὸς τῆς περιποθήτου ἡμῶν Μητρός, Ὀρθοδόξου, Καθολικῆς Ἐκκλησίας, διατηρῶν πάντοτε τὴν εὐλάβειαν πρὸς τὴν Ὑμετέραν Παναγιότητα, ὡς πρῶτον αὐτῆς τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐκκλησίας Ἀρχιποίμενα, καὶ κατὰ πνεῦμα Ἡμῶν Πατέρα…

… Ἀμελήσωμεν τὴν διόρθωσιν τῆς τε Ἐκκλησιαστικῆς Διοικήσεως καὶ τοῦ Ἱερατείου, καὶ ἵνα μὴ εὑρεθῶμεν ἀναπολόγητοι, ὅτε ὁ ἀπροσωπόληπτος Κριτὴς μέλλει ζητεῖν παρ’ Ἡμῶν λόγον περὶ τῆς τοσαύτης παρ’ Αὐτοῦ ἐγχειρισθείσης Ἡμῖν ἐπιστασίας. Ὅθεν κατὰ τὸ παράδειγμα τῶν πρώτων ἐν τε τῇ Παλαιᾷ καὶ ἐν τῇ Νέᾳ Διαθήκῃ εὐσεβῶν Βασιλέων, ἀναλαβόντες φροντίδα καὶ ζῆλον ἕνεκα τῆς τε Ἐκκλησιαστικῆς διορθώσεως καὶ τοῦ Ἱερατείου, καὶ μὴ ἔχοντες εἰς τοῦτο ἀρμοδιώτερον μέσον, παρὰ τὴν Συνοδικὴν Διοίκησιν, διὰ τοῦτο μετὰ πολλὴν ὀρθὴν κρίσιν καὶ βουλὴν μετά τε τοῦ Ἱερατείου καὶ τοῦ τῶν λαϊκῶν τάγματος τοῦ Ἡμετέρου Βασιλείου, ἐνεκρίναμεν συστῆσαι Πνευματικὴν Σύνοδον, ἰσοδυναμοῦσαν τοῖς Πατριάρχαις, ὅ ἐστι, μίαν ἀνωτάτην πνευματικὴν Διοικητικὴν Ὁμήγυριν, πρὸς Κυβέρνησιν τῆς Ῥωσσικῆς Ἐκκλησίας τοῦ Ἡμετέρου Βασιλείου Κράτους, ἀπὸ ἄξια ἱερωμένα ὑποκείμενα Ἀρχιερέων τε καὶ Κοινοβιαρχῶν, ἀποχρῶντα τὸν ἀριθμόν, καὶ διετάξαμεν Ἡμετέρῳ θεσπίσματι πᾶσι τοῖς ὑπηκόοις Ἡμῶν, κληρικοῖς τε καὶ λαϊκοῖς λογίζεσθαι ταύτην σεβασμίαν καὶ ἱκανὴν Διοίκησιν, καὶ ὑπείκειν αὐτῇ τῇ Συνόδῳ ἐν πᾶσι τοῖς Ἐκκλησιαστικοῖς πράγμασι, καθὼς ὑπετάσσοντο τοῖς πρότερον Πατριάρχαις πάσης Ῥωσσίας. Ταύτῃ τε τῇ Ἱερᾷ καὶ Ἁγιωτάτῃ Συνόδῳ διωρίσαμεν, διὰ τῆς γενομένης διατάξεως, ὅπως διοικῶσι τὴν Ἁγίαν Ἐκκλησίαν…

Ἐπειδὴ δὲ Ἡμεῖς πανευμενῶς προσετάξαμεν ταύτῃ τῇ Ἁγιωτάτῃ Πνευματικῇ Συνόδῳ ἔχειν μετὰ τῆς Ὑμετέρας Παναγιότητος ἀναφορὰν καὶ ἀλληλογραφίαν ἐν πάσαις ταῖς Ἐκκλησιαστικαῖς ὑποθέσεσιν, ἀξιοῦμεν καὶ τὴν Ὑμετέραν Παναγιότητα, ὅπως εὐδοκήσαντες διατηρῆτε μετὰ τῆς Συνόδου ταύτης ἀλληλογραφίαν καὶ ἀναφορὰν περὶ τὰς πνευματικὰς ὑποθέσεις…


Приложение 1

Кореспонденцията между руския император Петър I и Вселенския Патриарх Йеремия относно премахването на патриаршеския статут на Московската Църква

Писмо на руския император от 30.09.1721 г.

До Негово Светейшество най-мъдрия и най-красноречивия на Новия Рим и Вселенски Патриарх, Йеремия, наш Отец в Христа, на когото подобава благоговение[12].

«Като благопослушен син на нашата многожелана Майка на нашата Православно-католическа Църква, като пазя винаги почитание към Ваше Светейшество като Първи Архипастир на тази Православна Католическа Църква, и като духовен наш баща, решихме, че трябва да уведомим… след много разумни разсъждения и съвети, както с духовни, така и със светски чинове на нашата държава, разсъдихме да създадем равносилен по власт на Патриарсите духовен Синод, … за управлението на Църквата на нашата всеруска държава… И се надяваме, че Ваше Светейшество, като пръв Архиерей на Православната Католическа Източна Църква, да признаете за благо това наше учреждение и съставения Духовен Синод, и да отправите послание за това до Техни Блаженства другите Патриарси на Александрия, Антиохия и Йерусалим. Тъй като всички ние милостиво заповядахме на този най-свещен духовен Синод да има всякакви взаимоотношения с духовни дела и кореспонденция с Ваше Светейшество, и пак молим Ваше Светейшество да съхраните кореспонденция и общуване с този Синод, касаещи ползата от църковните духовни дела, които от сега нататък ще имат всеруските Патриарси».

Отговор на Вселенския Патриарх Йеремия към московския император Петър І, 23.09.1723

Установеният в Руската Света и велика държава да бъде и да се нарича наш брат в Христа[13] [2] Свети и Свещен Синод от всички благочестиви и православни християни… Той има право да извършва и утвърждава същото като четирите Апостолски Свети Патриаршески Престола.

Приложение 2

Писмо на Йерусалимския Патриарх Доситей до Московския Патриарх за неканоничните действия в Украйна

«Може би Вие искате да ви дадем нашата Епархия и да Ви измием краката… Може би смятате, че това не е достатъчно, че Московската Митрополия е станала Патриаршия, и вие сте избрани от Синода и всички ви смятат за Патриарх?
Но Вие заискахте чужда Епархия! Но Вие можехте да станете представител на Константинополската Патриаршия по отношение на Киевската Митрополия. Казвате, че е било необходимо да се ръкоположи Киевски Митрополит, но ние смятаме, че Вашата мотивация не беше необходимост, а страстно желание да придобиете чужда Епархия. Затова питам, ако не беше необходимо, защо преминахте границите, установени от Отците? Кой може да прости това? Правейки това, без да има нужда, но за удовлетворяване на амбициите си, вместо да правите добро, [Вие] нанесохте голяма вреда на Църквата. Първо, защото си накърнихте честта, и второ, защото това е унижение и хаос за Източната Църква и нарушаване на мира на християните от тази Митрополия. Тъй както християните, подчинени на Полша, могат да избират друг митрополит.»

Приложение 3

Грамота за ръкополагане на Митрополит Васил Боднарчук

Приложение 4

Свидетелство за приемането на Викентий Чекалин в Римокатолическата Църква с настоящия му йерархичен сан

БИБЛИОГРАФИЯ

  • Βαβούσκος Α., Λιάντας Γ., Θεσμοί του αυτοκεφάλου και του αυτονόμου καθεστώτος στην Ορθόδοξη Εκκλησία , εκδ. Μέθεξις, Θεσσαλονίκη 2014.
  • Δελικάνη Κ., Πατριαρχικά Έγγραφα Β ‘ , εκ του Πατριαρχικού Τυπογραφείου, εν Πόλει 1904.
  • Δελικάνη Κ., Πατριαρχικά Έγγραφα Γ ‘ , εκ του Πατριαρχικού Τυπογραφείου, εν Πόλει 1905.
  • Ράλλη Γ.Α., και Ποτλή Μ., Σύνταγμα Θείων και Ιερών Κανόνων , τ όμος Β ‘ , εκδ. Χαρτοφύλακος, Αθηνήσιν 1852.
  • Ράλλη Γ.Α., Ποτλή Μ., Σύνταγμα Θείων και Ιερών Κανόνων , τόμος Γ , εκ της Τυπογραφίας Γ. Χαρτοφύλακος, Αθήνισιν 1853.
  • Οικουμενικός Θρόνος και η Εκκλησία της Ουκρανία – Τα Κείμενα Ομιλούν, 2018.

Διαδικτυακές Πηγές:

https : // drevo – info . ru / articles / 1639. html

https://slovar.cc/rel/drevo/2307377.html

https: // www . ec – patr . org / docdisplay . php ? lang = gr & id = 2566 tla = gr

https://orthodoxia.info/news/ ιστορικη – επιστολη – όταν – ο – ιεροσολύμων /

https://panorthodoxsynod.blogpost.com/2020/03/blog-post_86.html

https://panorthodoxsynod.blogpost.com/2020/03/blob-post_58/html

http://www.patriarchia.ru/gr/db/text/5510107.html

Източник: Духовний Фронт України


DONATION

If you wish, you can support us with your donation. We thank you from the bottom of our hearts!


✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎