Свети Василий Велики за завистта | ОМИЛИЯ XI

Автор: Свети Василий Велики
Бог е благ и дава блага на достойните; дяволът е лукав и спомага за грехове от всякакъв вид. И както след Благия следва независтливост, така навсякъде след дявола ходи завист. Да се пазим, братя, от тази страст – завистта, за да не станем съучастници в делата на противника и да не се подложим впоследствие на еднакво осъждане с него. Щом възгорделият се попада под еднаквоосъждане с дявола (1 Тим. 3:6), то как завистливият ще избегне приготвеното за дявола наказание?
В човешките души не се ражда по-гибелна страст от завистта. Тя вреди по-малко на другите, но първото и домашно зло е за онзи, който я притежава. Както ръждата изяжда желязото, така завистта изяжда душата, в която живее. Или по-добре да кажем, както за ехидните се говори, че се раждат, прегризвайки носещата ги утроба, така и завистта обикновено поглъща измъчваната от нея душа.
Завистта е скръб за благополучието на ближния. Затова на завистливия никога не му липсват скърби и огорчения. На нивата на ближния има добра реколта? Домът му изобилства от всичко необходимо за живот? Или не му липсват никакви радости? Всичко това е храна за болестта, всичко увеличава страданията на завистливия. Затова той не се различава ни най-малко от гол човек, по когото всички мятат стрели. Мъжествен ли е някой, или е с добро телосложение? Това поразява завистливия. Друг има красиво лице? Това е нов удар за завиждащия. Еди-кой си превъзхожда мнозина с душевни предимства, привлича погледите към себе си и възбужда завист с благоразумието си и със силата на словото; друг е богат, прочут с щедростта си в даването на милостиня и с общителността си с нуждаещите се, получава множество похвали от облагодетелствани. Всичко това са удари и рани, нанасяни право в сърцето на завистника.
Но най-мъчителното в тази болест е, че завистливият не може да я открие. Макар да навежда поглед към земята, да ходи унил, смутен, да се оплаква, да загива в злото, при все това, когато го попитат за страданието му, се срамува да направи нещастието си известно на другите и да каже: „Аз съм завистлив и зъл човек. Смазват ме съвършенствата на приятеля ми. Тъгувам за благодушието на брат си. Не мога да гледам чуждите съвършенства, напротив, считам благоденствието на ближния за мое лично нещастие“. Ако пожелае да каже истината, би трябвало да каже така. То тъй като не се решава да го изрече, то болестта, която го гложди и изяжда вътрешностите му, се задържа в дълбините на душата му.
Затова той не приема лечител на болестта си, не може да намери никакъв лек, избавящ от страдания, макар Писанието да е пълно с такива целебни средства. Напротив, той очаква една утеха в бедата си – да види падението на някого от възбуждащите завистта му. Един е пределът на омразата – да види, че предизвикващият завист от щастлив е станал нещастен и възбуждащият съревнование е станал жалък. Помирява се и става приятел тогава, когато го види плачещ или го срещне натъжен. Не се весели заедно с веселящия се, но пролива сълзи заедно със скърбящия. И ако оплаква житейския обрат, при който човекът от голямо щастие е изпаднал в голямо нещастие, той хвали предишното му състояние не от човеколюбие, не от състрадание, а за да направи бедата му по-тягостна за него. След смъртта на сина му го хвали, обсипва сина с хиляди похвали, че е бил и прекрасен, и схватлив в учението, и способен във всичко; а ако детето беше живо, езикът на завистника не би промълвил и една добра дума за него. Щом види, че мнозина започват да го хвалят заедно с него, отново се променя, отново почва да завижда на починалия. Смаян е от богатството след разоряването. Хвали телесната красота или сила, или здраве едва след болест. И казано най-общо, враг е на наличното и е приятел на загубеното.
Какво може да бъде по-гибелно от тази болест? Това е развала на живота, поругаване на природата, вражда против онова, което ни е дадено от Бога, противопоставяне на Бога. Какво опълчи виновника на злото – демона, на война против човека? Не е ли завистта? Богоборецът явно се изобличи чрез завистта, когато възнегодува против Бога за щедрите му дарове към човека, но отмъсти на човека, защото не  можеше да отмъсти на Бога. Същото направи и Каин, първият ученик на дявола, който се научи от него на завист и на убийство – на тези сродни беззакония, които и Павел съчета, като каза: пълни със завист, убийство (Рим. 1:29). И какво направи Каин? Видя честта от Бога и се разпали от ревност, унищожи отличения с чест, за да оскърби Почелия го. Нямайки сили за богоборство, изпадна в братоубийство. Да избягваме, братя, този недъг, който става учител по богоборство, майка на човекоубийството, нарушаване на естествения ред, забравяне на родството, неописуемо бедствие.
За какво скърбиш ти, човече, без да си претърпял нищо лошо? Защо тръгваш на война против човек, който има някакви блага и не е ощетил твоите блага?
Завистта е най-непреодолимият вид вражда. Благодеянията правят другите недоброжелатели малко по-кротки. А завистливият и злонравният още повече се раздразва от стореното му добро. Колкото повече благодеяния вижда той към себе си, толкова по-силно негодува, скърби и се огорчава. Повече се оскърбява от силата на благодетеля, отколкото да изпитва благодарност за стореното за него. Кой звяр не превъзхождат завистливите с жестокостта на нравите си? Не надминават ли по жестокост и най-неукротимия сред тях. Кучетата, ако ги хранят, стават кротки; лъвовете, когато се грижат за тях, се опитомяват. Но завистливите още повече освирепяват, когато им правят услуги.
Кое направи благородният Йосиф роб (вж. Бит. 37)? Не беше ли завистта на братята му? Затова неразумието на този недъг е достойно за удивление. Като се уплашили от възможно сбъдване на сънищата, продали брат си в робство, сякаш хората никога не се покланят на роб. Но ако сънищата са истинни, възможно ли е човек да направи така, че предвещаваното от тях да не се изпълни? Ако са лъжливи, за какво завиждате на заблудилия се? Но ето, по Божий промисъл мъдростта им се превръща в нищо. С каквото мислели да попречат на сбъдването на предвещанието, със същото, както се оказало, проправили път на събитието. Ако не беше продаден, Йосиф не би отишъл в Египет, не би се подхвърлил, поради целомъдрието си, на клеветите на похотливата жена, не би бил затворен в затвора, не би завързал познанство с фараоновите служители, не би почнал да тълкува сънища, не би получил за това власт над Египет и братята му, дошли при него поради недостиг на жито, не биха му се поклонили.
Обърни се с мисълта си към най-голямата завист, проявена в най-важния случай, която поради яростта на иудеите бе насочена към Спасителя! За какво завиждаха? За чудесата. А какви бяха тези чудеса? Спасение на нуждаещи се. Гладни биваха нахранвани; и срещу Хранещия ги бе почната война. Мъртви бяха възкресявани; и Животворящият стана предмет на завист. Демони бяха изгонвани; и замисляха коварни планове срещу Повеляващия на демоните. Прокажени се очистваха, хроми прохождаха, глухи прочуваха, слепи проглеждаха; и преследваха Благодетеля. Накрая предадоха на смърт Дарилия живота, бичуваха Освободителя на човеците, осъдиха Съдията на света. Така злобата на завистта се простря върху всичко. И от сътворението до свършеха на света унищожителят на живота ни – дяволът, наранява и проваля само с това оръжие всички, дяволът, който се радва на нашата гибел, сам падна поради завист и поваля и нас със себе си чрез същата страст.
Счита се, че страдащите от завист са по-вредоносни от отровните животни, които пускат отрова през раната и ухапаното място постепенно загнива; а някои мислят за завистливите, че нанасят вреда дори само с поглед, така че от завистливия им поглед тела със здраво и силно телосложение, цъфтящи поради младостта си с цялата си красота, почват да вехнат. Цялата им жизненост внезапно изчезва, сякаш от завистливите очи се излива някакъв гибелен, вредоносен и унищожителен поток. Аз отхвърлям това мнение, защото то е светско и се поддържа от възрастни жени в женските стаи. Но твърдя, че ненавистниците на доброто – демоните, щом намерят в някои хора присъщи за демоните намерения, правят всичко възможно, за да се възползват от тях за собственото си намерение, поради което употребяват и завистливите очи в служба на собствената си воля.
Можем донякъде да разпознаваме завистливите и по самото лице. Очите им са сухи и мрачни; бузите им са хлътнали, веждите са свъсени, душата е смутена от страст, няма вярно разсъждение за нещата. За тях не са похвални нито добродетелната постъпка, нито силата на словото, украсена с достойнство и приятност, нито всичко останало, заслужаващо подражание и внимание. Както лешоядите, прелитайки покрай много ливади и множество приятни и благоухаещи места, се стремят към нещо зловонно, и както мухите, отминавайки здравото, бързат към гнойта, така завистливите не гледат блясъка на живота и значимостта на заслугите, а налитат само на гнилото. И ако се случи някой да сгреши в нещо (както често се случва при хората), те разгласяват това, искат той да е известен именно с него, както и злонамерените художници отличават лицето на изобразявания от тях на картина с изкривен нос или с някой белег, или с друг природен или придобит недостатък. Те са майстори в това – да направят и похвалното прерязано, да го претълкуват в лош смисъл и да оклеветят добродетелта, като я представят във вид на граничещия с нея порок, наричат мъжествения дързък, целомъдрения – безчувствен, справедливия – жесток, благоразумния – коварен. Клеветят онзи, който обича великолепието, че има груб вкус; казват за щедрия, че е разточителен, и за пестеливия – че е скъперник. И общо взето, всеки вид добродетел не остава при тях без име, което е заимствано от противоположния порок.
Затова, щом като от завистта, като от извор, за нас произтича смърт, лишаване от блага, отчуждение от Бога, нарушаване на установеното, унищожение на всички житейски блага, то нека послушаме Апостола и да не бъдем пустославни, един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме (Гал. 5:26), а по-скоро да бъдем един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ни прости в Христа Иисуса, нашия Господ (Еф. 4:32), на Когото слава с Отца и Светия Дух във вечните векове. Амин!
Източник: Свети Василий Велики, Архиепископ на Кесария Кападокийска. Творения. Т. IV. Света Гора, Славянобългарски манастир „Свети Вмчк Георги Зограф“, 2008.

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal