ПРАВОСЛАВНАТА ГЕОПОЛИТИКА НА РУСИЯ – II ЧАСТ: Бащите – основатели на евразийството

Автор: д-р Искрен Иванов – преподавател по международни отношения в Софийския Университет „Свети Климент Охридски“ и гост-изследовател в Тексаския Университет, САЩ. Специализирал е в Университетите на Принстън, Йейл и Делауеър, както и в Университета в Гранада. Гост-преподавател в Университета „Сорбона“, Франция.

Автор е на книгата „Православната геополитика на Русия“ – част от международно изследване, посветено на руското влияние в България. Изследването разглежда начина, по който Москва инструментализира Православието, за да влияе не само върху Православната Църква в България, но и върху политическите нагласи в страната. Зад тези опити за жалост се крие философия, която няма нищо общо с Православната вяра, а по-скоро напомня за неофашистките идеологии от началото на XX век.
* * *
Бащите – основатели на евразийството
 
Ако предобразите на доктрината могат да бъдат търсени в предреволюционната епоха, то нейните основатели започват да творят в постреволюционна Русия. При по-подробен анализ на творчеството на бащите – основатели става ясно, че те приемат революцията в Русия за катастрофа, довела до упадъка на руската култура, тясно свързана с Православието. Затова те възприемат като свой дълг нейното съхранение и развитие. Основателите на евразийството го дефинират преди всичко като идея за съществуването на континент, който е отделен и от Европа и от Азия, но същевременно се намира точно между тях <!–[if supportFields]>CITATION Tch94 \p 104 \l 1033 <![endif]–>(Tchoubarian 1994, 104)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Съществува  и още един общ аспект в техните възприятия: негативното влияние на европейската култура върху Русия. За тях тя е източник на материализъм и атеизъм, подкопаващи изконните руски ценности, а революцията е техен пряк резултат. Подобно е отношението им и към източните култури в лицето на Индия и Япония. Те ги определят като несъвместими с руската култура, основана на православните ценности, като по този начин утвърждават концепцията за нейната изключителност.
Периодът, в който творят бащите – основатели обхваща най-общо периодът от края на Октомврийската революция до началото на Втората световна война. Това е периодът на класическото евразийство. Началото на този етап от движението е поставено от бялата емиграция в София в лицето на руския лингвист и публицист княз Николай Сергеевич Трубецкой <!–[if supportFields]>CITATION Тру95 \p 5 \l 1026 <![endif]–>(Толстой 1995, 5)<!–[if supportFields]><![endif]–>.
В основата на творчеството на Трубецкой е концепцията за дуалистичната противопоставеност в човешката цивилизация <!–[if supportFields]>CITATION Тру20 \p 6 \l 1026 <![endif]–>(Трубецкой 1920, 6)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Нейната същност се състои в следното твърдение: не съществува и никога не е съществувал универсален път на развитие на човешката цивилизация. Напротив, съществува една цивилизация, която се стреми да наложи своите ценности и възгледи над останалите: романо – германската. Тя е агресивна, експанзионистична и затова свидетелстват както Великите географски открития, така и последвалият колониализъм.  Това твърдение до голяма степен дава повод на съвременните евразийци да нарекат Трубецкой „евразийският Маркс“. Трубецкой допълва, че именно този експанзионзъм на романо – германите е основната причина, поради която и човечеството, и самата Европа са разделени – по света има и други цивилизации, със специфична култура и религия, със специфични обичаи, които са уникални и не бива да бъдат насила подчинени на западноевропейския модел. Решението на подобен сложен конфликт Трубецкой вижда в обединението на всички уникални култури срещу тоталитарната политика на Запада <!–[if supportFields]>CITATION Тру201 \p 10 \l 1026 <![endif]–>(Трубецкой, Европа и человечество 1920, 10)<!–[if supportFields]><![endif]–>. В сърцето на съпротивата трябва да застане Евразия, която съчетава славното минало на степните завоевания на Чингиз хан и Московската Рус. Веднъж обединена, Евразия трябва да поведе човечеството срещу опитите на романо – германската цивилизация да наложи „световно робство“. Авторът е категоричен, че единствено Русия има силата и потенциала да се противопостави на Запада. Така Трубецкой поставя в центъра на евразийската идея руската култура. На нейна снова се изгражда определена парадигма, която по-късно ще зададе геополитическите измерения на руските външнополитически доктрини. Интересното тук е, че Трубецкой не просто вижда противопоставянето между Запада и Русия като историческа участ, но като естествено зададено и едва ли не предопределено. Той  стриктно се придържа към тезата на Константин Леонтиев за либерализма като рушител на руските ценности. И ако славянофилите – предшественици на евразийството са виждали в Русия култура, еднакво отдалечена и от Азиатския Изток и от Запад, то представителите на класическото евразийство виждат в лицето на Запада символ на дегенерацията и упадъка, а в лицето на източните азиатски култури – символ на духовно самоутвърждение. Именно тук критиците отбелязват, че тази тероия създава религиозен оксиморон тъй като на практика определя Православието като много по-близко до Будизма, Шинтоизма и Хиндуизма, отколкото до Римокатолицизма. Аргументът на бащите – основатели е ясно заявен в творчеството на Трубецкой: става дума за „промислителната“ роля на монголските татари и техните завоевания (Трубецкой, Наследие Чингисхана 2013, 4). Тя е намерила изражението си в „татарската геополитическа мисия“: да бъдат обединени земите, над които по-късно ще властва руската култура. И така, ако Византия е дала Православието, то монголските татари са задали модела на държавно устройства на Русия. Ето защо евразийците считат, че Православието е много по-близко до монголската култура на шаманизма, отколкото до Римокатолицизма и Протестанството, които са доминиращи в романо – германската цивилизация. Именно тази уникална черта на „руското“ Православие му придава и „метафизична мисия“ – да обедини Евразия, възстановявайки империята на Чингиз Хан, но този път под знака на Кръста. Към тази империя принадлежи и Киевската Рус, която поради близостта си със Западна Европа е станала опасно зависима от нея. Следвайки размишленията на славянофилите, Трубецкой подчертава, че империята включва всички славянски племена, поради техният общ език и култура. Сред всички тях доминираща роля трябва да имат „великорусите“, защото са слявани не само по език и раса, но и по дух. Господстваща религия трябва да бъде Православната, а политическата доктрина – идеята за Третия Рим. Добре познатата в научните среди идея за Третия Рим се състои в следното твърдение: първият град Рим (вечният град) падна, заради ереста на латините; вторият Рим (Константинопол) падна, заради унията с папата; третият рим – истинският пазител на Християнството е Москва, която ще съществува вечно (Орлов и Сивохина 2002, 151). Интересното е, че авторът отхвърля идеите на всички онези, които не се съгласяват с евразийската идея, включително ако са славяни. Така например Петър I е заклеймен като разколник, който е дал импулс на „романо – германското иго“ – модернизацията на Руската империя. Той е обвиняван както заради прозападните си реформи, така и заради симпатиите му към Римокатолицизма. Тук е мястото да се отбележи, че Трубецкой е представител на т.нар. „старообрядчество“. Старообрядчеството или както още е известно в Русия „Старата вяра“ е секта, която възниква след реформите на руския патриарх Никон през XVII век1. Повечето представители на евразийското течение принадлежат към нея и когато пишат за „Православният характер на Русия“ те имат предвид именно изповядваната от тях „Стара вяра“. Важно е да се подчертае, че в религиозен план Трубецкой признава мултирелигиозния и мултиетнически състав на Евразия и се изявява като привърженик на мирното съжителство между своята вяра и останалите религии.
В обобщение, теорията на Трубецкой най-общо може да бъде дефинирана като теория за живия организъм Евразия. Самият  автор говори за нея като за жизнено пространство със собствено политичеко устройство, път на развитие, особености на населението и т.н. Казано с други думи, съгласно органическото виждане на Трубецкой, Евразия е не просто географска област, а живо тяло, съставено от много органи, чиято глава е Русия.
Вторият представител на течението, също смятан за един от бащите – основатели на идеята е руският музиковед и публицист Петър Петрович Сувчинский. Основната концепция, която Сувчинский лансира като основа на евразийската мисъл е идеята за предателството, което руската интелигенция е извършила като е възприела европейската култура като много по-развита и „по-модерна“ <!–[if supportFields]>CITATION Сув97 \p 161 \l 1026 <![endif]–>(Сувчинский 1997, 161)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Това от своя страна е предизвикало културна революция, която се е превърнала в предпоставка за Октомврийската революция, организирана от същите тези „интелектуалци“, които са виждали в Западна Европа нещо повече от Русия. А тази визия според автора е напълно погрешна тъй като империята е имала силно подчертан „източен“ характер и уникална култура, която по нищо не отстъпва на западноевропейската. Сувчинский приема, че основната причина за уникалността й се крие в нейния Православен характер. Той стои в основата на руската култура и именно отдалечаването от него е довело до възникването на предпоставки за промяна на обществения и политическия ред. Интересното в идеите на Сувчинский е, че той придава на евразийската идея универсално – православен характер. За него Православната Църква винаги трябва да определя отношението на Русия към останалия свят. За разлика от Трубецкой, който е противник на обединението между Православието и останалите християнски конфесии, Сувчинский застава зад тази идея тъй като вижда в нея лесен път към създаването на общо евразийско самосъзнание и интегрирането на други култури в неговите рамки. Следователно, който е Православен, той е и евразиец. Авторът дори отива малко по-далеч като лансира една доста интересна представа за това как трябва да изглежда истинската Русия, която ще обедини този евразийски пояс. Преди всичко истинската Руска империя е не просто държава като всички други, а велика сила. И ако в другите държави управлението е резултат от общата воля на хората, то в величието на Русия е предопределено и черпи сили от самата природа на руския народ, от масата. Следователно нейната мощ е резултат от силната воля на руснаците, които са готови да положат дори душата си в името на отечеството. Това е причината, поради която най-подходящата форма за управление на Русия е автокрацията, която според автора по нищо не се отличава от монархията <!–[if supportFields]>CITATION Сув27 \p 24 \l 1026 <![endif]–>(Сувчинский, Монархия или сильная власть. Евразийская хроника 1927, 24)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Основният аргумент е, че в империята и двете са имали сакрален характер. Така авторът дава своето предпочитание за форма на управление, равнозначна на руското самодържавие пред Революцията.
Друга интересна интерпретация на този автор е изразеното отношение спрямо болшевиките. Той категорично осъжда случилото се в Русия, но отново подчертава, че руската уникалност е толкова голяма, че дори самият болшевизъм е руска реакционна идеология и няма нищо общо с европейския комунизъм. И докато европейските революции са бунтове на бедните срещу богатите, то в Русия революцията е просто поредната маска, която интелигенцията слага в стремежа си да наложи някакви универсални ценности, близки до европейските <!–[if supportFields]>CITATION Сув \p 91 \l 1026 <![endif]–>(Сувчинский, Эпоха веры. Исход к Востоку 1927, 91)<!–[if supportFields]><![endif]–>.
В обобщение, можем да кажем, че вторият от бащите – основатели на евразийството представя една културно – религиозна визия за неговата същност. Тя тръгва от уникалния характер на руската култура като ситуира в нейния център Православието и го превръща в отправна точка за външната визия на страната и нейното държавно устройство. За Сувчинский Евразия представлява Православен пояс, отворен към останалите култури, но обединен плътно около Русия.
Третият от бащите – основатели е руският икономист и културолог Петър Николаевич Савицкий, развил своята идея за Евразия като регион с особено значение. И до днес в академичния дебат той се възприема като създател на геополитическа школа, която има водещо значение за руските неоевразийци концепции. В основата на геополитическата визия на Савицкий стои идеята за Русия като уникална цивилизация, чиято особена роля в света се определя от нейното разположение, което авторът нарича с термина „срединности“ – „средна“ или „междинна“ земя <!–[if supportFields]>CITATION Сав \p 51 \l 1026 <![endif]–>(Савицкий 2003, 51)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Затова тя не е част от Европа и не е продължение на Азия, а изцяло самостоятелно пространство, самодостатъчна като регион и най-вече – самостоятелна духовно – историческа реалност, която Савицкий нарича „Евразия“. Евразия не е континент, териториално пространство или региона, а идеологическа парадигма със свое културно пространство, исторически особености в това число общ език, религия, традиции и т.н. Тези характеристики се намират извън времето и пространството – т.е. те са естествено зададени, а не изкуствено начертани. В основата на евразийството стои руската цивилизация, базирана върху мултиетническия състав на Русия и нейната Православна традиция. В  контекста на тази концепция жители на евразийското пространство са не само славяните, но и татарите. Савицкий аргументира това свое твърдение с важната роля, която последните са изиграли в руската история: „Без татарите нямаше да я има и Русия“ <!–[if supportFields]>CITATION Сав1 \p 341 \l 1026 <![endif]–>(Савицкий, Степь и оседлость. На Путях: Утверждение евразийцев 1922, 341)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Татарската власт може и да е била респресивна, но благодарение на нея руската държава е успяла да съхрани своята духовна независимост от агресивната романо – германска цивилизация. В този смисъл освен наследница на Византия, Русия е наследница и на Златната орда и затова трябва да продължи делото на Чингиз хан, обединявайки цяла Азия. Неслучайно днес в руските външнополитически доктрини неизменно присъстват отношенията със страните от Централна Азия.
И така, за Савицкий Русия – Евразия съчетава в себе си не само европейския лес, но и азиатската татарска степ, благодарение на което превъзхожда Европа, опираща се единствено и само на постиженията на романо – германите. В евразийската теория на автора има още две важни понятия, които я правят ключова за съвременната руска геополитика. Първото от тях е т.нар. „идеокрация“. Идеокрацията е термин, който обединява в себе си всички видове недемократични и нелиберални форми на управление на държавата. Сувицкий смята, че именно една от тези форми е подходяща за Русия. Отправна точка за подобна философия е, че евразийското пространство е изключително обширно и за ефективното му управление е нужен силен духовен импулс, нещо, в което всички евразийци да повярват. Затова и управителното тяло на Евразия трябва да бъде еднолично в образа на „духовен вожд“, който да съчетава в себе си всички характеристики на господстващата идеология и да мотивира хората. И тъй като става дума за духовен импулс, това автоматично изключва капиталистическия път на развитие, в който ключов е индивидуализмът и материалният интерес. Авторът  се въздържа от това да даде точно определена форма на управление, подходяща за обединение и управление на евразийското пространство. Някои биха казали, че това може да бъде руското самодържавие, други биха видели в тази идея съветския култ към личността.
Второто понятие е „месторазвитие“. Месторазвитието обозначава географската независимост на Евразия <!–[if supportFields]>CITATION Сав26 \p 219 \l 1026 <![endif]–>(Савицкий, Географический обзор России – Евразии. Мир России – Евразия 1926, 219)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Тази независимост почива върху социално – политическата среда в региона. Именно независимостта прави евразийското културно пространство едно неделимо цяло, което има правото да се развива по свой начин. Подобно на останалите евразийци Савицкий категорично отрича идеята за Европа като универсална култура и център на света. Европоцентризмът и евразийството за него са непримирими тъй като осмислят отношенията между отделните народи по различен начин. Европа се състои от колониални империи, които имат едно отношение помежду си, но съвсем друго – към населението в своите колонии. То е поставено в подчинена позиция за да задоволява нуждите на метрополията си. В Евразия съществуват отношения, които най-общо могат да бъдат описани с термина „побратимяване“ <!–[if supportFields]>CITATION Сав21 \p 133 \l 1026 <![endif]–>(Савицкий, Европа и Евразия. Русская мысль. 1921, 133)<!–[if supportFields]><![endif]–>. То се извършва на базата на сходни споделени ценности каквито са например вярата и езика. Това е причината, поради която бъдещето не принадлежи на Западната цивилизация, а на Евразия.
Освен това, романо – германската цивилизация е наблегнала прекалено много върху техническия прогрес, жертвайки своята вяра. В Евразия фокусът върху научно – техническото развитие не е толкова голям, но съществува баланс между духовното и светското. Нещо повече, Евразия е успяла да постигне баланс между Православието и култури като Исляма и Будизма <!–[if supportFields]>CITATION Сав211 \p 54 \l 1026 <![endif]–>(Савицкий, Поворот к Востоку. Исход к Востоку 1921, 54)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Така населението може да съжителства без да има заплаха за сигурността му.
Савицкий категорично се изказва в подкрепа на разделянето на Църквата от държавата. Тук е мястото, където в евразийската концепция се появява още един мотив, който след това започва да се утвърждава като доминиращ– идеята за Римокатолицизма като заплаха за сигурността на Евразия. Савицкий нарича болшевизма и латинството, интернационалът и Ватиканът съюзници и съратници <!–[if supportFields]>CITATION Сав23 \p 11 \l 1026 <![endif]–>(Савицкий, Россия и латинство 1923, 11)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Ето защо той смята, че за да се гарантира духовното единство на евразийските народи не бива да се правят никакви отстъпки пред Рим. Може би от всички трудове на бащите – основатели на евразийството, тези на Петър Савицкий се отличават с най-голяма дълбочина. Ето защо неговата визия за евразийската идея може да бъде определена като комплексна. Тя съчетава в себе си както редица културно – цивилизационни аспекти, така и цялостна геополитическа концепция.
В рамките на академичния дебат се е утвърдила гледна точка, че разгледаните дотук трима автори в най-пълна степен могат да бъдат наречени бащи – основатели на евразийската идея <!–[if supportFields]>CITATION Бут11 \p 1 \l 1026 <![endif]–>(Бутина и Филонова 2011, 1)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Наред с това съществува и още една гледна точка, която добавя към тях още един –  руският царски офицер Петър Семенович Арапов <!–[if supportFields]>CITATION Гле10 \p 23 \l 1026 <![endif]–>(Глебов 2010, 23)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Противоречието между тези две гледни точки произтича от философията на самия Арапов тъй като неговите идеи значително се отличават от постановките, залегнали в творчеството останалите бащи – основатели. Арапов произхожда от дворянски род и получава добро образование. Затова мнозина отдават различните му идеи на участието му в масовите разстрели по време на Гражданската война в Русия. Съществуват запазени доказателства, че Арапов е имал контакти със специалните служби във формиращия се тогава СССР <!–[if supportFields]>CITATION Бут111 \p 3 \l 1026 <![endif]–>(Бутина и Филонова, Евразийство в философско – исторической и политической мысли русского зарубежья 1920 – 1930 – х годов 2011, 3)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Въпреки това не може да се докаже, че той е шпионирал евразийците в полза на съветската власт.
И все пак какво дава основание на някои автори да смятат, че Арапов е един от бащите – основатели на евразийската идея? В евразийското движение, руският офицер на практика вижда възможност за създаване на национално движение, което да обърне революционната вълна в Русия. Наред с това той категорично осъжда национализма като гибелен за страната защото Русия не е просто национална държава, а велика държава. По този начин той потвърждава тезата на Сувчинский за руското великодържавие. Наред с всичко това Арапов вижда в националистическата идеология главния виновник за разпадането на империята, довело до надигането на украинците, белорусите, грузинците, които са решили да създадат своите национални държави, независими от Русия. И точно тук идва драстичната разлика с останалите бащи – основатели. Арапов смята, че с революцията Евразия на практика се разпаднала и единственият начин да се обедини отново е да се възстанови Руската империя от старите й граници преди Първата световна война. Затова е нужна силна идеология като фашизма. Това твърдение на Арапов дава повод на други участници в евразийското движение да определят неговите идеи като фашистки <!–[if supportFields]>CITATION Свя02 \p 26 \l 1026 <![endif]–>(Святополк – Мирский 2002, 26)<!–[if supportFields]><![endif]–>. От тази гледна точка, визията на Петър Арапов за евразийската идея може да бъде дефинира като реакционна. Според някои, този й характер се държи на факта, че той е виждал във фашизма среден път между комунизма и либералната демокрация. Но дали това е така е въпрос на обширен, а и до голяма степен исторически изчерпан дебат, който не е обект на анализ в настоящото изследване.
Като заключение, изследването приема, че в рамките на академичния дебат съществуват четири основополагащи гледни точки по отношение на евразийската идея, отразяващи визията на четирима бащи – основатели. Това са: органическото виждане на Трубецкой; културно – религиозната визия на Сувчинский; комплексната визия на Савицкий и реакционната визия Арапов. В научната литература тези четирима автори се наричат още „вътрешен кръг“ или „ядро“ на евразийството <!–[if supportFields]>CITATION Гле101 \p 12 \l 1026 <![endif]–>(Глебов, Евразийство между империей и модерном: История в документах 2010, 12)<!–[if supportFields]><![endif]–>. Наред с тях обаче съществува и друг пояс от последователи на евразийското движение, които съставляват т.нар. „външен“ или „второстепенен кръг“. За разлика от бащите – основатели, външният кръг на евразийските идеолози включва доста по-серизен брой автори. Съобразявайки се със съвременното състояние на академичния дебат, настоящият труд разглежда общо тридесет представители на т.нар. „външен кръг“ от евразийската идея. Всички те имат своя принос към класическия период на евразийството, чиито граници се разпростират до началото на Втората световна война.

1През XVII век руският патриарх Никон извършва богослужебна реформа, която цели да премахне натрупалите се с вековете народни суеверия и да възроди гръцката традиция. Тя е подкрепена от царската власт. Част от руснаците отказват да признаят тези реформи и преминават в разкол. По-късно старообрядчеството е обявено за противозаконно с царски указ. Сектата съществува и до днес.
Източник: Иванов, Искрен. Православната геополитика на Русия. София, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 2019.

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎