ПРАВОСЛАВНАТА ГЕОПОЛИТИКА НА РУСИЯ – IV ЧАСТ: Пушкиновото евразийство на Беликов

Автор: д-р Искрен Иванов – преподавател по международни отношения в Софийския Университет „Свети Климент Охридски“ и гост-изследовател в Тексаския Университет, САЩ. Специализирал е в Университетите на Принстън, Йейл и Делауеър, както и в Университета в Гранада. Гост-преподавател в Университета „Сорбона“, Франция.

Автор е на книгата „Православната геополитика на Русия“ – част от международно изследване, посветено на руското влияние в България. Изследването разглежда начина, по който Москва инструментализира Православието, за да влияе не само върху Православната Църква в България, но и върху политическите нагласи в страната. Зад тези опити за жалост се крие философия, която няма нищо общо с Православната вяра, а по-скоро напомня за неофашистките идеологии от началото на XX век.

* * *

Пушкиновото евразийство на Беликов

Можем ли да говорим за евразийство в творчеството на Александър Сергеевич Пушкин? В рамките на академичния дебат няма единно становище по този въпрос. Факт е обаче, че един от представителите на класическото евразийство – писателят Павел Фьодорович Беликов приема че в Пушкиновото творчество се наблюдават някои елементи от евразийската идея (Беликов 1938, 83). Настоящото изследване приема, че тази теза на Беликов нееднозначно може да бъде дефинирана като Пушкиново евразийство.

Отправна точка за тезата на Беликов е мотива за свободата в творчеството на Пушкин (Беликов, Пушкин и государственность. Поток Евразии 1938, 77). Свободата, политическа и преди всичко човешка е дълбоко присъща на всеки човек, в това число и на всеки руснак. На другия полюс стои законът, който гарантира, че свободата няма да доведе до беззаконие и хаос. Именно балансът между тях трябва да формира човешкото мислене. В своята теза Беликов признава, че Пушкин действително е бил повлиян от западните идеи, което го е направило близък до революционните движения в Русия. Евразиецът обаче категорично отказва да признае, че поетът може да бъде окачествен като „предател“ или „революционер“ тъй като за разлика от останалите революционери той е знаел, че революцията няма да доведе до реална политическа свобода, а по скоро до поредния едноличен режим. Беликов също така отхвърля идеята да окачестви Пушкин като анархист тъй като въпреки многобройните промени на политическата си позиция, поетът винаги е признавал необходимостта от наличието на власт. Затова авторът смята, че Пушкин винаги е настоявал Русия да тръгне по един особен път на развитие, който няма общо със западния. Като втори аргумент авторът посочва Пушкиновото творчество, в което се забелязват явни мотиви на някои от евразийските предобрази като например мотива за обединението на народи от всички религии и етноси, обитаващи Русия. Беликов приема, че евразийството е основен и главен мотив в творчеството на Пушкин. Това го превръща ако не в представител на евразийството, то поне в подсъзнателен евразиец.

Доколко може да има консенсус с гледната точка на Беликов? Това е наистина спорен момент, особено предвид факта, че Пушкин на няколко пъти променя своите политически убеждения. Историята доказва обаче, че той ще си остане преди всичко руски поет, отколкото евразиец.

Източник: Иванов, Искрен. Православната геополитика на Русия. София, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 2019.

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎