ПРАВОСЛАВНАТА ГЕОПОЛИТИКА НА РУСИЯ – III ЧАСТ: Евразийският проект на Алексеев

Автор: д-р Искрен Иванов – преподавател по международни отношения в Софийския Университет „Свети Климент Охридски“ и гост-изследовател в Тексаския Университет, САЩ. Специализирал е в Университетите на Принстън, Йейл и Делауеър, както и в Университета в Гранада. Гост-преподавател в Университета „Сорбона“, Франция.

Автор е на книгата „Православната геополитика на Русия“ – част от международно изследване, посветено на руското влияние в България. Изследването разглежда начина, по който Москва инструментализира Православието, за да влияе не само върху Православната Църква в България, но и върху политическите нагласи в страната. Зад тези опити за жалост се крие философия, която няма нищо общо с Православната вяра, а по-скоро напомня за неофашистките идеологии от началото на XX век.

* * *

Евразийският проект на Алексеев

Първият от разгледаните представители на класическото евразийство е руският философ и политолог Николай Николаевич Алексеев. Преди всичко, Алексеев за пръв път успява да систематизира духовните предпоставки за възникването и развитието на евразийското движение. Така  той успява да опровергае съвременниците си, които слагат знак на равенство между евразийство и марксизъм с аргумента, че и двете имат чисто материалистични измерения. Основната теза на автора е, че евразийството е чуждо на всякакъв вид материализъм, натурализъм и други „био – теории“ като ги нарича той например расизма (Алексеев 1998, 142). То придава значение на географията, на чисто физическите измерения като територия, регион и т.н., но с условието, че тези територии и региони са обединени преди всичко от общи духовни ценности, а не просто на базата на определени икономически или политически интереси. Тези, които населяват евразийското пространство не са просто хора на материалния интерес, а хора със своите духовни ценности, задачи и цели. Те вървят към постоянен прогрес и развитие, но не само материален, но и духовен. „Московският свят“ както още го нарича Алексеев е различен от Европейския. Той черпи своята приемственост директно от Православна Византия, докато Европа е наследник на Римокатолическата Свещена Римска Империя. С това твърдение авторът се опитва да каже, че докато Изтокът е запазил своите духовни ценности и приемственост, Западът е станал все по-секуларен и материалистичен. Алексеев дефинира своята теория за „двете културни революции“ като пояснява, че Русия е преживявала две такива: царуването на Петър I и Октомврийската революция. Именно управлението на Петър Велики е превърнало Руската империя в „евразийско пространство“, което само по себе си е уникално и не принадлежи нито към Европа, нито към Азия (Алексеев, Русский народ и государство 1995, 150). Революцията е довършила процеса по неговото формиране тъй като с нея руснаците за пореден път са подражавали на Западна Европа, следвайки примера на буржоазните революции. Сега основната цел на евразийския човек е да преодолее материализма и атеизма на Запада чрез разпространяването на евразийския духовен идеал по целия свят. Това може да стане единствено и само чрез връщането на Русия към Православието и отказа от комунистическата идеология. Едва тогава метафизичният православен руски човек ще може да се противопостави на индивидуалистичния, „фаустовски“ западен човек.

Алексеев дава и ясна дефиниция на това какво представлява евразийството: това е обединение с обща идеология, философия, цели и ценности (Алексеев, Евразийцы и государство. Русский народ и государство 1998, 169). Евразийството не е политическо течение от западен тип, нито утопично движение от типа на съветския комунизъм. Евразийството стои най-близко до т.нар. „религиозни ордени“. За разлика от католическите ордени обаче, евразийството е руски православен орден, чиято цел е да даде отпор на революционната вълна в Русия. Това според Алексеев може да стане или чрез преврат, организиран от евразийците или чрез културен натиск, който да доведе до мирна еволюция на политическия режим в СССР. Така ще се постави началото на реализацията на евразийския политически проект, който има няколко характеристики.

Преди всичко това са демократичното управление и народният суверенитет. Този суверенитет обаче не се възприема в смисъла, в който го възприемат западните демокрации. Става дума за т.нар. „органическо представителство“, при което властта е в ръцете на отделни политически зрели граждани, а не на дезорганизираните маси. Политическите партии няма да бъдат забранени, но техните програми ще бъдат поставяни под контрол при тяхната подготовка.

От особено значение за реда и обществения живот в този нов евразийски проект са отношенията Църква – държава. За Алексеев изборът е ясен: Божието трябва да принадлежи на Бога, а кесаревото – на кесаря т.е. той е отявлен привърженик на разделението между двете (Алексеев, Идея „Земного града“ в христианском вероучении. Русский народ и государство 1998, 21). Държавната власт трябва да изпълнява своите правомощия, които включват опазване на обществения ред и до голяма степен имат принудителен характер. Църквата трябва да възпитава подрастващото поколение така че то да си изгради определени морални норми, които да не допускат насилието да се шири в руското общество. Алексеев ясно заявява, че не съществува знак за равенство между него и монархията. Евразийският  проект трябва да бъде построен върху обществен договор, независимо каква ще бъде неговата форма на управление. След сключването на този договор евразиецът има един единствен избор: да признае онази част от Православното учение, която постановява, че християнинът трябва да бъде лоялен към земните власт. В противен случай той е заплашен от това да попадне под влияние на идеите на „еретическия“ както го нарича Алексеев Запад, където религиозно обусловената зависимост между християни и земна власт отдавна вече е изгубена. В тези разсъждения на автора много ясно проличава поредният опит Православието да бъде използвано като инструмент за влияние на управляващия елит. Тук е важно да отбележим острата критики на автора спрямо Петровите реформи. За Алексеев с промените, настъпили в Русия по времето на Петър Велики се е създал един абсолютистки режим, който няма нищо общо с християнството. Той се доближава много повече до древните езически култури от изтока като Египет (Алексеев, Русский народ и государство 1998, 70). Доказателство за това той вижда в отслабването на влиянието на Православната Църква и старообрядческия разкол, който е представлява една от най-големите опасности за сигурността на империята, защото подкопавал духовното единство на поданиците й. С времето са се появили и други такива „сектантски“ движения, които са довели до общото отслабване на Русия и са се превърнали в основната предпоставка за революцията.

Във външнополитически план, в своя евразийски проект на Алексеев напълно подкрепя тезата на Савицкий за месторазвитието като подчертава, че е изключително важно Русия да гарантира своето влияние на територията „евразийския континент“ (Алексеев, О будущем государственном строе России. Новыи град. 1938, 91). Само по този начин тя може да запази своята геополитическа самостоятелност, обединявайки около себе си сходни „културни общности“ – народите, с които споделя общ език, вяра и история. Тези народи са славяните, които са пълна противоположност на „западните общества“ (Алексеев, Русский народ и государство 1998, 68). Западните общества са възникнали по насилствен начин – чрез постоянни борби за надмощие между отделните народи. При славяните такива борби не съществуват – всички славянски народи според Алексеев доброволно и братски се обединяват за да станат част от светлото бъдеще на големия евразийски проект. Така например в Русия е съществувало взаимно доверие между власт и поданици, нравствено единство между славяните в самобитния руски народ. И ако силата на западните общества е в оръжието, то силата на евразийците е в идеала. Към тези характеристики, отличаващи Русия от Запада, Алексеев добавя и колониализма. Европейските общества от XV век насам винаги са се стремели да построят колониални империи, прекосявайки огромните морски пространства, след което са подчинявали хората в колониите насила. Русия от своя страна никога не е имала за цел да строи колониална империя, а просто да обедини народите от европейския лес и татарската степ, за които говори и Савицкий.

Наред с демократичното управление, народния суверенитет, разделението между Църква и държава и месторазвитието в евразийския проект на Алексеев намират място още няколко много важни принципа, които той смята, че трябва да залегнат в бъдещата „Конституция“ на Русия. Това са: правовият реализъм (или още правовата държава); система от държавни органи с много силна изпълнителна власт; стабилна законодателна власт, състояща се от специално подготвени кадри (това до голяма степен предполага въвеждането на образователен ценз); съдебна власт, която безпристрастно и обективно да решава споровете между хората. По отношение на формата на управление Алексеев дава своето предпочитание за „православна правова монархия“, която да съчетава твърдата власт и народния суверенитет – но с няколко уточнения (Алексеев, Русский народ и государство 1998, 57). Преди всичко, тя няма нищо общо с т.нар. „царебожие“ – поставянето на знак за равенство между царя и Бог (Алексеев, Христианство и идея монархии. Русский народ и государство 1998, 48). На второ място, Православието не може и не бива да служи като аргумент за монархическото устройство на евразийския проект. В този смисъл той се разграничава от монархическата визия в дореволюционна Русия.

В своя завършен вид евразийският проект на Алексеев има следните няколко компонента: тезата за двете културни революции, довели до формирането на Евразия; тезата за евразийството като религиозен орден, който стои в основата на евразийския проект; органическото представителство в народния суверенитет; разделението между Църква и държава; месторазвитието като външнополитическа доктрина на Евразия; православната правова монархия. В този си вид неговата концепция се превръща в една от основните тенденции в руската политическа мисъл. Русия и занапред ще разглежда славяните като „братските православни народи“, които следва да бъдат обединени около нея. Това от своя страна ще има сериозни геополитически последици за отношенията между нея и народите на Балканския полуостров.

Източник: Иванов, Искрен. Православната геополитика на Русия. София, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, 2019.

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎

ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ