Насилственото кръщаване на помаците от схизматичната Българска екзархия със съдействието на ВМРО (1912–1913)

Покръстване в село Баните, 1912. Източник: ДА-Пловдив Ф. 959К оп. 1 а.е. 902 л. 2
Автор: Пламена Стоянова
ПОКРЪСТВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ МЮСЮЛМАНИ

На 5 октомври 1912 г. избухва първата Балканска война. Надеждите и ентусиазма на цяла България бликат и от печата. Дори и най-критично настроените опозиционни вестници одобряват този политически и военен акт като истинско обединение на християнските балкански държави срещу „азиатския нашественик”. Турция трябва да бъде прогонена от балканските земи, а освободените територии да бъдат поделени. И докато всички погледи са вперени в разиграващите се бойни действия, в тила се случват не по-малко драматични събития.
Още в първите месеци на войната, по инициатива на Българската Православна Църква, с подкрепата на цар Фердинанд, правителството на Гешев и ръководството на ВМРО, започва покръстването на Българите мохамедани1

Покръстване в село Баните, 1912. Източник: ДА-Пловдив Ф. 959К оп. 1 а.е. 902 л. 2

„Моментът – както пише Ст. Шишков- беше много рядък, най-удобен, най-благоприятен, тогава всички основания бяха и човешки и християнски и правоверни.”2 Това означава, че ходът на политическите събития позволява провеждането на асимилационна политика без излишен шум и гласност. Дори опозиционните вестници, традиционно критикуващи всяка стъпка на правителството, не поместват информация по въпроса чак до края на 1913 г.
Единствено „Църковен Вестник” публикува статии, пропагандирайки започнатото под ръководството на пловдивския митрополит Максим покръстване. От страниците на печата помаците са обвинени открито в антибългарски действия в най-критичните моменти от освободителната борба – Априлското въстание /1876 г./ и Руско-турската война /1877-1878 г./: „…в помаците някога наши братя и сестри, ние сме имали най-големи, най-жестоки и най-фанатизирани врагове…”3. Но веднага следва уговорката : „ Ала за това те не са виновни, тяхната съдба се знае, тя е най-злочеста…”4.
Помаците са планински жители, които според част от битуващите на официално ниво схващания са насилствено ислямизирани в хода на османското нашествие. Изолирани от българите тъй като са мюсюлмани и от турците заради езиковите различия, а вероятно и поради презрението към „неофитите”, те се обособяват като едно затворено общество съчетало мюсюлманската религия с българския език и обичаи. С избухването на Балканската война за тях настават тежки дни. Изгрелият мираж на „Велика целокупна” България поражда нови тревоги, касаещи религиозната принадлежност. „Разните вери носят разни чужди идеали”5– пишат пазарджишки общественици до министър предеседателя Ив. Ев.Гешов и споделят, че по време на робството българите са изгубили милиони свои сънародници, станали гърци, румънци или турци. „На църквата предстои да потърси пасомите си.6”, което значи да ги побългари чрез вярата. За първа мишена са определени помаците от освободените територии. Тяхната християнизация според инициаторите на покръстването е единственият начин да се преодолее пропастта, зееща между българите християни и мюсюлманската душа на помаците.
И така в условията на еуфория от победите на българските войски от края на 1912 г. до лятото на 1913 г. са покръстени стотици населени места /села, махали, колиби/ в Родопите, Западна Тракия и Македония. Покръстените в тези области са приблизително 200 хиляди души.7Няма място за избор: „Поставихме въпроса прямо на помаците – че те трябва да се кръстят”8. Притиснати от църквата, от официалната власт, а и от бродещите чети, които тормозят помашкото население и всяват страх, българите мохамедани бързо преминават в редовете на християнската вяра.
Често кръщенетата се извършват масово за цялото село. Хората се свикват на мегдана, поръсват се със светена вода, целуват кръста и отхапват парче свинско месо – символ на отказа им от исляма. След това мъжете заменят фесовете с шапки, а жените свалят фереджетата и се забраждат. От своите кръстници християни, новопокръстените получават и християнски имена.9Изказвания като: „Аз съм турчин, българско не щем!10”, се определят като фанатични, а криещите се по домовете, са изкарвани с охрана и също кръстени. Има свидетелства за взривове на минарета, изнудвания11, откупуване правото за запазване на религията12, както и за истински човешки драми завършващи със самоубийства13.
Трудно е да се опише трагедията на тези хора, обвинени от инициаторите на покръстването, че 35 години са чакани да се проявят като българи, т.е. след Освобождението да отхвърлят исляма14.
Насилствената смяна на религията преобръща целият им свят. Макар и запазили българския език, техният мироглед векове наред е пречупван през мюсюлманската вяра. Смяната на имената им, свалянето на фереджетата от жените, чийто лица би трябвало да са скрити за чужди очи, заставянето на мъжете, имащи повече от една съпруга да отпратят втората15, принудата да отхапят парче месо от животно, което те като мюсюлмани смятат за нечисто, е драматична намеса в техния живот.
И макар официално Църквата да тръби, че покръстването е доброволно16, а желанието за това идва едва ли не от самите помаци, докладите на църковните мисионери разкриват истинското отношение към ставащото: „Особено на старите хора се забелязва, че им е голяма мъка новата вера”17.
Твърдата позиция на църквата за ненасилие при „кръщавката”18, ще остане непоклатима и след сгромолясването на тази инициатива, а в своята автобиография пловдивския митрополит Максим още веднъж ще отрече злоупотребите с уговорката, че ако е „имало някъде това са били частични случаи на местна почва”19.
За сметка на това активната и пасивна съпротива на помаците е често срещано явление, и тя придобива различни форми и размери в зависимост от успехите на българската армия по бойните полета.
В началото на 1913 г. жителите на селата Ер Кюприя (или Ер Кюпрю, от 1934 г. Мостово), Дряново и Богутево изпращат писмо до председателя на Народното събрание С. Данев, в което протестират срещу насилието при християнизацията и откровено правят аналог с помохамеданчването им преди 500 години. Писмото е анонимно. Авторите не са посмели да поставят имената си.20Това не е единственият документ с който българите мохамедани ще се опитат да изразят своя протест, но той както и всички останали остава без резултат.
Покръстванията продължават, а помаците намират своите начини да заобикалят новите християнски правила, като например бързите годежи на 12-13-годишни момичета и момчета, за да се избегне сродяването с християни. Ходжите системно заплашват по-податливите помашки семейства с разправа, а богатите често укриват някои от тях по домовете си.21Много бащи не допускат поповете в къщите си, и според последните този „азиатски фанатизъм” възпрепятства спасението на техните домочадия, както и освобождението на жените им, каквото само християнството може да даде.
Често мъжете бягат в планините или кръстосват със свои или чужди стада, далеч от домовете си, където могат да бъдат принудени да приемат кръщението. Според свещениците, за да се реши този проблем, собствениците на стадата трябва да бъдат кръстени по места, а останалите да бъдат върнати в селата и там да приемат християнството заедно със своите роднини, които били много неподатливи към новата вяра22.
Не може да не се отбележи находчивостта на църковните власти. Тяхна е инициативата за връщане по домовете на пленените помаци, участвали в турската войска, ако последните се съгласят да приемат кръщението. Тъй като пленниците трябва да подадат официални молби за това свое желание, тези документи се използват за бързото покръстване и на семействата им, „за да не изпаднат в трудно положение кога се завърнат у свое си”23.
Далновидно е и предложението на Църквата за отпускане пенсии на бившите ходжи.24 Какъв по-добър начин за париране на острата им съпротива, от даването им на алтернатива за отцеляване?
След всичко споменато до сега е трудно да се повярва, че някои от помаците приемат и доброволно християнската религия, но такива има, а съобръженията са различни. Някои от тях, според църковните власти, са участвали в ексцесии над българското християнско население и справедливо се опасяват от възмездие. Други са военнопленници, които се кръщават, за да се завърнат по домовете си. Трети, наистина многобройни молби са свързани с икономическия фактор. Докладите и на учители и на свещенници от мисиите свидетелстват за мизерия и лоша хигиена в която живеят помашките семейства. Някои от селата са опожарени, в домовете, особено на участващите във турската войска войници се гладува, а към зимните месеци се прибавя и разразяването на холерна епидемия.
Много от помаците са ограбвани от християните и на Пловдивската митрополия и се налага да призовава своето паство да връща присвоените вещи.25 Църквата организира благотворителни акции и раздава помощи за „изстрадалото помашко население”, „за тези завърнали се към вярата братя.”26
За „незавърналите” се разорени помашки села обаче, има само едно предложение за отпускане средства. С тях пострадалото население трябва да си построи бараки за презимуване. Този „акт за милосърдие” както е отбелязан в документа е тясно свързан с идеята за бъдещото покръстване. Както се казва, няма нищо безплатно на този свят.27
Сред помаците има една значителна част, която решава да се примири със ситуацията докато „отмине бурята” и твърдо вярва, че: „ …щом се въдвори мирът… ний пак ще си станем мохамедани…”28. Същите тези хора се крият по горите и извършват молитвите си към Аллаха. Младите семейства не кръщават новородените, а мъртъвците са погребвани набързо без опело на свещеник. Вън християни, в домовете си те остават мюсюлмани.
В своите изследвания В. Арденски, отбелязва, че част от помаците наистина приемат доброволно християнството, но това в никакъв случай не е масово явление.29
Венчавка на покръстени помаци в Девинско 1913. Свещеник Иван Джаджев. Източеник ДА-Пловдив.
И докато църквата покръства, преустройва джамиите в църкви и училища30 и заменя мюсюлманския морал с християнски, единствено „Църковен вестник” дава гласност на този процес. Разбира се в положителна светлина. Опозиционната преса, активизирала критиките си с избухването на Междусъюзническата война / 16 юни 1913 г./ мълчи.
Първите съобщения се появяват в края на 1913 г. под формата на кратки хроники и то по повод предстоящите избори. Пловдивските вестници и в. „Народни права” публикуват предизборна реч на М. Такев в Пазарджишко. „Искате ли, – казвал Такев пред помаците – …Искате ли щото камбаните на църквите да бъдат изляти във звънци, които да красят вратовете на вашите говеда, искате ли…да получите вярата си – гласувайте за Демократическата партия.”31 Самият Такев, един от малкото политици открит противник на покръстването на помаците, отрича да е правил подобно изказване32 След твърдата атака на пловдивския окръжен управител г-н Димитров, че лъже и че с такава агитация върши „партизанщина”33, на страниците на в. „Тракия” /в който за първи път се появява информация за спора/, започва остър диалог между двамата в стил „вярно е, не е вярно”. Спорът приключва в полза на Окръжния управител, с изказването на М. Такев, че от покръстването на помаците той не прави агитационен въпрос34. За тази му позиция навярно е помогнала и заплахата на Пловдивския митрополит, че „ако Такев продължава с тая антихристиянска агитация, той ще бъде отлъчен от църквата….”35
Категоричната и решителна реакция на църквата е логична. Тя отчаяно се опитва да защити своето дело. Първите информации за предизборната кампания се появяват в началото на октомври 1913 г. По това време България вече е загубила Междусъюзническата война, а Цариградския договор от 29 септември 1913 г., я задължава да върне религиозните свободи на своите поданници.
Докладите на църковните мисии свидетелстват, че движението за връщане към стария начин на живот сред помаците започва повсевместно в края на август и нищо не е в състояние да спре този процес.36Енергичните действия на духовенството, комбиниращи увещания и заплахи и призиви не постигат успех. Държавата се оттегля от ролята си на ням свидетел и забранява насилственото кръщение, а негативните чувства и сред помашкото и сред българското население, по места ескалират във физическа саморазправа.37 Загубило подкрепата на властите, духовенството хвърля основното си обвинение към правителството на Радославов, което според техните думи е извършило национално предателство, „изнасилвайки”38 свободната съвест на новопокръстените.
Междувременно от страниците на в. „Народни права”, правителството застава на твърдата позиция че: „…Досега нито едно българско правителство не е посягало на гражданските и религиозни свободи на помаците…”39Очевидното противоречие не е толково интересно, колкото въпросът, защо Радославов не използва шанса да хвърли вината върху предишните правителства, които и без друго обвинява във всички смъртни грехове? При това, те наистина са отговорни за станалото. Официалната информация за окончателното връщане на религиозните свободи, е поднесена смекчено: „…на ония от тях, които във вихъра на освободителната война бяха преминали в праотеческата си вяра.40 Не е пояснено що за вихри са се вихрили около тази смяна на вероизповеданието, още по-малко кой е отговорен за тях.
Позицията на вестник „Пряпорец”, традиционно неласкав към Гешовото и Даневото правителства, е анологична. Защо така единодушно мълчат толкова различни по убеждения вестници и правителства? Навярно, защото въпросът за покръстването на помаците добило международна известност представя стараната ни в много неприятна светлина. Освен това фактите са използвани много умело и от турската, и от гръцката дипломации.41Според В. Арденски пресата мълчи, отчасти заради наложената военна цензура, отчасти заради убеждението на голяма част от журналистите, че покръстването е начин да се реши един болезнен национален въпрос42. Но те грешат, защото покръстването го задълбочава. Въпреки това „кръщавката” е единственото позорно петно, което не е хвърлено директно върху Гешов. Едва след обвинението на в. „Мир”, че Радославов насила е върнал към исляма покръстените с цел да спечели изборите, в. „Народни права” заплашително повдига завесата:
Не за изборни цели… правителството даде религиозна свобода в страната. И ако за това вместо похвали получава обиди и то тъкмо от тези, които би трябвало най-много да си мълчат, поради некрасивите дела на народняшко-цанковисткото правителство, нека знаят, че либералното правителство разполага с документи, които ще хвърлят светлина по помашкия въпрос. В тях ясно личи, кой покръсти помаците и как стана това покръстване. Ако „Мир” продължава да върви по този път ще докара вълка до кошарата.43
Рязък отговор, но обвинения не са повдигнати, а от църковните органи не е потърсена отговорност за дейността им по време на войната.
Църквата е в достатъчно деликатно положение. След края на Междусъюзническата война екзархът напуска Цариград и се връща в България. Няма нужда да се стоварва едно тежко обвинение към институция, която ще трябва да помага с всички сили на изпадналата в тежка криза разгромена държава. При стеклите се обстоятелства Църквата не просто губи своето паство в присъединените към съседите на България земи. Тя губи символа на стожер и потенциален обединител, както и правото си да поддържа и подхранва българското съзнание в загубените територии. Неуспяла да защити покръстителното си дело, тя реагира с гневен упрек към „антибългарската политика” 44 на Радославовото правителство и горчиво констатира, че „спечелeното се изгубва”45. Обясняват ли тези факти липсата на упрек към Българската църква? Дали пък действията и просто не са били в унисон мнението на управляващи, на опозиция и на голяма част от българското общество? Защо защитниците на помаците като д-р Георги Чичовски, познавачи на помашкият въпрос като Николай Вранчев, Николай Попфилипов, писателят А. Страшимиров46 и други, които сигнализират за насилията до висши инстанции, не успяват да предизвикат интерес или някакъв дебат? Навярно защото наистина съществува отношение на нетърпимост и неразбиране към помаците. И тези настроения се засилват след изборите, когато в парламента влизат повече мюсюлмански представители. Войната едва е приключила, раните са пресни, а непоносимостта към чуждата вяра е така голяма, колкото е била и в навечерието на войната срещу мюсюлманската Османска империя. Оказва се, че толерантна и свободна България, съвсем не е толкова свободна, а толерантността и е доста разтегливо понятие. Логично възниква въпросът – ако България беше излязла победителка от тези Балкански войни, щеше ли да възвърне религиозните свободи на своите похристиянчени поданници и то във време, когато в асимилационната политика е едно от основните оръжия за създаване на „хомогенни” нации на Балканите. А какво щеше да бъде отношението и към другите новоприсъединени народи в нейните граници? Дали политиката на българската държава към етническите и религиозни малцинства би се различавала от тази на нейните съседки Гърция и Сърбия в следвоенния период? Отговорът е по-скоро отрицателен.
На тази мисъл ни навежда случилото се с българското мюсюлманско население по време на войните. Покръстването също така засяга и част от други малцинствени групи, като циганите и турците, покръстени въпреки резервите на Светия Синод, че с последните трябва да се изчака.47Ако говорим за толерантност, трябва да имаме предвид писмото на пазарджишките активисти и да се запитаме колко ли българи биха припознали в гръцкото, турското или румънското население от новоприсъединените земи. Събитията от Първата световна война също са тема за размисъл. Тогава силата на българското оръжие превръща Българската църква, във втора по големина в православния свят след Руската, а българското духовенство полага искрени усилия за приобщаването на завареното население не само към българската църква, но и към Българската държава и нация.48Следователно покръстването на българите мохамедани е мярка аналогична на средствата, използвани от другите балкански държави спрямо техните малцинства. Наистина няма ги радикалните репресии характерни за сръбските и гръцки власти, но този акт определено е насилствен. Странното в случая е, че българската политика на асимилация е насочена не към етнически различно население, а към българи, чийто единствен грях е изповядването на исляма.
Помаците и този път се оказват едно затворено отритнато общество, до които християнската църква въпреки вложената голяма енергия не успява да стигне. Може би, защото желанието да се поправят грешките и несправедливостите на историята често се оказва утопично, а всяко насилствено пренасочване на човешките желания, съвсем логично поражда съпротива, но не и положителен резултат.

Покръстването е определено и от съвременници и от изследователи като голяма политическа грешка, която отдалечава българите мохамедани от техните етнически корени и ги прави податливи на турската пропаганда.49А според Св. Елдъров, вложените усилия в покръстването отклоняват вниманието на църквата от важния въпрос за съдбата на българите в Македония50.
След 29 септември 1913 г. започва поголовното завръщане на покръстените помаци в мюсюлманската религия. Към средата на февруари 1914 г. от делото на Българската православна църква, подето с ентусиазъм и осъществено с размах не остава нищо. Само тежкото обвинение към България, като държава нарушила правата на своите поданници и своите собствени закони, които тя по принцип би трябвало да защитава.


ЗАБЕЛЕЖКА НА DOXOLOGIA INFONEWS:
Статията е почти достоверна като изключим съпоставките със съседните на България държави в онзи период, които са представяни като изверги по отношение на малцинствата, които остават в техните предели. А България едва ли не постъпва много по-добре от тях въпреки нейната издънка с Кръстилката, едва ли не постъпката на България се омаловажава. Всъщност, както България обвинява Сърбия, Румъния и Гърция за асимилация на хора с българско самосъзнание там, така и Сърбия, Румъния, Гърция и Османска империя (дн. Турция) обвиняват България също в асимилация на техните населения, които България насилствено побългарява. Тези следи все още се усещат в България, където много от тези малцинства въпреки насилственото побългаряване по време на фашистките правителства в България и комунистическото правителство след това, все още не са изгубили своето истинско самосъзнание, което не е българско.
Това, което е извършила схизматичната Българска екзархия тогава, и по-конкретно схизматичната Пловдивска митрополия, е престъпление против човечеството съгласно Международното право! А съгласно Учението на Църквата Христова това е много сериозно нарушение на Светото Писание, на Свещеното Предание и на Свещените Канони. Ние, православните, не сме насилници! Ние не налагаме нашата вяра на другите. Този, който желае да приеме Православната вяра, го прави доброволно. 

Крайно време е Българската Патриаршия да осъди действията на своята схизматична предшественичка и по-конкретно действията на схизматичния Пловдивски митрополит Максим. 

Българската Патриаршия трябва публично да се извини на помашкото мюсюлманско население за тази агресия, която е извършена над него. Поне така ще се смекчи огромната, но и справедлива омраза, която изпитва помашкото население към нас, именно заради националистическите действия на схизматичната екзархия (които въобще не са ѝ чужди. Та нали точно заради етнофилетизма и с помощта на руснаците българите тогава отпаднаха от Църквата Христова.) в съучастие с националистическите правителства в България.
Какво може да се очаква от този, който се е вдигнал първо срещу Църквата, срещу Майка си!? Какво може да се очаква от такъв схизматик? Зло, и само зло. 

Етнофилетизмът, ченгеджийството и русофилията тровят живота в поместната Православна Църква в България; същите и ще я унищожат, ако не се предприемат крайни и радикални мерки срещу ереста на етнофилетизма и останалите две явления.
Но за наша радост, има и здравомислещи клирици и вярващи в Българската Църква, заради които проблясва светлина в тунела. Всички братя и сестри, обединени в Христа, а не в ченгеджийството и русофилията ще се справим срещу тези три явления – да бъдат изкоренени завинаги от Българската Църква!


1Георгиев, В., Ст. Трифонов. Покръстването на българите мохамедани 1912-1913. Документи, С. 1995. с. 7
2Сборник в чест на Пловдивския митрополит Максим”, статия на Ст.Шишков
3„Църковен вестник” , бр. 1, 5. ян., 1913
4Пак там
5Георгиев В., Ст. Трифонов. История на Българите в документи . Том 2., 1992., с.113,
6Пак там
7Георгиев, В., Ст. Трифонов. Покръстването…, с. 8
8Пак там, с. 201
9Другите балкански войни. Фондация Карнеги, София, 1995г., 146 с.
10Георгиев В., Ст. Трифонов. Покръстването…, с. 452
11Арденски,В. Загаснали огнища. С. 2005, с. 67
12Пак там, 68 с.
13Пак там, 73 с
14Георгиев, В., Трифонов. Покръстването…., с. 166.
15Пак там , с. 313
16Пак там , с. 159
17Пак там, с. 202
18Така назовава покръстването В. Арденски.
19Пловдивски митрополит Максим. Автобиография и спомени. Пловдив, 1930.,с. 71
20Георгиев В., Ст. Трифонов., Покръстването…., с. 113
21Пак там, с. 113
22Пак там, с. 144
23Пак там , с. 154
24Пак там, с. 161
25Пак там, с. 161
26Пак там, с. 161
27Пак там, с. 18
28Пак там , с. 365
29Арденски , В. Загаснали огнища, с. 71
30Георгиев В., Ст. Трифонов., Покръстването…., с. 168
31„Народни права”, бр. 200, 7 ноември 1913
32„Тракия”, бр. 3, 8 окт. 1913
33Пак там, бр.5, 26 окт. 1913
34Пак там, бр. 9, 6 дек. 1913
35Пак там, бр.5, 26 окт. 1913
36Георгиев В., Ст. Трифонов. Покръстването…., с. 212, с. 404, с. 416
37Пак там, с. 229, с. 401., с. 441., Арденски В. Загаснали огнища, с. 85
38„Църковен вестник”, 1 март 1914., „Въпросът за новопокръстените”
39„Народни права”, бр. 227, 8 дек. 1913
40„Народни права”, бр. 238, 21 дек. 1913, „Хроника”
41Арденски, В. Загаснали огнища, с. 85
42Пак там, с. 81
43„Народни права”, бр. 57, 11 март 1914, „Кой покръсти помаците”
44„Църковен вестник”, бр. 9, 1 март, 1914, „Въпросът за новопокръстените”
45Пак там
46Арденски, В. Свои , а не чужди., С. 1975, с. 21, Другите балкански войни, с. 147
47Георгиев В., Ст. Трифонов. Покръстването….,, с. 108
48Елдъров,С. Балканските православни църкви и войните на Балканите, 1912-1918 г. – В: сб. Балканите
между мира и войната ХIV-XX в. С. 2002 , с. 256
49Арденски, В. Загаснали огнища, с. 87
50Елдъров, С., Цит. съч., с. 264
Източник: Anamnesis.info
✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎

ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ