Митрополитът на Фанари Агатангел към Ердоган за фиестата пред Света София: Прочетете Баснята на Езоп за Войната и Насилието!

Превод: Йордан Георгиев

Г-н Президент на приятелската страна Турция,

Слушах словото на поета нобелист, и така пътувах по моретата и стигнах до Светия Град Византион (Уилям Бътлър Йейтс, ирландски поет, с Нобелова награда от 1923 г.)

За фиестите, които организирахте пред Света София и които оскверниха естетически паметника, германският канцлер г-жа Меркел може да ви обясни по-добре от когото и да е друг немския термин „кич“. А може би забравихте нещо много важно: Света София я построиха гърци и по-точно Антемий Тралевс (от Трал) и Исидор Милисиос (от Милет).

И понеже историята е отворена и в ръцете на Бога, каквото е невъзможно за човеците, ще го направи Бог (е възможно за Него – Бел. прев.).

Завършвайки като гръцки гражданин своя кратък коментар, ви препоръчвам да прочетете от Митовете на Езоп (Басните на Езоп – Бел. прев.) историята на божеството Полемос (Войната) и богинята Иврис (Насилието)[1]. Ще научите много!

С уважение,

+ Митрополит на Фанари Агатангел

Главен директор на Мисионерската организация на Еладската Църква „Αποστολική Διακονία“.


Източник: Ορθοδοξία INFO


[1] На български език тази басня е преведена с това заглавие: Войната и Насилието – Бел. прев.

Това е картина на великия гръцки художник Никос Енгонопулос, която илюстрира двамата архитекти  на Храма на Света София Антемий и Исидор

Войната и Насилието

         Всички богове се изженили, като всеки получил своята невеста по жребий. Войната пристигнала за последния жребий. Останало било само Насилието. Влюбила се тя до полуда в него и го взела за мъж. И то я следва навсякъде, където отиде.

         Където се появи насилието, било в държавата или между хората, война и битки следват.

Източник: Езоп. Басни, Старогръцка, II издание, София, 1982


Уилям Бътлър Йейтс
Отплуване към Византион

(съвременна английска поезия)

Четох някъде, че в императорския дворец във Византия имало дърво от злато с изкуствени птици, които пеели…

Това не е страна за старци. Млади

прегърнати. И птици. И дървета.

Те пеят и умират. Водопади

от сьомга и скумрия в три морета.

И всичко живо сипе със наслади

летата дълги, по земята шета,

сред звуци чувствени, сред нежен шум

не иска паметниците на вечен ум.

*

Човекът остарял е жалко нещо,

балтон в парцали. Със една утеха —

душата му да хвали най-горещо

парцалите по смъртната си дреха,

да пляска с длани, да възпява вещо

днес онова, що вчера й отнеха.

Затуй отплувах аз във тоя свят

за към Византион, светия град.

*

О, мъдреци, в огньовете свещени,

застанали като в мозайка златна,

елате в кръг, учете, вдъхновени,

душата ми на песен благодатна,

че тя със страст завързана за мене,

сама не знае свойта страст обратна.

Глътнете я, та да изчезне тя

в измисления трик на вечността.

*

Веднъж извън природата, аз няма

да търся образците й телесни,

а само там, в старинната измама,

в златарите със пръстите чудесии,

на императорите гордостта голяма,

от златен клон, която пее песни,

насред Византион, светия град,

за минало и ново в тоя свят.

 1927 г.

✎ КОМЕНТАРИ • COMMENTS ✎