Румънската Православна Църква отбелязва 135 години от своята автокефалия | Православието в съвременна България отбелязва 138 години от своята духовна криза


Автор:Doxologia INFONEWS

В събота на 25 април 2020 г. Румънската Патриаршия отбелязва 135-годишнината от предоставянето на автокефалията.

След като Румъния придобива своята държавна независимост през 1877 г. и е обявена за Кралство през 1881 г., престижът на Румънската Православна Църква се увеличава, което налага официалното признаване на нейната автокефалия, дълго отричана от Вселенската Патриаршия.

На 23 ноември 1882 г. Свещеният Синод на Православната Църква на Кралство Румъния приема „Синодален акт“, удостоверен с подписите на всички Йерарси в страната и с печата на Синода, който подкрепя с исторически и богословски аргументи аргументацията и необходимостта от признаването на автокефалията на Румънската Православна Църква.

По време на лекцияизнесена в началото на тази година в Патриаршеския дворец в Букурещ, Румънският Патриарх г-н г-н Даниил обясни, че този Синодален акт преразглежда отношенията между Християнската Църква в румънската земя и Вселенската Патриаршия, споменавайки установяването на Митрополиите в румънските княжества като подчертава как румънците винаги са защитавали своята църковна автономия срещу произволните опити на Константинопол.

Томосът за автокефалия на Православната Църква в Княжество Румъния от 1885 г., предоставен от Вселенския Патриарх Йоаким IV (1884-1886 г.)

Само 26 години след обединението на Румънските княжества, на 25 април 1885 г. Вселенският Патриарх Йоахим IV (1884-1886 г.), който е по-отворен за преговори с църковната Йерархия и властите на Румънската Държава, изпраща в Букурещ Томоса за автокефалия на Румънската Православна Църква. Всичко това става възможно, защото Румъния се е обособила като независима държава, което в по-ново време е предпоставка за предоставяне на Томос за автокефалия по чисто географски принцип, а не етнически (което е ерес).

«Томосът отбелязва, че признаването на автокефалията на Румънската Православна Църква означава и признаване на нейната канонична власт, равна на каноничната власт на другите сестрински Църкви», но със важното уточнение, че новите поместни Църкви не могат да бъдат равни на Древните Патриаршии и Древната Църква на Кипър, които са получили своите автокефалии на Вселенските Събори по абсолютна акривия! «Следователно Синодът на Автокефалната Румънска Православна Църква се нарича „Равен Синод в Христос».

«Свещеният Синод на тази Църква не е подчинен на друга църковна власт, но Свещеният Синод на Автокефалната Църква трябва да упражнява тази пълна свобода на църковното ръководство, като осъзнава пряката отговорност пред Христос, Главата на Църквата и Вечния Първосвещеник, както е посочено в Томоса» – отбелязва Πатриарх Даниил.

Тази година се навършват и 95 години от връчването на Патриаршеското достойнство на Румънската Православна Църква през 1925 г., т.е. 40 години след предоставянето на Томоса за автокефалия на Православната Църква в Кралство Румъния.

Миналата година, на Велики Четвъртък, членовете на Свещения Синод отслужиха чинопоследование по варене и освещаване на Свето Миро  в Патриаршеската Катедрала, с което отбелязаха 134-та годишнина от автокефалията на Румънската Православна Църква.

Това беше 22-ят път, когато Светото Миро се освещава след даването на автокефалия на Румънската Православна Църква през 1885 година.

Информацията е предоставена с любезното съдействие на Basilica.ro.



Обратният пример е с Княжество България, което можеше след като вече е независима държава да започне преговори за предоставяне на Томос за автокефалия на Православната Църква в Княжеството, тъй като вече щеше да отговаря на новите условия за предоставяне на такава автокефалия. Уви, под руски геополитически натиск и националистически подбуди православните българи в Османската империя през 1860 г. започват война, наричана борба за църковна независмост срещу Майката Църква, искайки от нея автокефалия, без да са налични съответните предпоставки за това, а на етнически принцип, което е ереста етнофилетизъм – осъдена на поместния Константинополски Събор през 1872 г. От кого се освобождаваш? От Православната Църква ли? Ако искаш да си в Православната Църква, няма как да бъдеш независим от нея! Автокефалията не ознчава независимост от Православната Църква! Такова виждане представлява еклисиологична ерес, която се пропагандира от Московската Патриаршия с геополитическа цел. Така българите в онзи период станаха оръжие и маша на руската геополитика за насаждане на омраза между православните християни от различни етнически групи на Балканите – на принципа Divide et Impera. Последиците са жестоки от този неканоничен акт на малцина българи и руските им наставници, подвели останалото българско православно население. 73 години българите с православно вероизповедание са извън Православната Църква – нещо, с което една част от религиозно неграмотните българи, за съжаление, и една част от клира се гордее! Каква гордост може да бъде да напуснеш Църквата и да живееш извън нея!? Това не показва църковно съзнание и любов към Църквата! А който не обича Църквата като своя Майката, този не може да нарече Бог свой Отец! Това е религиозно извращение и духовна болест! Ако бяхме изчакали като гърците, румънците и сърбите да имаме самостоятелна държава, може би щеше до 10 години след създаването на Третата Българска Държава да имаме Томос за автокефалия – около 1888-1890 г., а не през 1945 г.! След 73 години (1872-1945 г.) извън Църквата, се върнахме в Църквата с предоставянето на Томоса за автокефалия през 1945 г. от Вселенския Патриарх Вениамин, но бяхме наказани с 45 години (1944-1989 г.) богоборчески времена, атеизъм и духовна разруха. Това се случва с всеки, който воюва срещу Църквата и се мисли за по-велик от нея. След това за „награда“ или отново Божие наказание получихме и вътрешна схизма в Българската Патриаршия – около 20 години фактическо съществуване, или канонически близо 6 години (18 май 1992 – 01 октомври 1998 г.). Благодарение на свикания Надюрисдикционен Събор от Вселенския Патриарх г-н г-н Вартоломей в каноническо отношение се слага край на тази вътрешна схизма. Тогава покойният Патриарх Максим е признат за каноничен Патриарх на Българската Църква. Но разколниците продължават своята дейност.

В юридическо отношение краят на вътрешната схизма идва през 2002 г. или 10 години след неговото прокламиране с приемането на новия Закон за вероизповеданията, който също не поставя края на фактическото съществуване на разкола. На 21 юли 2004 г., със знанието на президента и министър-председателя и по нареждане на бившия главен прокурор Никола Филчев, е проведена полицейска акция „Расо“, която връща на Свещения Синод храмовете, отнети от алтернативния „синод“. Разколниците завеждат иск за 200 милиона евро в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, която сума държавата да им плати като компенсация за „неправомерното им изгонване от храмовете“.

От началото на 2005 година алтернативният синод“ се води официално от 90-годишния „Митрополит“ Борис Пловдивски. След смъртта му на 22 март 2006 г. начело на Синода е отново Инокентий. Все още има привърженици (разколници) на Борис Пловдивски, които са си организирали без никакви проблеми своя секта в село Крумово и в Пловдив, въпреки че някои от тях се черкуват в храмовете на Свещената Пловдивска Митрополия на територията на града.

През май 2010 година „епископ“ Йоан (Ранков) съобщи чрез масмедиите, че алтернативният синод“ е изпратил писмо до Архиереите на Свещения Синод на БПЦ, в което се обявява за помирение и единство с каноничната Църква в България. Решението е било подкрепено от Инокентий, от „епископ“ Йоан и от „отец“ Николай Николов. Против са били Гервасий Патъров и Камен Бараков. Йоан е заявил още, че ще следва тази посока, като се разграничава от действията на Гервасий и Камен Бараков, които все още не искат да се помирят с каноничната Църква.

На 26 ноември 2012 г. главата на алтернативния синод“ „митрополит“ Инокентий прави изявление, че се връща в лоното на БПЦ като Епископ Крупнишки. В началото на декември Митрополит Кирил Варненски и Великопреславски заяви, че 15 свещеници от Софийска Епархия са заявили, че искат да се върнат към БПЦ, има желаещи и от другите Епархии, но техните писма ще бъдат разгледани от съответните Епархийски съвети, а не от Свещения Синод. Свещеният Синод в заседанието си на 11 декември 2012 г., след като разглежда покайната молба на Крупнишкия Епископ Инокентий и неговата писмена декларация, с която се отрича от титлата „софийски митрополит и наместник-председател на Св. Синод“ и от всички извършени от него хиротонии след 1 октомври 1998 година, решава да го приеме в лоното на БПЦ–БП и по молба на Старозагорския Митрополит Галактион (сега бивш Старозагорски Митрополит г-н Галактион) му определя църковно послушание да бъде негов Викарен Епископ.

От 18 май 1992 до 11 декември 2012 г. може да се приеме, че това е периодът на вътрешната схизма в Българската Църква, която бива ликвидирана вече и фактически, което излиза точно 20 години, 6 месеца и 23 дена. За съжаление, все още има разни групи разколници на различна основа, които все още не са се завърнали в каноничната Православна Църква в България.

Всички изброени последици – 73 години схизма с Православната Църква, 45 години див атеизъм и богоборчество и 20 години фактическа вътрешна схизма се отразяват и в нашето съвремие върху духовността в поместната ни Църква и нейните членове! В днешно време всички ние сме потърпевши от всичко това – етнофилетизъм, духовни болести, фанатизъм, „православни“ комунисти (първи в БКП, сега първи в БПЦ), националисти, фашисти, суеверни и обредни християни, календаропоклонници (старостилци), хулители на Църквата, интересчии, политикани, вярващи и клирици (дякони, презвитери и Епископи) с еретически виждания, и все пак макар и малко нормални православни Християни, вярващи и клирици. Липсата на задължително православно вероучение допълнително задълбочава тази духовна криза в нашата поместна Православна Църква в България – Българска Патриаршия.

Етнофилетизмът в нашата поместна Църква не е излекуван от Майката Църква поради това, че комунистическите власти не са позволили на Вселенския Патриарх да положи необходимите грижи върху завърналите се в Църквата след 73-годишно отсъствие православни българи. През 1953 г. бяхме на косъм да ни бъде наложена втора схизма, заради самочинието и неканоничния акт на обявяване на Българската Патриаршия от Екзархийския Свещен Синод – право, което принадлежи само на Вселенската Патриаршия! През 1961 г. Вселенският Патриарх в следствие на разигралите се политически събития в света признава Патриаршеското достойнство на Православната Църква в България, но по икономия, а не по акривия, тъй като Патриаршеските достойнства на новите поместни Църкви и техните автокефалии трябва да бъдат потвърдени от Вселенски Събор.

Ако бяхме изчакали като останалите православни християни на Балканите, нямаше да преживеем всичко това, защото неизлекуваната до край схизма въпреки предоставен томос, продължава да живее като туморни метастази в поместната ни Църква. Пример за навременно лечение може да видим в новата автокефална поместна Православна Църква в Украйна, с предоставения ѝ Томос за автокефалия на 05 януари 2019 г. от Вселенския Патриарх г-н г-н Вартоломей.

А в последните 8 години забелязваме и явлението Синодална криза – липса на единство между Синодалите по важни въпроси за Православната Църква в България, както и нейното дейно участие в Православната Църква като цяло. Първородната дъщеря на Майката Църква Вселенска Патриаршия би трябвало да има подобаващо поведение и да бъде пример за другите нови поместни Църкви, като Московската Патриаршия, която в последните години извършва постоянно канонични престъпления и безчинства, къде ли не по света.

Считаме, че нашата поместна Църква в България трябва да излезе от този духовен колапс и криза, в които се намира и да заеме своето заслужено място в Православната Църква. Нека бъдем пример за новите поместни Църкви, ако искаме нашите претенции да бъдат оправдани.

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal