Зилотизмът – ревност не по разум


Автор: Проф. протопрезвитер Николаос Лудовикос

„Братя, желанието на моето сърце и молитвата ми към Бога за израилтяните е да бъдат спасени. Свидетелствувам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда, понеже завършък на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ. Моисей пише за оправданието от закона: „който човек го е изпълнил, ще бъде жив чрез него“. А оправданието от вярата казва тъй: „да не речеш в сърцето си: кой ще възлезе на небето?“ сиреч, да свали Христа, „или: кой ще слезе в бездната?“ сиреч, да изведе Христа от мъртвите. Но какво казва Писанието? „Близо до тебе е словото, в твоите уста и в твоето сърце“, сиреч, словото на вярата, което проповядваме; защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение.“ (Римл. 10:1-10)

Свидетелствувам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум.

Нека вникнем в този израз. Има ревност по Бога, която е по разум, но има и друга, която не е по разум и този, който я има, не разбира какво става с него. Той има ревност, но не разбира нищо от това, за което има ревност. Това е страшно състояние.
Да браниш нещо, за което си в неведение. Това означава, че първо ще го защитиш по погрешен начин, второ, пред погрешните хора и трето – с погрешна цел. Зилотът не по разум е този, който разрушава това, за което се бори, докато мисли, че се бори за него. Св. Нектарий е писал за ревността по разум и ревността не по разум. В богословското, църковното и религиозното пространство ревността не по разум е изключително важен параметър и създава много и големи проблеми. Такъв човек пренебрегва реалните проблеми и ги омаловажава, защото за него те не изглеждат като проблеми. Неговата драма е в това, че защитава нещо, което не познава в дълбочина. И вместо да изразходва силите си, за да го познае, той ги изразходва, за да го брани. Но той брани нещо, което не познава.
Много често виждаме религиозни хора, които стигат до крайности по въпроси, които впоследствие се оказват несъществуващи, несъществени или незначителни. Точно такива били и израилтяните, които имали ревност по Бога, но не разбирали това, което бранили. Затова, когато се появил Христос пред тях, те какво направили? Разпънали Го на Кръста. Към кого се обръща Христос с онези „хубави” думи? Към книжниците и фарисеите, към учителите, към онези, които имали тази безумна ревност, както я наричат отците, или ревност не по разум; с други думи, те отивали при бакалина, купували копър, вземали една десета и го носели в Соломоновия храм. Когато обаче видели Божия Син, Който им казал „Аз и Отец едно сме”, те нищо не разбрали. Искали да Го подчинят на собствените си светоуправнически планове.
Тяхната ревност била ужасна. Христос бива разпнат от ревност, от ревността на евреите, защото, както казвали, Той смятал Себе Си за Божий Син, за Месия… Ама ти чакаш Месията цял живот? Чакам Го, но нямам представа какъв ще е Той! Въпреки това те разпъват Месията заради Месията. Заради Бога изопачаваме представата за Бога. Заради Бога разпъваме Бога.
Един конкретен случай. Млада девойка отишла да пазарува; била заедно с някакъв близък. Колебаела се дали да си купи блузка, чийто ръкави били много къси.
– Защо да не я взема?
– Защото Бог ще се разгневи! Ще се огорчи, наскърби и разгневи!
Това тук е ревност, която се свързва с конкретна външна картина на човека. Бог се явява като някакъв обективен законодател, който е постановил колко дълъг да е ръкавът. С други думи, налице е обективиране на Бога, при което Той не зачита личната своеобразност на човека.
Цивилизацията, която ни е завещана, не е пиетистична. Знаем да ценим красотата; вземете например носиите, които сме наследили – колко са хубави – и това е изражение на човека. В тесен смисъл човек би могъл да каже, че не може да има никакво изразяване на човека посредством начина на обличане. Човекът се е научил да се изразява на всякакви равнища. Както не можете да живеете в кафез. Можете ли? Ама искаме човешка къща; купуваш си автомобил и казваш: искам да бъде човешки, ядеш нещо и казваш: искам да бъде човешко.
Човекът иска иска да бъде на определено равнище във всичко, което прави. Това означава, че то трябва да включва елементи от неговото лично изразяване. В тоталитарните режими всички са задължени да носят едни и същи дрехи; виждате хора да вървят като една огромна войска. И тъй, страшно е да направиш и Бога такъв.
Нещата са много по-деликатни, по–живи. И това ни спасява пред Бога и ни кара да Го обичаме. Ревността по Бога може да бъде ревност не по разум – да браним един бог, който сякаш е прокурор, небесен жандарм, някакъв източник на идеи, „богът на елините”, чух да казва някой. Кой казва, че е на елините? Какво е това? Това са безумия. Разбирате ли? Един бог, който не съществува, но ние го браним; имаме голяма ревност и естествено, ако някой се осмели да се противопостави, ще го направим на пух и прах. Такъв бог обаче не съществува, той е погрешен бог. Погрешен Христос, често и погрешна църква. В ума си можем да имаме някаква църква, в своята фантазия, като цялата дякония, смирение и любов, т.е. Църквата, превърнем в мощ, сила, национална идеология – всички тези неща и не знам още какво…
В този случай ревността е безумна, ревност не по разум – и ви казах, че нищо не може да ни спаси от нея, освен смирението, истинското покаяние. Когато човек осъзнае своето нищожество и разбере, че това са собствените му граници и наистина започне да работи в себе си, мисля, че тази безумна ревност започва да намалява до пълно изчезване. В противен случай има опасност човек да се вдъхновява само идеологически, да върви напред и да избира понякога врагове, да си въобразява различни неща и да си мисли, че другите го преследват и гонят и знам ли какво… Това е проблемът тук.
Какво правят тези, които нямат ревност по разум?
Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда…
Зилотът не по разум игнорира Божията правда и мъдрост и всъщност иска да наложи и да обожестви собствената си правда и мъдрост, като ги приписва на Бога. Когато обаче човек прави това и Бог и Божията правда се появят, той не може да се подчини на Божията правда, нито на истинската Божия мъдрост, защото междувременно е превърнал своята правда в идол. Тук е трагедията. Зилотът в този случай става прокурор на всеки, който просто си седи на стола по по-различен начин. Зилотите бранят нещо, което не познават, и то с огромна страст.
Божият човек не брани нищо с противене, страст и унижаване на другия. Божият човек има доверие в Божия промисъл. Той ще каже мнението си, ще протестира, ще изрази своето гледище, но да искаш на всяка цена да стане твоето в историята е противоположно на духа на Църквата. Припомнете си мъчениците. Защо мъчениците са пострадали – те имали доверие в Бога. Понякога се налага човек да даде своето свидетелство.
Бог не иска да се меси в човешката свобода, защото, ако лиши човека от свобода, той ще стане като тази чаша. Когато я вдигам, я вдигам, когато я оставям, я оставям. Тази чаша не е Божий образ. Тя е образ на моето желание и няма свобода. Как ще се съхрани свободата на човека? Тя бива съхранена, когато Бог я уважава – и мисля, че само така получаваме възможност да обичаме Бога и да бъдем образи на Бога. И тъй, Бог не може насила да спаси света и хората и не иска от нас да спасим някого насила, а иска да станем пример за тази благодат и това да се проявява навън.
…понеже завършък на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ
Светият апостол обяснява своите доводи, за да нямаме съмнение. Това, което евреите не могат да разберат, е par excellance Христос.
Моисей пише за оправданието чрез закона: „който човек го е изпълнил, ще бъде жив чрез него“.
А оправданието чрез вярата казва тъй: „да не речеш в сърцето си: кой ще възлезе на небето?“ сиреч, да свали Христа, „или: кой ще слезе в бездната?“ сиреч, да изведе Христа от мъртвите.
Вижте каква разлика съществува между двете. В единият случай зилотът използва закона като система от принципи и заповеди – а,б,в, г – които, ако човек спазва, значи при него всичко е наред. Отвъд това обаче той не може да види нищо повече. Зилотът е научил и разбира няколко прости и положителни неща и не може да види нищо отвъд тях. Сякаш тук св. ап. Павел казва, че зилотът не може да види чудото на вярата, не може да види, че отвъд закона Христос е станал Човек, тоест, Бог е станал Човек и Човекът е станал Бог, бил е разпнат и е възкръснал. Вярата отваря пътя към неочакваното. Зилотът никога не може да види неочакваното и напълно свободното, напълно уникалното; той никога не може да види свободата, творческата сила, разликата, промяна, голямата промяна на хоризонтите на Бога.
И след това казва:
„Близо до тебе е словото, в твоите уста и в твоето сърце“, сиреч, словото на вярата, което проповядваме; защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение”.
Тук свършва този текст. Мисля, че това е кратко изложение, малък, но проницателен анализ – не по теоретичен, а по диалектичен и опитен начин, който св. ап. Павел използва – на това какво е безумната ревност, ревността не по разум и какви щети причинява тя. При тази ревност човекът със своя ум иска да разбере всичко – историята и Бога – а след това да не позволи да се случи нещо по по-различен начин от това, което той си представя. Оттук нататък Бог е подчинен на начина, по който зилотът иска Той да се движи и да съществува. Оттук нататък е невъзможно той да си представи множеството пътища на спасението – многобройните му въплъщения, по думите на св. Максим Изповедник.
Христос идва отделно за св. ап. Павел, както и за последния вярващ, тоест Въплъщението, нашата среща с Бога в Христа е лична. Този детайл е много важен. Пиетизъмът или легализъмът ни казват обратното – а именно, че всички влизаме под една норма, в един калъп и сме едни и същи, имаме едно и също знание и движение към Бога и по един и същ начин биваме третирани, сякаш сме чаши на конвейр.
Тази тема е много деликатна. Познанието на Бога е лично, тоест всеки един от нас гледа, познава, усеща, засажда се и участва в Бога по конкретен, своеобразен начин. Именно затова връзката с Бога е съзидателна, тя не унищожава моето аз, тя не отнема своеобразността на всеки човек, а напротив, подчертава я.
Понятията за грях и добродетел в голяма степен са индивидуализирани. Двама души извършват две отделни убийства. И в двата случая убийството е грях. В единият случай обаче при максимална стойност от 100 точки убийството може да се оцени на 99 точки, а в другият на 1 точка, тоест това убийство да бъде много близо до добродетелта. И в двата случая убийството е нещо лошо, нещо, което е въпреки волята на Бога, но грехът е личен, личностите извършат греха. Знаете ли колко страшно е това? Личностите са тези, които имат добродетел. В безличното съобразяване със закона няма добродетел – това се нарича не добродетел, а принуда. Нужна е свобода, за да съществува и грехът, и добродетелта. Ако не съм свободен, това, което правя, се нарича не добродетел, а принуда. Личността е нещо велико, тя има голяма и вечна стойност. За всяка човешка личност Бог има особена икономия (домостроителство), включена в общата икономия.
Сред нас има много родители, затова ви говоря за тези неща. Родителите понякога мислят, че доброто дете трябва да изразява конкретна представа и конкретно поведение. Психолозите знаят, че зад безупречното поведение може да се крие много наранена душа, едно лъжливо аз, което във всеки един момент може да захвърли всичко и да остане в безтегловност, изпълнено с отчаяние и вина. Никое конкретно поведение не гарантира истинност на личността. В даден момент някой юноша, някой млад човек може да има поведение, което да опре в границите на престъпността, както казват, престъпно поведение. И въпреки това този млад човек може да е избран, да е избран съсъд на един по-следващ етап. Много е важно свещеникът, родителят, учителят да вижда и вдъхновява истината при появата на такъв вътрешен смут. Днес много млади хора са вътрешно смутени. Защо? Защото начинът, по който живеят, примерите, които следват и начинът, по който действат, са ужасни, тоест те са като перца срещу вятъра. Тук е нужна разсъдителност, тук именно е нужна Божия благодат, за да им помогнеш да стигнат до своето истинско предназначение и до истината, която търсят.
Тези старци, които често споменавам – Паисий и Порфирий – правели това всеки ден. При тях идвали хора, от които човек се плашел дори само да ги погледне – и старците ги довеждали до монашество, до обръщане, по един наистина потресаващ начин. Това е дело на Светия Дух – да намираш истината сред вътрешното опровержение и лъжата. Голяма беда е християните да мислят, че външното съобразяване и външната картина е истинската картина на Божия човек; това не означава, че ако не съществува тази картина, тогава и човекът не съществува; но не трябва и да мислим, че тази картина е всичко. Това, което е в нас, в крайна сметка ще се прояви на съда и мнозина ще кажат: Господи, Господи… нали? И Господ ще каже: Не ви познавам. Какво означава това? Това означава, че те са били фарисеи. Те ще казват:
– Ние, ние!
И Христос ще каже – не ви познавам! И ще дойдат мнозина и тогава ще видите изненада. Колко хубаво казва Достоевски в „Престъпление и наказание” – ще дойдем всички ние и Ти, Господи, ще кажеш „Елате всички вие, погинали, крадци, блудници, безумни, елате тук!”, и ние ще кажем – ама ние? Когато живяхме, никой не ни каза такова нещо! Знаем, че сме отхвърлени! „Не, елате!”. Но как да дойдем? „Елате, защото – думите са на Достоевски – никога не сметнахте себе си за достойни!”
Ние естествено смятаме себе си много достойни и горко на Бога, ако не вземе това предвид! Ако не го знае, ще се оплачем в съдния ден и ще Му кажем:
– Какви са тия неща, които правиш?
Тези неща са много сериозни и мисля, че именно затова си струва човек да не бъде зилот по този начин и да осъжда лесно, а непринудено да приема хората – но не за да ги оправдае в тяхното окаяно състояние – ако се намират в такова – а за да им помогне да намерят своята вътрешна истина.
Бог извършва това оправдаване. Човекът отива при Бога и Той не му казва:
– Я ела тук, откъде идваш?
(Нима това не е притчата за блудния син?)
– Какво направи? Я ми кажи?
Говорихме веднъж за тази притча, където бащата казва: извадете премяната, пръстена и т.н. Вместо да каже:
– Я ела тук! Сега ще си разчистим сметките! Ама, ха! Аз ти казвах да не тръгваш, а ти тръгна! Я ела тук, кажи ми какво направи? Как опетни името ми? Каква щети ми причини и как така изчезна?
Бог прави обратното. Бог не е дал човека способност лесно да взема решения. Съществуват обаче християни, които бързо решават кой ще отиде в рая, кой в ада; всичко знаят – кой се спасява, кой не се спасява, кой заслужава да уважаваме, кой не заслужава, решават всичко това лесно и обикновено – чрез обективни критерии. Каква да бъде дължината на брадата, как да гледаш, как да говориш. Чуйте, говоря леко за тези неща, но те са трагични в тъмнината, която крият в себе си. Вместо всички да почувстваме свободата, която Бог ни дава и да се претърколим на земята от радост, ние гледаме да издаваме присъди над хората до себе си и да ги поставим в ада, защото така ние ще си бъдем сами в рая и ще си прекарваме хубаво.
Ревността не по разум е нещо страшно. Напротив, ревността по разум е нещо велико. Тя е велик Божий дар. Ревността по разум обаче изначално не се насочва към другите хора и не ги смята за врагове. Свети Нектарий бил директор на семинарията в Ризареон, Атина и когато децата правели пакости, той казвал:
– И тъй, пълен глад. Няма да ям нищо, докато не се поправите!
Ще се поправиш или няма да се поправиш след това? Той имал цялата власт да се наложи над тях, да ги изгони, но неговата ревност съдържала мъдрост. С други думи, това е ревност по Бога, не е безумна ревност. При нея човек гледа на другите не като на противници, а като на братя и смята себе си не за притежател на истината, а за участник в нея. Ако чувствам, че участвам в истината, за което нямам право, защото тя е Божия, тогава как ще имам очи да съдя наляво-надясно? След като и аз съм същият и нямам нищо свое?
Когато обаче човек си мисли, че е притежател на истина, притежател на Бога, представете си колко опасно положение е това. Да ядеш, както Бог иска, да спиш на страната, на която Бог иска, да ставаш в часа, в който Бог иска. Никакъв грях. Ако тази ужасна справедливост не бъде съпроводена от смирение, тя става най-опасното нещо. Ако такъв човек няма смирение, той буквално става най-големият прокурор в обществото, защото е „съвършен”. Разбирате ли? Затова, казват отците, Бог не позволява премахването на страстите, а всички ние – и светците дори – ги имаме докато сме живи. Бог позволява светците да имат по някоя страст, която, колкото и да се опитват, не могат да премахнат, за да се смиряват. Както св. ап. Павел, който казва: даде ми се жило в плътта. Той видял небесата, видял всичко и след това му било дадено жило, тоест някаква страшна болест, за която умолявал Бог да я отнеме от него, но Той не го направил – „стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9), тоест да помни, че не притежава истината, а участва в нея, както и че само по благодат е това, което е.
Когато човек повярва, че е съвършен и избран, с него е свършено. Затова отците казват: видиш ли такъв, дръпни го за крака да падне в грях – знаехте ли това? Знаете ли историята с послушника, който постел и стигнал дотам да не яде нищо, но неговият старец видял неговото високомерие и му казал:
– Ще ядеш по три чинии!
– Три чинии?!
И монахът си изял порциите, и братята казали:
– Ох, нещастният, хвана го бесът!
Нещата са малко по-различни от това, което си мислим. Без смирението състоянието на добродетелта става опасно. Затова и най-голямата добродетел е смирението, както и разсъдителността, казват отците. Тогава човек започва да разбира, че добродетелите всъщност не са негови; че животът в Христос е живот по благодат. След това той не може лесно да има безумна ревност, не решава лесно, че другият е противник, а го гледа от положителната страна, тоест научава се да гледа по този начин.
Затова светците са снизходителни; всички свети хора, които познавахме, са снизходителни. Не можеш да срещнеш светии, които унизяват грешника.
* * *
Прави ми впечатление, че някои християни изпитват завист към светските хора, което е много жалко. Те казват:
– Онзи си прекарва добре, пък аз се мъча!
Това именно си изпатил по-големият син от притчата за Блудния син, който работил за баща си, и казвал: “Аз ти работя”, а не: “Обичам те”. Толкова години ти работя и не ми даде едно агне да изям с приятелите! За него работата била ангария, а не любов, и той не се радвал на изключителната любов на баща си – след като другият син тръгнал, той останал сам с баща си, но изобщо не могъл да се наслади на любовта към него. Стигнал дотам, че очаквал Самият Бог, баща му, да го съжали, че не разбира нищо, да му даде едно агне и да му каже:
– Не разбираш, че те обичам! Вземи едно агне да го изядеш!
Разбирате ли колко страшно може да си изпати човек. . .
* * *
Когато си зилот не по разум, ти си затворен в себе си, имаш един фалшив бог, Бог отдавна си е тръгнал и ти сядаш и браниш дължината на брадата си или въображаемите си добродетели. Трагична ситуация – човек да мрази себе си и да казва:
– А, те си прекарват добре и колко хубаво си прекарват… ех!
Той може да си изпати в две посоки – едната е да го обхване депресия (ако настоява да се прави на вярващ, какъвто не е) и втората – да вдигне всичко във въздуха и в даден момент да стигне до другата крайност. Знаете ли колко страшно нещо е това? И след това да изпитва вина. Когато човек е с Бога, той получава много повече и чувства, че това, което дава, е нищожно пред онова, което получава във всекидневието от Бога. Ако не чувства това, нещо не върви добре, значи се е появил зилотизмът и нещата са започнали да стават грозни и опасни.


Източник: Лудовикос, Николаос. Беседи. Т. 2. София, Изд. „Омофор“, 2017, с. 54-65.

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal