Днес е Неделя Православна – Тържество на Православието. Синаксар и проповед

Синаксар за Неделя първа на Великия пост – Православна
Превел и преработил: Макариополски Епископ д-р Николай (1908–1981 г.)
В тоя ден св. Църква празнува тържеството на Православната вяра над иконоборческата ерес и другите преди нея ереси. Този празник е установен в 842 г. при византийския император Михаил III и майка му, благочестивата царица св. Теодора, и при св. Методий, патриарх Цариградски. Историята на празника накратко е следната:
Византийският император Лъв Исавър, който по Божие допущение от свинар се домогнал до императорски скиптър, по политически и по лични съображения, бил против иконопочитанието. Той повикал патриарх Герман и му казал: „Владико, мисля, че няма разлика между почитането на икони и на идоли, затова заповядай колкото е възможно по-скоро да бъдат изхвърлени иконите от църквите и да не им се отдава поклонение. Ако ли обаче те са истински свети изображения, то поне да се поставят по-високо, та да не бъдат осквернявани от вярващите при целуването“. Патриархът обаче твърдо се противопоставил на царя и не изпълнил предложението му. Тогава Лъв го свалил от патриаршеския престол и поставил на негово място своя съмишленик – някой си Атанасий. Издадена била строга заповед против иконопочитанието. Започнало жестоко гонение против иконопочитателите, което било прекратено при царуването на царица Ирина и цар Константин. Патриарх Тарасий свикал Вселенски събор, седми по ред, който възстановил иконопочитанието. При император Лъв Армянин обаче иконоборчеството започнало с нова сила. Император Теофил подложил на преследване мнозина отци – иконопочитатели. Едни изпратил на заточение. За всичко това обаче той бил наказан от Бога с тежка болест. Подбуден от своята благочестива съпруга царица Теодора, която била тайна иконопочитателка, той преди смъртта си се разкаял. След смъртта му царица Теодора заповядала да спрат преследванията срещу иконопочитателите, да бъдат пуснати на свобода затворените и да бъдат върнати заточените. Сваленият преди това патриарх Методий – доблестен поборник против иконоборческата ерес, бил отново възведен на патриаршеския престол. Царицата сама дала личен пример на иконопочитание, като поставила на шията си образа на Божията Майка и пред всички радостно и с любов го целувала.
В неделята след Първата великопостна седмица в Цариград била извършена тържествена служба. В памет на това събитие било установено ежегодно на тоя ден да се чества по подобаващ начин победата на Православието не само над иконоборческата ерес, но и над всички други дотогавашни ереси. Впоследствие било прието на тоя ден след светата Литургия в катедралните храмове да се изпълнява специален чин, който съдържа молебно пение за обръщане към православната вяра на всички отстъпници и заблудени, моление за утвърждаване в православната вяра на всички верни чеда на светата Църква, възглася се „анатема“ (проклятие) за всички упорстващи лъжеучители и отстъпници, пее се „Вечная памят“ за всички починали поборници, изповедници и мъченици за истинската права вяра и се възглася многолетие за всички живи ревнители и защитници на св. Православие и за предстоятелите на поместните православни църкви.
Днешният празник дава добър повод да се кажат няколко думи за почитането на св. икони и за св. Православие.
Почитането на свещени изображения (икони) има своите психологически и исторически основания. Един от изразите на обич и почит към наши скъпи близки или към високопоставени и достойни за уважение хора е – да изобразяваме техния лик и да го поставяме на лично място. Ето например майка е загубила едничкия си син. Останала е обаче снимка от неговия лик. Тя се вглежда с майчина любов в това скъпо за нея изображение, целува го, прегръща го и го облива със сълзи. Тя добре знае, че пред нея е само едно изображение, а не самият неин син и въпреки това тя мисли, че целувайки изображението, целува самия него. Това отношение на майката към портрета на нейния покоен син е за нея една насъщна духовна потребност, една утеха, една напълно естествена и оправдана проява. Почти същото е и с почитането на свещените изображения и предмети. Когато гледаме на тях или пък ги целуваме, ние отдаваме почитта на платното или дървото, върху които са нарисувани, а отправяме мисълта си към самия първообраз – него като че целуваме, него почитаме и нему се покланяме.
Господ Иисус е въплътено Слово Божие. Той е бил човек, историческа личност. Имал е определен външен телесен образ като всички човеци. Следователно Той е могъл и може да бъде изобразяван. Според древни сведения, запазени в църковното предание, Неговият божествен Лик е бил изобразен върху убрус (плат, кърпа), известен под името „Неръкотворен образ“. За Неговия външен вид е запазено също едно древно описание. Запазени са и някои Негови пластични изображения върху камък, датиращи от първите векове на християнската ера. Пак по древно църковно предание св. евангелист Лука е бил художник. Той нарисувал образа на Божията Майка. И ако ние почитаме образите на наши скъпи близки и на всички благодетели на човечеството, то как да не почитаме образите на нашия Спасител Господ Иисус, на пречистата Му Майка, на св. Апостоли и Божиите угодници – светиите – които са наши благодетели и небесни ходатаи за нас пред Бога? И тъй, почитането на св. икони съвсем не е идолопоклоничество, както погрешно някога са мислили иконоборците (а и днес все още има хора, които мислят като тях), но е заслужена и оправдана почит към ония, чиито образи са нарисувани върху самите икони. За нас иконите обаче са нещо повече от едно обикновено изображение, нещо повече от един обикновен портрет. Бидейки именно свето изображение, ние вярваме, че те са проводници на Божия благодатна освещаваща сила. Затова и ги почитаме като светини (res sacrae).
Що се пък отнася до Православието, то е право изповядване на вярата в Господ Иисус, предадена ни от светите Апостоли и запазена неповредена от св. Източна Христова църква, която единствено е истинската Църква, стълб и твърдина на истината (1 Тим. 3:15). Един е Господ, една е вярата (Еф. 4:5); Христос не се е разделил (1 Кор. 1:3). Той не е основал много Църкви, а само една (Мат. 16:18). Тая именно Църква единствено обладава всичката пълнота на Божествената истина. Тя е неразделната, една света съборна и апостолска Църква, на която и ние сме честити да бъдем членове. А Православието е истинската и неповредена вяра, която и ние изповядваме. Затова трябва да пазим като зеницата на очите си тая наша праотеческа вяра, защото от това зависи и нашето спасение. „Тази вяра е апостолската, тази вяра е на св. Отци, тази вяра е православната, тази вяра утвърди вселената!“ (из чина на Православието). Амин!
ПРОПОВЕД В ПЪРВАТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ
За Православието
Автор: Свети Игнатий Брянчанинов
Възлюбени братя! В началото на нашето слово в Неделя православна е съвсем естествено да поставим въпроса какво е Православие?
Православие е истинното богопознание и богопочитане, Православието е поклонение на Бога с дух и истина, Православието е прослава на Бога с истинно познание и поклонение пред Него, Православието е прославяне на Бога от човека, истинен Божи служител, чрез даруваната му от Него благодат на Всесветия Дух. Духът е слава на християните (Иоан. 7:39). Където отсъства Духът, там няма Православие.
Няма Православие в човешките учения и мъдрувания, в тях господства лъжеименният разум – плод на падението. Православието е учение на Светия Дух, дадено от Бога на човеците за спасение. Където няма Православие, там няма спасение. „Който иска да се спаси, преди всичко подобава да се държи в православната вяра, и който не я опази чиста и непорочна, без никакво съмнение, ще погине навеки“.
Скъпоценно съкровище е учението на Светия Дух! То е преподадено в Свещеното Писание и в Свещеното Предание на Православната Църква. Скъпоценно съкровище е учението на Светия Дух! В него е залогът за нашето спасение. Скъпоценна, незаменима с нищо и несравнима с нищо за всеки от нас е нашата блажена участ във вечността: толкова скъпоценен, толкова по-скъп от всичко е и залогът за нашето блаженство – учението на Светия Дух.
За да запази този залог за нас, светата Църква днес изброява на всеослушание онези учения, които са създадени и измислени от сатаната, които изразяват вражда към Бога, пречат на нашето спасение и ни лишават от него. Църквата изобличава тези учения като хищни вълци, като смъртоносни змии, като крадци и убийци, запазвайки ни от тях и призовавайки от погибелта прелъстените от тях, тя предава на анатема тези учения и онези, които упорито се придържат към тях.
Думата анатема означава отлъчване, отхвърляне. Когато Църквата предава на анатема някое учение, това значи, че учението съдържа в себе си хула срещу Светия Дух, и заради спасението трябва да бъде отхвърлено и отстранено, както отровата се отстранява от храната. Когато се предава на анатема човек – това значи, че този човек е усвоил богохулното учение безвъзвратно, чрез него лишава от спасение себе си и онези свои ближни, на които предава своя начин на мислене. Когато човекът има намерение да остави богохулното учение и да възприеме учението, поддържано от Православната Църква, той е длъжен, по правилата на Православната Църква, да предаде на анатема лъжеучението, което е поддържал досега и което го е погубвало, отчуждавайки го от Бога, държейки го във вражда против Бога, в хула срещу Светия Дух, в общение със сатаната.
Анатемата има значение на духовно църковно лекарство против недъга в човешкия дух, причиняващ вечна смърт. Причиняват вечна смърт всички човешки учения, въвеждащи в откритото от Бога учение за Бога свое мъдруване, почерпено от лъжеименния разум, от плътското мъдруване, това общо наследство на падналите духове и хората. Човешкото мъдруване, въведено в учението на християнската вяра, се нарича ерес, а следването на това учение – зловерие.
Към числото на плътските дела Апостолът причислява и ересите (Гал. 5:20). Те принадлежат към плътските дела според своя източник, плътското мъдруване, което е смърт и вражда против Бога, което не се покорява на Божия закон, нито пък може (Рим. 8:6, 7). Те принадлежат към плътските дела и според своите последствия. Отчуждавайки човешкия дух от Бога, съединявайки го с духа на сатаната чрез неговия главен грях – богохулството, те го предават на поробване на страстите, като оставен от Бога и предаден на собственото си паднало естество. Неразумното им сърце се помрачи, казва Апостолът за мъдреците, отклонили се от истинното богопознание, наричайки себе си мъдри, те обезумяха, замениха истината Божия с лъжа. Затова Бог ги предаде на срамотни страсти (Рим. 1:21, 22, 25, 26). Срамотни страсти се наричат разнообразните блудни страсти. Поведението на ересиарсите било развратно: Аполинарий имал прелюбодейна връзка, Евтихий бил особено поробен от страстта на сребролюбието, Арий бил крайно развратен. Когато на първия Никейски събор започнали да четат неговото песнопение, Талия, отците от Събора запушили ушите си, отказвайки да слушат срамните слова, неможещи да дойдат на ум на благочестивия човек. Талия била изгорена. За щастие на християнството, всички екземпляра били унищожени: за нас останало само историческото сведение, че това съчинение било пропито от неистов разврат. Подобни на Талия били и много съчинения на по-новите ересиарси: в тях страшното богохулство било съединено и примесено с изрази на страшен, безчовечен разврат и кощунство. Блажени са онези, които никога не са слушали и чели тези произведения на ада. При четенето им съединението на духа на ересиарсите с духа на сатаната е очевидно.
Ересите, бидейки плътско дело, плод на плътското мъдруване, са изобретени от падналите духове. „Избягвайте безбожните ереси, – казва свети Игнатий Богоносец, – те са дяволско изобретение на началозлобната змия“. Не бива да се учудваме на това: падналите духове са слезли от висотата на духовното достойнство, те са паднали в плътско мъдруване повече от човеците. Хората имат възможност да преминават от плътското мъдруване към духовното, а падналите духове са лишени от тази възможност. Хората не са подложени на толкова силно влияние на плътското мъдруване, защото в тях не е унищожено естественото добро, както в духовете, от падението. У хората доброто е примесено със зло, и затова е непотребно, а у падналите духове господства и действа единствено злото. Плътското мъдруване в областта на духовете е получило обширно, пълно развитие, каквото само то може да достигне. Най-тежкият им грях е изстъплената ненавист към Бога, изразяваща се в страшно, непрестанно богохулство. Те са се възгордели над Самия Бог; покорността на Бога, естествена за творенията, те са превърнали в непрестанно противодействие, в непримирима вражда. Поради това тяхното падение е дълбоко, и язвата на вечната смърт, с която са поразени – неизцелима. Тяхната най-главна страст е гордостта, те биват завладени от чудовищно и глупаво тщеславие, намират наслаждение във всички видове грях, постоянно се въртят в тях, преминавайки от един грях към друг. Те се влачат и в сребролюбие, и в чревоугодие, и в прелюбодеяние. Нямайки възможност да извършват плътски грехове телесно, те ги извършват в мечтанията и усещанията, усвоявайки на безплътното естество пороци, свойствени на плътта; те са развили в себе си тези неестествени за тях пороци несравнимо повече, отколкото биха могли да се развият между човеците. Как падна ти от небето, казва пророкът за падналия херувим, деннице, сине на зората! Разби се о земята. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята. Ти си захвърлен вън от гробницата като тъпкан труп (Ис. 14:12-15, 19).
Падналите духове, съдържайки в себе си началото на всички грехове, се стремят да въвлекат човеците във всички грехове, стремейки се и жадувайки тяхното погубване. Те ни въвличат в разнообразни действия за угаждане на плътта, в користолюбие, в славолюбие, рисувайки пред нас предметите на тези страсти с най-прелъстителни картини. Те особено се стремят да ни въвлекат в гордостта, от която изникват, както растенията от своите семена, във вражда против Бога и богохулство. Грехът на богохулството, представляващ същност на всяка ерес, е най-тежкият грях, като грях, принадлежащ предимно на отхвърлените духове и представляващ тяхно отличително свойство. Падналите духове се стремят да прикрият всички грехове с благовидна маска, наречена в аскетическите отечески писания оправдания. Те правят това с цел хората да бъдат по-лесно прелъстени, по-лесно да се съгласят с приемането на греха. Точно така постъпват и с богохулството: стремят се да го прикрият с блестящо име, с пищно красноречие, с възвишена философия. Страшно оръдие в ръцете на духовете е ереста! Посредством ереста те са погубили цели народи, отнемайки им, незабелязано от тях, християнството, заменяйки го с богохулно учение, украсявайки смъртоносното учение с името на очистеното, истинно, възстановено християнство. Ереста е грях, извършван преди всичко в ума. Този грях, бидейки приет от ума, се предава на духа, разлива се в тялото, осквернява самото ни тяло, имащо способността да приема освещение от общуването с Божествената благодат и способността да се осквернява и заразява от общуването с падналите духове. Този грях е трудно забележим и разбираем за непознаващите добре християнството и затова лесно улавя в своите мрежи простотата, неведението, равнодушното и повърхностно изповядване на християнството. За известно време били уловени от ереста преподобните Иоаникий Велики, Герасим Иордански и други Божии угодници. Ако светите мъже, водещи живот с изключителна грижа за спасението, не могли отначало да разберат богохулството, прикрито с маска, то какво да кажем за тези, които водят живот в житейски грижи, имат недостатъчни познания за вярата, съвсем недостатъчни? Как да познаят те смъртоносната ерес, когато тя застане пред тях в украсената маска на мъдрост, праведност и святост? Ето причината, поради която цели човешки общества и народи лесно са паднали под игото на ереста. По същата причина обръщането от ереста към Православието е твърде трудно, много по-трудно, отколкото от неверието и идолопоклонството. Ересите, намиращи се по-близо до безбожието, по-лесно се разпознават и оставят, отколкото малко отдалечилите се от православната вяра, и затова по-прикрити. Римският император, равноапостолният Константин Велики, написал писмо на свети Александър, патриарх александрийски, изобличител на ересиарха Арий, увещавайки го да прекрати споровете, нарушаващи мира заради празни думи. С тези думи, които са наречени празни, се отхвърляло Божеството на Господа Иисуса Христа, унищожавало се християнството. Така неведението и у светия мъж, ревнител за благочестието, било измамено от недостъпните за разпознаване козни на ереста.
Ереста, бидейки тежък, смъртен грях, се лекува бързо и сигурно, като грях на ума, с искреното є предаване на анатема от цяло сърце. Свети Иоан Лествичник е казал: „Светата съборна Църква приема еретиците, когато те искрено предадат на анатема своята ерес, и веднага ги удостоява със светите тайни, а падналите в блуд, макар и да са изповядали и оставили своя грях, заповядва, според апостолските правила, да се отлъчват от Светите Тайни за много години“. Впечатлението, породено от плътския грях, остава в човека и след изповядването и оставянето на греха, а впечатлението, породено от ереста, се заличава веднага след отхвърлянето є. Искреното и решително предаване на ересите на анатема е лекарството, окончателно и напълно освобождаващо душата от ереста. Без такова лекарство отровата на богохулството остава в човешкия дух и не престава да го разколебава с недоумения и съмнения, предизвиквани от неунищоженото докрай съчувствие към ереста; остават помислите, въставащи срещу познанието Божие (2 Кор. 10:5), правещи трудно спасението на обзетия от тях, обхванатия от непокорство и противене на Христа, пребиваващ в общуване със сатаната. Лекарството на анатемата винаги се е признавало от светата Църква за необходимо против страшния недъг на ереста. Когато блаженият Теодорит, епископ Кирски се явил на Четвъртия Вселенски Събор и застанал пред отците на Събора, желаейки да се оправдае срещу отправените му обвинения, отците поискали от него решително, без уговорки, да предаде на анатема Несторий и неговото учение. Теодорит отново изразил желание да се обясни, но отците отново поискали от него анатема на Несторий, заплашвайки го в противен случай да признаят за еретик самия него. Теодорит произнесъл анатема над Несторий и над цялото еретическо учение от това време. Тогава отците прославили Бога, провъзгласили Теодорит за православен пастир, а той вече не искал да се обяснява, след като изхвърлил от душата си причината, предизвикваща необходимост от обяснение. Такова е отношението на човешкия дух към страшния недъг на ереста.
След като чухме страшното провъзгласяване на духовното лекарство, да го приемем с искрено разбиране и, прилагайки го към душите си, искрено и решително да отхвърлим гибелните учения, които Църквата ще поразява с анатема за наше спасение. Ако ние винаги ги отхвърляме, ще се утвърдим с гласа на Църквата в тяхното отхвърляне. Духовната свобода, лекотата, силата, които непременно ще почувстваме в себе си, ще засвидетелстват пред нас правилността на църковното действие и истината на възвестеното от нея учение.
Църквата провъзгласява: „Пленяващите своя разум в послушание на Божественото откровение и подвизаващи се за него облажаваме и възхваляваме; а противящите се на истината, ако не се покаят пред Господа, очакващ тяхното обръщане и разкаяние, ако не пожелаят да последват Свещеното Писание и Преданието на първенствуващата Църква, отлъчваме и анатемосваме“.
„На отричащите Божието битие и утвърждаващи, че този свят е самобитен и всичко в него става без Божия промисъл, а случайно: анатема“.
„На говорещите, че Бог не е дух, а вещество, също и непризнаващите Го за праведен, милосърден, премъдър, всезнаещ и произнасящи подобни на това хули: анатема“.
„На позволяващите си да твърдят, че Син Божий не е единосъщен и равночестен с Отца, както и Светият Дух, неизповядващите, че Отец, Син и Светият Дух са един Бог: анатема“.
„На позволяващите си да говорят, че за нашето спасение и очистване от греховете не е необходимо пришествието на Сина Божий по плът в света, Неговите доброволни страдания, смърт и възкресение: анатема“.
„На дръзващите да говорят, че пречистата Дева Мария не е била Дева преди рождеството, в рождеството и след рождеството: анатема“.
„На невярващите, че Светият Дух е умъдрил пророците и апостолите, и чрез тях ни е възвестил истинния път към спасението, засвидетелствайки го с чудеса, че Той и сега обитава в сърцета на верните и истинни християни, наставлявайки ги на всяка истина: анатема“.
„На отхвърлящите безсмъртието на душата, края на света, бъдещия съд и вечната награда за добродетелите на небесата, а за греховете – осъждане: анатема“.
„На отхвърлящите тайнствата на Светата Христова Църква: анатема“.
„На отхвърлящите Съборите на светите отци и техните Предания, съгласни с Божественото откровение, благочестиво пазени от съборната православна Църква: анатема“.
Божествената истина се е въплътила, за да спаси чрез Себе Си нас, погиналите от приемането и усвояването на убийствената лъжа. Ако вие пребъдете в словото Ми, говори тя, ако приемете Моето учение и му останете верни, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Иоан. 8:31, 32). Да остане верен на Христовото учение може само този, който решително отхвърли и постоянно отхвърля всички учения, изобретени и постоянно изобретявани от отхвърлените духове и от човеците, враждебни на Христовото учение, на Божието учение, клеветящи неговата цялост и неприкосновеност. Откровеното Божие учение се пази в неприкосновена цялост единствено и изключително в лоното на Източната Православна Църква. Амин.

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal