Срамът и вината според проф. архимандрит Платон (Игуменов)


Автор: проф. архимандрит Платон (Игуменов)

Срамът като първоначална проява на нравственото съзнание

Не нещо друго, а нравственото съзнание прави всеки конкретен човек нравствена личност. Трябва с пълна обективност да се признае, че нивото на нравственото съзнание определя нивото на нравствената формираност на личността. Първото, което характеризира човека като личност, е неговото нравствено съзнание, което постоянно му напомня, че трябва да постъпва винаги така, че да се възприема етически. На емпирично ниво тази елементарна функция на нравственото съзнание се проявява в порицаване на собствените безнравствени действия и се преживява като срам. Преживяването на срам възниква всеки път в ситуацията, когато човекът осъзнава, че той не се възприема етически, т.е. когато осъзнава, че няма моралното право да се ползва с нравствено признание и уважение.
Като елементарна форма на нравственото съзнание срамът изразява отношението на човека към собственото му природно начало, преди всичко отношението към удовлетворяване на природните потребности. При удовлетворяването на природните потребности човекът стои пред възможността за избор на една от двете форми: стихийно-открита или културно-опосредствана. Когато човекът се срамува да проявява открито своите природни потребности – например, потребността от утоляване на чувството за глад – и ги подчинява на контрола на разума – например, на правилата на етикета, – с това той показва, че е носител не само на природен, но и на разумен живот, по-висш по своето достойнство и съдържание.
Като първична проява на нравственото съзнание срамът е най-важната гаранция, запазваща личността от потапяне в стихията на природното чувствено начало и ориентираща я в избора на такава позиция, която е способна да осигури нейната възможност да постъпва в съответствие с изискванията на културата и разума и да се възприема етически.

Срамът като преживяване на вина и екзистенциална изключеност

Осъзнаванетона вината е преобладаващ компонент в преживяването на срама. Феноменът на вината може да се установи емпирично, но основният проблем – преходът от невинност към вина, не подлежи на емпирично изследване. Въпросът, по какъв начин личността преминава към оценка на осъзнаващото вината си съзнание, остава неразкрит докрай. Той е затрупан от слой емоционални преживявания – страх, смут, разкаяние, отчаяние.
Позовавайки се на нравствения опит, можем да констатираме, че човекът притежава естествена склонност към преживяването на вина, призван е към изобличаването на някакво действие, нарушаващо вътрешно приетия и одобрен стандарт на поведение. Несъответствието на постъпката с етическата норма поражда съзнанието за вина, смут и страх пред позора или безчестието.
Съзнанието за вина се преживява в ситуациите на междуличностните отношения. Обстоятелствата, които са причина за срама, могат да бъдат твърде различни, но във всеки случай преживяването на вина се разглежда като страх пред загубата на уважение в очите на тези, пред които човекът е уронил своето достойнство. Компонентът на вина в преживяването на срама се съпровожда от съзнанието за собственото недостойнство, безпокойство и тревога. Този компонент внася в нравствения свят на човека вътрешен дисонанс, в състоянието на който човекът е неспособен да уважава себе си и другите.
Срамът, вината и смущението могат да се намират в различни съотношения. Някои хора могат да изпитват срам и вина за своите скрити грешки, но да чувстват смущение само тогава, когато тези грешки са открити и показани. Ако срамът изключва вината, например, при груба обида, човекът може да преживява смущение и да се чувства в нелепо и унизително положение.
Преживяването на смущение в междуличностните отношения често е резултат от осъзнаването на собствената екзистенциална изключеност: физическа, интелектуална, социална, възрастова, професионална или служебна. Човекът, който осъзнава своето екзистенциално несъответствие на характера и изискванията на заобикалящата го среда, може да чувства в отношенията с другите хора емоционална напрегнатост като следствие от това, че той е изключен от кръга хора, обединени от афилиативни връзки. Когато астеничното чувство е изразено ярко, смущението се съпровожда от съзнание за отчуждености самота. Преживяването от човека на състоянието на отчужденост открива картината на личното съществуване в мрачни тонове.
В тези ситуации отказът от претенции за въображаемия или желан междуличностен статус е естественият и най-реалният подход към решаването на възникващите екзистенциални затруднения. Става сума за християнското смирение като неотменна стихия на човешкото съществуване и общение, с потапянето в която личността достига безопасната глъбина, непознаваща външни вълнения и бури. Тук смирението се появява като най-важната етическа категория, която примирява в себе си взаимоизключващите се понятия за срам и надежда.

Срамът и несъстоятелността на лъжливата надежда

В Светото Писание срамът се появява като една от ключовите категории във всички моменти от свещената история. За срама се говори в повествованието за грехопадението на прародителите. Срамът е резултат от грехопадението, резултат от поражението на измамната надежда на първите хора. Човекът вижда в грехопадението своята оголваща се тварност и преживява срам.
Преживяването от Адам на чувството за срам е прототип на различни примери, срещани в библейската история. Да паднеш, да бъдеш гол, да претърпиш поражение, да отстъпваш, да бъдеш ненужен за другите – всички тези ситуации предизвикват преживяването на срам. Според библейското разбиране съществуването на срама се свързва с преживяването на страданието. Но при това всеки път срамът, като резултат от поражението на измамната надежда, се противопоставя на истинската надежда на праведника. Праведникът се уповава на Бога и ако неговата надежда е истинска, той няма да се посрами. Затова той се моли: „На Тебе, Господи, се уповавам, да не се посрамя“. Обратно, надеждата на неистината, коварството и нечестното отношение към живота са лъжливи опори, които ще бъдат съкрушени и рано или късно тяхното нищожество ще се открие. Всички беззаконници ще бъдат посрамени, те ще се обърнат назад и ще се посрамят.
Христос ни открива образа на праведника, който се уповава на Бога. При това Христос напълно споделя съдбата на Адам, като взема върху Си неговата вина и унижение. От гледна точка на старозаветното съзнание Христовият кеносис във времето на кръстните страдания е несъвместим с надеждата на праведника, който се уповава на Бога. Като споделя в Своя живот съдбата на човека, Христос го избавя от унижението, безславието и вечното осъждане и чрез Своето Възкресение го възвежда към вечна слава.
Последният аспект в библейското разбиране за срама е есхатологичен. Понятието за срам тук се свързва с темата за съда. Съдът е такъв момент в края на човешкия живот или в края на времената, когато пред Божието лице и пред всички се открива несъстоятелността на лъжливата надежда. Всички нечестиви ще бъдат посрамени пред справедливия Божий съд. В иконографията на Страшния съд Светите Праведници се изобразяват в слава – в одежди, съответстващи на тяхното служение на земята. Обратно, грешниците, както и злите демони, се изобразяват в безобразна голота, лишени от всички атрибути на славата и достойнството.

Съвестта като категория на нравственото съзнание

Личността носи в себе си не само цялото си настояще, но и цялото си минало, всички събития на нравствения живот, чието наслояване представлява дълбока и интимна област, известна на особеното нравствено съзнание, определяно като съвест. В съвестта е интегрирана цялата нравствено-осъзната дейност на човешката личност. Във всеки отделен момент съдбата на съвестта е нравствен резултат от преминатия от човека жизнен път.
Общопризнато е, че съвестта е лично съзнание и лично преживяване на човека относно правилността, достойнството и честността на всичко, което някога е извършено от него. Реалността на съвестта като постоянно действащо лично нравствено съзнание е напълно очевидна. Това е реалността, с която всички хора се срещат в себе си и в общуването помежду си.
Като понятие и като реалност съвестта е предмет не само на теоретично изследване, но намира отражение в сферата на народната мъдрост и в описанията на художествената литература. Философите, богословите и религиозните писатели говорят в една или друга форма за ръководството на съвестта в нравствения живот. Световноизвестните описания на съвестта в нейната художествена интерпретация съдържат изключителна етическа ценност. Те ни убеждават, че всеки човек, който блуждае в илюзиите на нравствения произвол в името на достигането на егоистични и честолюбиви цели, неизбежно се натъква на съвестта като на невидима подводна скала, в която се разбива „желязната логика“ на всички негови мисловни схеми. В същото време той открива в съвестта тази реална и твърда почва, с утвърждаването върху която става способен да осъществи нравственото възсъздаване на своята личност.
Съвестта се отнася към най-дълбоките и ярки прояви на човешкия нравствен опит. Тя е тази забележителна способност на душата, с помощта на която общочовешкото нравствено съзнание, с неговите аксиоми на естествения нравствен закон, се пречупва във всяка отделна личност. Затова именно свързващото звено на двете най-важни екзистенциални реалности – нравствения порядък в душата и нравствения порядък в целия заобикалящ свят, трябва да бъде личната съвест, а не нещо друго намиращо се във властта на самия човек. 


* Публикувано със съкращения.

Източник: Архимандрит Платон (Игуменов). Православно нравствено богословие: сборник лекции. Изд. „Омофор“, София, 2001.

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal