Скъпи читатели, представяме Ви едно интервю на предаването „Домът на вярата“ на БНТ от 19.01.2020 г. с протойерей Николай Георгиев – ефимерий в Софийския затвор и началник на Отдел „Връзки с обществеността“ към Свещения Синод на Православната Църква в България.
От Doxologia INFONEWSпоздравяваме отец Николай, като му пожелаваме Бог да му дарува здраве, щастие, мир и много сили за осъществяването на това високоотговорно и трудно служение, което Бог е благоволил той да върши – а именно да обгрижва душите на хората, които са отхвърлени от обществото.
***
Мога да кажа, че един от гениалните ходове на Държавна сигурност по комунистическо време е бил да отдели свещеника от миряните. Първо, за да няма жива връзка, второ, за да няма причастие, да няма изповед, и така да се обезкърви и умъртви Църквата, което е невъзможно разбира се. Но това разделение и до ден днешен по някакъв начин е живо на ниво духовенство и миряни, духовенство и институции, и общност, дори и медии, защото като че ли по инерция тази прекъсната връзка все още съществува. Тоест ние полагаме много усилия да възстановим нормалния речеви диалог или приказването на всякакви теми между духовенството и миряните, между Българската Православна Църква във всичките ѝ институции, и всички останали държавни институции независимо на какво ниво са: от Президентство, Министерски съвет, през кметове, общини и най-обикновени чиновници. Струва ми се, че на това поле придобиваме все повече и повече опитност, събаряме стени и топим ледове там където са съществували или съществуват по инерция, но все още работа има да се върши.
Учебникът, който ми отвори очите за това какво е всъщност „Връзки с обществеността“, описва ситуации и принципи, които ми изглеждат много нормални и истински до момента, в който не се сблъскам в живия живот с тях. Тук у нас нещата са различни. Затова мога да кажа, че един вид пренаписваме или донаписваме теорията на общуването с обществените институции и медии на реалността, на която ние сме поставени. Църквата винаги има някаква мистика в себе си, която незнайно защо се предава и в нормалното общуване. Хората очакват от свещеника да говори някакви почти свръхестествени неща за най-обикновени събития, или да отговаря с изпреварваща информация за неща, които още не са ясни, или, да кажем, медиите очакват от мен и от говорителя на Светия Синод да каже какво Светият Синод ще вземе като решение след време. Това са трудни стъпки, които ние се опитваме да извървяваме постепенно. Аз вярвам, че ще се научим.
Преди две години Светият Синод ме натовари с новото послушание да бъда началник на Отдел „Връзки с обществеността“ на Светия Синод на Българската Църква-Българската Патриаршия, което послушание изпълнявам и до днес. Това беше за мен ново поприще, доста трудно, но се надявам с Божията помощ да успея да го изпълня със съдържание. На мен ми се налага, по благословение на Негово Светейшество, да участвам в почти всичките негови срещи с представители на администрацията, с представители на дипломатическия корпус, международни гости, гости от правителствените среди, от всички ръководни кръгове в държавата, така че аз съм покрай Негово Светейшество непрекъснато и всъщност служа с него Света Литургия там където той служи. Моето присъствие е чувствително по-близо до Българския Патриарх и до членовете на Светия Синод, и разбира се когато има заседания на Светия Синод в пълен състав аз съм този, който осъществява връзките с обществеността, като да дефинираме „обществено“ – това са институциите и медиите.
Общуването с медиите и с представителите на медиите е интересно занимание, понякога самотно за религиозен човек, защото трудно се стига до диалог, по-скоро е монолог. Но мога да кажа, че за две години ключовите журналисти, които отговарят ресорно за Светия Синод, за информацията идваща за и от Българската Православна Църква и по-точно от Светия Синод на Българската Православна Църква, се научиха да спазват принципите и правилата на общуване, а най-важното е, че юни месец 2019 г. проведохме един семинар в Троянския Монастир „Църква, медии и общество“ точно за това – какво е Църквата, как да общуваме с медиите, какво да правим, където колегите от различните медии присъстваха и според мен се получи много благодатен семинар, който донесе мир и разбирателство между тези, които сме на полето на общението.
Спомням си, като студент трябваше да направя доклад на тема „Свободата на волята и благодатта“. Отне ми около три месеца и може би над 15 000 страници, за да стигна до едно простичко изречение, което моят старец по време на изповед ми каза за свободата и за благодатта. И когато открих колко безгранично морално съм свободен се стреснах и реших, че единственото, което мога да направя в отговор на това, че Бог ме е сътворил свободен, е да Му отдам живота си. Чудейки се как да го направя, естествено стигнах до извода, че трябва да стана православен духовник и така започна моят път. Години по-късно си дадох сметка, че за мен това е бил избор между свободата и лукса. Хората се увличат от лукса или от свободата, която луксът им дава, но тя е много ограничена; това е и златната клетка. Докато аз избрах лукса на свободата. Тоест свободата, която не само ми позволява да правя каквото искам, но да мисля каквото искам и най-вече да общувам с Господ, който е Пътят, Истината и Животът. Така че за мен луксът на свободата е по-голям от лукса на живота.
От баща си получих умението да чета. И мога да кажа, че докато влязох в казармата бях прочел повечето учебници не само за гимназиалния курс, но и доста голям брой от учебниците, които се предлагаха в университета за специалности, като право, като българска филология. Тоест, знаех какво ме очаква. Кандидатствах, бях приет в университета, но влязох в казармата по задължение. И тогава, по време на една от отпуските открих, че съществува учебно заведение наречено „Духовна Академия“, непризната от държавата за учебно заведение. Видях за първи път в живота си книгите, които тези студенти ползваха, и сърцето ми затрептя с желание аз да ги изуча. Така потърсих по много труден начин пътеките до познанието за това как се кандидатства. Кандидатствах и мога да кажа, че бях приет първи по успех в моя випуск.
Обучението в Духовната Академия беше свръхинтересно и безлимитно богато за тези, които искаха да четат и да напредват в познание на Истината. Завърших курса с отличие и след това имах няколко месеца, в които да премина през онези административни стъпки, за да стана духовник. Аз решението го бях взел още по време на следването. Трябваше да намеря достойната съпруга, спътница в моя живот. Слава Богу това се случи. И след това Негово Светейшество Българският Патриарх Максим благослови деня и часа, в който да приема ръкоположение. Спомням си, че сегашният нинездравствующият Патриарх Неофит ме ръкоположи на 12 ноември 1989 г., един ден и половина след „промяната“, за която не знаехме, защото аз се бях усамотил в една стая на усилена молитва и въздържание преди ръкоположението. И когато отидох в храма не знаех, че в България е настъпила тази „промяна“. После разбрах, че аз съм първият свещеник ръкоположен в Българската Православна Църква след „промените“ на 12 ноември 1989 г.
(…)
Библията е есенциална част от живота на всеки, особено на мен. Аз чета Библията всеки ден, и затова исках затворниците да имат свое издание на Библията. Какво означава свое – същата Библия, но лесна за употреба, с много упътвания в началото, с поредица от уроци, с посочка на имената, така че на хората да им е удобно, да знаят за какво става дума. И тази година, мотото на затворното служение по света е един текст от Свети Пророк Михей, 8-ма глава, 6-ти стих: „О, човече, казано ти е какво иска от тебе Господ“. Важното е да се каже, че е от хартия, която трудно гори, тоест не могат да я пушат лесно. Това е много важно.
(…)
Принцип на Негово Светейшество Патриарх Максим беше, новоръкоположените свещеници в София първо да служат в селата около града. Така и аз започнах съвсем нормално своето служение в селата Житен и Голяновци, откъдето пазя много топли спомени разбира се. Но сравнително скоро, само няколко месеца по-късно, след проверка на тогавашния Викарен Епископ, дядо Максим благослови да стана председател на столичен храм на Свети Димитрий Мироточиви. И си спомням, на 2 януари 1992 г. той ми се обади по телефона и ми каза, че ме изпраща в Софийския централен затвор, където да проверя сигнал на администрацията, които търсят православен свещеник за нещо, което и те не знаят точно какво е. Така че аз с благословение на Негово Светейшество Патриарх Максим на 2 януари 1992 г. отидох в софийския затвор заедно с моя събрат отец Василий Топузлиев. Тогава за първи път видяхме затвор, затворници, срещнахме се с администрация, и тогава си спомням, че за първи път попаднахме в едно помещение където имаше 97 души с леглата си и шкафчетата си, които ни гледаха много учудено, защото повечето от тях за първи път в живота си виждаха свещеник с расо, с шапка; някои даже си мислеха, че сме отишли да взимаме душите им. Така че от януари 1992 г. е моят спомен за начало на служението, но още в този момент разбрах, че това е призванието, което Господ е приготвил за мен: да работя за спасението на душите на тези хора, отритнати от обществото, отдалечени от Бога, със съзнанието, че Църквата е лечебница за грешниците, а не място за наказания. Тоест, затова започнах своето служение в затвора.
Започнахме със седмични временни разрешения и пропуски да посещаваме затворници, събирани на определени групи или в определени помещения. По-късно през лятото това прерасна в излизане на мястото където затворниците изтърпяват по един час на чист въздух или на слънце, и там се срещахме с различните групи. По време на тази година на установяване на принципи и правила, ние разбрахме, че всъщност първият път сме попаднали в онова помещение, което навремето е било църква. Софийският затвор е построен с църква вътре в него, която от администрацията е превърната в спално помещение. Тогавашният (говоря за 1982 г.) началник на затвора е преградил съществуващия параклис на две хоризонтални нива и е направил две спални помещения за по деветдесет и няколко души. Ние влязохме в горното ниво и когато няколко години по-късно започнахме опити за възстановяване на параклиса, на нас ни върнаха само горното ниво на параклиса, където с много усилия възстановихме мястото за молитвено събрание на лишените от свобода – пълноценен православен параклис, осветен лично от Негово Светейшество Патриарх Максим, в който се отслужва до ден днешен редовно Света Литургия на по-големите празници.
(…)
Трупайки опит в ежедневното си по онова време служение в затвора, общувайки с други събратя от страната, ние се учехме един от друг и доста напреднахме в познанието на това що е затворно служение и как точно да бъде изпълнявано, защото, трябва да си призная, ние нямахме книги, от които да се учим, а и живата връзка беше прекъсната. В софийския затвор последната заплата на капелана на затвора е била месец юли 1947 г. Трупайки повече и повече опит ние стигнахме до заключението, че да бъдем свещеници на половин сержантски щат в затвора не удовлетворява изискванията за нашата мисия и за индивидуалното ни пастирско душегрижие.
През 2004 г. при министър Антон Станков в Правителството на Негово Величество Цар Симеон се възстанови и по-скоро се създаде за първи път в новата история на България т.нар. капеланска служба, като принципите в нея бяха изведени на най-високо европейско и международно ниво, и тя стана образец за затворното служение в Европа и по света. Принципите на тази капеланска служба бяха толкова изчистени, толкова опростени, толкова точни и ясни, че докато заминах на служение извън България капеланската служба в България започна да дава изключителни плодове. Светото Кръщение като Тайнство покри 3/4 от популацията на затворниците у нас, а Света Литургия се отслужваше във всичките затвори, защото всички затвори имаха своите параклиси и църкви с положени антиминси и осветени параклиси, където ежедневно се извършваше богослужение, а Литургия – ежеседмично. Така че духовният живот в местата за лишаване от свобода беше на висота. Докато аз бях на служение зад граница тази служба беше премахната, закрита, подменена, и сега отново четиримата, петима свещеници останали в затворите пак са на половин сержантски щат – тоест, върнахме се през 1997 г.
През 1994 г. Светият Синод на Българската Православна Църква излезе с едно решение, в което ме задължава да сторя всичко необходимо да организирам религиозното служение в местата за лишаване от свобода. Това писмо беше потвърдено с второ подобно от 2012 г., когато пак Светият Синод ми възлага да сторя (буквално цитирам) всичко необходимо да възстановя религиозното служение в местата за лишаване от свобода. Така че, изпълнявайки своето послушание, аз отново влязох в диалог, понякога битка с администрацията, за да можем да получим това, което ни беше несправедливо отнето – именно пълноценното, индивидуално, пастирско душегрижие със затворниците, бившите затворници и техните семейства.
Ние не сме нито съд, нито каквато и да е друга институция. Защо тези хора са в затвора – очевидно има причина за това да са там. С течение на времето открихме, че когато законодателят е отредил за еди-какво си престъпление еди-колко си години престой, законодателят е имал предвид, че по време на този престой в затвора трябва да се случва някаква промяна в мисленето на престъпника. За съжаление това не се случва у нас. В момента в България повечето затвори са просто складове за човеци където те стоят охранявани, и някои чакат да удари звънеца на престоя им; примерно след три години изтърпяна присъда, той човекът излиза навън и повече никой не се интересува от него. Затова много често казвам, мен ме е страх от тези излизащи 1000–1500 затворници годишно, в които няма никаква промяна. Ние сме положили основите на промяната в душите на престъпниците чрез Христос.
Най-трудното нещо в моята лична практика е осъзнаването на това какво са сторили; осъзнаването и самопризнаването. Тъй като още в процеса на следствието повечето си изграждат една теза на невинност, която не е задължително да бъде вярна. Когато я приемат за своя лична теза, те започват да я защитават с цялото си същество, и когато дойде свещеникът и каже „Ти си тук, защото си извършил грях.“, шокът в този човек е много силен. Докато стигнат до признанието пред себе си да кажат „Да, аз съм тук, защото откраднах; да, аз съм тук, защото извърших злодеяние.“ И когато осъзнаят, че това злодеяние не е просто преминаване през ключалка, защото са опитни касоразбивачи, а са влезли в нечий живот и че това всъщност е грях, следва нов голям шок, нова голяма трудност. Тогава истинският пастир е до тях, тогава истинският духовник е там да им подаде ръка, да им подаде рамо. Да им подаде Библията, Словото Божие, на което да се облегнат и да разберат, че в тази борба не са сами, че Христос е с тях и ще ги изведе на спасителния бряг.
Един от първите ми тежки спомени е влизането в килия на един осъден на смърт, който беше убил деца. Поглеждайки го този човек, усетих как цялото ми същество настръхва и как дори ангелът ми не може да укроти желанието ми за мъст. И тогава си дадох сметка, че аз съм пратеник на Господ, аз съм никой в този момент, аз съм един слуга; и си спомних думите на Господ: „(…) Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.“ И си казах, какво аз трябва да свърша? Аз трябва да свърша делото на покаяние в този човек, трябва да го доведа до познание на това, което е извършил. Не знам за неговата борба в този момент, но моята беше толкова тежка, че, струва ми се, две години ме болеше глава след този случай.
Преодоляването на самия себе си не е нещо, с което се свиква. Да, нямам право да влизам при лишените от свобода с любопитството „Ти за какво си тука, на колко години си осъден, комфортно ли се чувстваш, спиш ли добре?“ Личната ми борба е в това, аз да изпълня със съдържание мисията на православния духовник. Аз слагам епитрахил и съм духовник. Вече лицето Николай Георгиев не съществува. Там е духовникът отец Николай. И той трябва да свърши онова, за което е изпратен. Тази лична борба продължава. Мога да Ви уверя, че никога няма да закърнеете дотолкова, че да не Ви прави впечатление престъпникът за какво е осъден. Затова ние много често учим нашите доброволци да не задават този въпрос. Те все пак са миряни, не са духовници. И когато отиват да разпространяват Словото Божие да избягват личните контакти и личната информация. „Кой е там?“ – защото понякога има ключови фигури от обществото; „защо е там?“ – защото има много тежки престъпления; „колко време е там?“ – защото може да се окаже, че скоро ще излезе и ще ни потърси навън. И други бенефити от това да си близък със затворника, всичко това трябва да бъде избягнато. Там има една душа, която трябва да бъде поведена по пътя на покаянието, и ние трябва да свършим своята работа възможно най-добре, или поне дотам, че да чуем гласа на Господ: „(…) Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя.“
Видеорепортажът може да изгледате тук.

DONATE TO DOXOLOGIA INFONEWS

BANK: Eurobank Bulgaria AD (Postbank)

IBAN: BG46 BPBI 8898 4030 6876 01

or through PayPal